Решение № 425 от 16.12.2022, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 425 гр. С., 12.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Кирил Д. Павлов при участието на секретаря Велислава Ем. Карамихова като разгледа докладваното от Ивайло П. Г.ев Въззивно гражданско дело № 20221800500621 по описа за 2022 година

С Решение № 76/08.07.2022г., постановено по гр.д. № 136/2022г. на Етрополския районен съд, е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на А. Й. Б. сумата 1200 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконно обвинение по ДП №127/2018 г. на РУ-Е. в извършване на престъпление по чл. 216 ал. 1, вр. чл. 26 ал. 1 от НК, ведно със законната лихва от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване (10.09.2019г.) до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 2000 лв., както и в частта за началния момент на претенцията за заплащане на законна лихва за забава.

Със същото решение е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на А. Й. Б. сумата 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 10.09.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, а претенцията за заплащане на законна лихва за забава, считано от 29.08.2019 г., е отхвърлена като неоснователна.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Прокуратурата на Република България срещу горното решение в осъдителните му части.

Жалбоподателят счита решението за неправилно. Позовава се на т. 13 от ТР № 3 от 22.4.2004 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004 г., ОСГК, съгласно която отговорността на държавата е по чл. 2, ал. 1, т. 2 (след изм. с ДВ бр. 98 от 2012 г. т. 3) от ЗОДОВ, а, съгласно т. 4, отговорността на държавата възниква от момента на влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление. Прави извод, че именно от този момент държавните органи изпадат в забава и дължат 1 лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност. Сочи, че предпоставки за отговорността на държавата са вредата и причинната връзка между нея и действията на органите по чл. 2 от ЗОДОВ, като тежестта на доказване е на ищеца. Счита, че в случая не се доказва, претендираните от ищеца вреди да са в резултат на повдигнатото срещу него незаконно обвинение. Оспорва правните изводи на ЕРС, основани на показанията на св. Г. М. Д. и св. Р. Г.ева Д.а. Изтъква, че действията спрямо ищеца са извършени от органите на МВР, а не от прокуратурата, но въпреки това тя е осъдена за вреди, причинени от друг орган. Въз основа на това намира, че обжалваното решение е незаконосъобразно и необосновано, като настоява за отмяната му и за отхвърляне на исковата претенция.

Алтернативно счита, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като е присъден необосновано висок размер на обезщетението за неимуществени вреди и неправилно е определен началният момент на наказателната репресия спрямо ищеца от 26.09.2018г. - когато е разпитан като свидетел. Счита, че, съгласно разпоредбата на чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, отговорността възниква от момента на предявяване на обвинение на ищеца, който е настъпил на 25.07.2019 година с привличането му в качеството на обвиняем. Сочи, че той е търпял наказателна репресия през изключително кратък период от месец и половина, което обосновава по- нисък размер на неимуществените вреди. Подчертава, че спрямо ищеца е била взета най- леката мярка за неотклонение – „подписка“, без налагане на други мерки за процесуална принуда. Не било установено, в резултат на воденото наказателно производство да възникнали проблеми със съществени и трайни последици за психическото здраве на ищеца, нито да са настъпили трайни и неотстраними последици в живота му в социален аспект. Не били установени претърпени вреди над обичайните такива. Нямало доказателства и за предизвикан от образуваното срещу ищеца наказателно производство негативен обществен отзвук. Прави извод, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1200 лева е завишено и несъобразено с реално претърпените вреди от ищеца.

Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните му части изцяло или отчасти - в частта за обезщетение за неимуществени вреди, като последните бъдат определени в съответствие с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят се представлява от прокурор В.а, която поддържа жалбата и моли съда да я уважи.

Счита, че ЕРС неправилно е определил периода, през който А. Б. е търпял наказателна репресия. Изтъква, че моментът, в който Б. е бил привлечен в качеството на обвиняемо лице, е 25.07.2019 г., т.е. периодът, през който същият е търпял неблагоприятни последици от повдигнатото срещу него обвинение е от 25.07.2019 г. до 10.09.2019 г. Прави извод, че поради това неправилно е определен размерът на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като съответства на необосновано дълъг период. Намира, че неправилното поддържане на криминалистична регистрация на Б. не е по вина на Прокуратурата на Република България, тъй като тя е постановила надлежен акт за прекратяване на наказателното производство, а администрирането на криминалистичната регистрация не е нейно задължение. Счита, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а при условията на евентуалност – да се намали значително размера на обезщетението за неимуществени вреди. Представя писмени бележки, с които поддържа становището си, че началният момент, от който Б. е можел да претендира обезщетение за причинени вреди от незаконно 2 обвинение, е моментът, в който е бил привлечен в качеството на обвиняем (25.07.2019г.). Обосновава се с факта, че обвинението в извършване на престъпление по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се свързва именно с процесуалната фигура на обвиняемия в наказателното производство, а, съгласно чл. 54 от НПК, обвиняем е лицето, което е привлечено в това качество при условията и по реда, предвидени в НПК, като редът за това е с постановление за привличане на обвиняем по реда на чл. 219 от НПК. Счита, че разпитът на едно лице в качеството на свидетел, независимо че впоследствие може да бъде привлечено в качеството на обвиняем, не обосновава присъждане на обезщетение, независимо че може да се е чувствал заподозрян, уличен, притеснен. Твърди, че периодът, през който Б. е бил привлечен в качеството си на обвиняем и е търпял процесуална принуда под формата на мярка за неотклонение „подписка“ е от 25.07.2019 г. до 10.09.2019 г,, когато постановлението за прекратяване на наказателното производство срещу него от е придобило стабилитет. Моли съда да намали пропорционално размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, вкл. и в частта за лихвите и разноските. Допълнително развива съображения, че дори и през този период не е доказано основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. В Подкрепа на това виждане изтъква, че ищецът е бил с повдигнато обвинение в продължение на кратък период от време (четиридесет и осем дни), наложена му била най- леката мярка за неотклонение „подписка“, както и недоказани трайни и неотстраними последствия вследствие на повдигнатото му обвинение, нито негативен обществен отзвук или накърняване на доброто му име в обществото. Поддържа и вече изложените съображения относно полицейската регистрация на Б. и показанията на разпитаните по делото свидетели. Моли съда да уважи жалбата.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият А. Б. не се явява и не се представлява. От процесуалния му представител - адв. У. - е постъпила писмена молба, с която оспорва жалбата. Намира за доказани както имуществените, така и неимуществените вреди на доверителя му. Излага съображения, че органите на МВР са неразделна част от всяко досъдебно производство и са под пряк контрол и ръководство на прокуратурата, т.е. всички техни действия се извършват по указание и одобрение от съответния наблюдаващ прокурор. Споделя и мотивите на съда относно началния момент на периода на наказателна репресия (26.09.2018г.) и началния момент, от който се начислява законна лихва за забава (10.09.2019г.). В тяхна подкрепа изтъква също, че, с оглед на цялостната обстановка по този случай, на доверителя му е било ясно, че той е заподозрян в извършването на престъпление. Оспорва доводите на жалбоподателя относно взетата най- лека мярка за неотклонение „подписка“, като сочи, че тя не изключва негативните преживявания от наказателно преследване. Намира определеното от ЕРС обезщетение за неимуществени вреди в размер от 1200лв. за справедливо. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение и представя доказателство за тяхното извършване. Депозира копие от писмената защита пред ЕРС, като заявява, че я поддържа изцяло.

Съдът намира, че събраните по делото доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка са описани коректно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвеждат в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

3

В случая съдът намира, че обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята правораздавателна власт.

Същото е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за упражняване на правото на иск, липсвали са отрицателни такива, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените искове.

По съществото на правния спор настоящият съдебен състав споделя мотивите към обжалваното решение и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

В допълнение, както и в отговор на наведените в жалбата доводи, съдът излага следните съображения.

Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че началният момент на наказателната репресия срещу ищеца е моментът на привличането му като обвиняем. В Решение № 2082 на САС по в. гр. д. № 2844/2016 г. изрично е прието, ч е „за целите на ЗОДОВ моментът, от който се търпят вреди от незаконно обвинение не съвпада с момента на привличане на лицето като обвиняем“.

По- конкретно, този въпрос е доразвит в Решение № 187 от 13.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1215/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 425 от 1.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3143/2015 г., IV г. о., ГК, Определение № 670 от 9.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2231/2019 г., III г. о., ГК и Определение № 150 от 22.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3703/2016 г., III г. о., ГК, като така формираната трайна и непротиворечива съдебна практика приема, че „Употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ израз "обвинение в извършване на престъпление" трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл. Когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие производството е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т.

2 ЗОДОВ. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение“, а в последния от цитираните по- горе съдебни актове освен това е посочено, че „в случаите, когато първоначалното досъдебно наказателно производство е образувано срещу неизвестен извършител, при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, а едва по-късно ищецът е бил уличен и/или срещу него е било повдигнато обвинение за същото престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в периода преди уличаването му, респективно повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което производството първоначално е образувано срещу неизвестен извършител“.