Решение № 70 от 01.03.2023, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 70 гр. К., 01.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело № 20225320101065 по описа за 2022 година

Предявени са искове за връщане на дадено без основание, с правно основание на исковата защита - чл.55, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл. 21, ал. 1, чл.

22, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-11 от ЗПК.

Ищецът - Х. Д. К. твърди се, че в качеството му на кредитополучател и „М.К.“ АД, в качеството му на кредитодател, бил сключен договор за заем № ***** от 24.04.2019г. за сумата от 2000 лева. В т. 3 от договора, заемополучателя се съгласявал да полза и допълнителни услуги, представляващи финансиране и разсрочване на застрахователна премия по сключения договор за застраховка сключена с посредничеството на „М.К.“ АД, като същата била разпределена с броя на погасителните вноски.

Застрахователната полица за застраховка „защита“ покривала рискове: Пакет „Стандарт - Ж.“ - Смърт и трайна пълна неработоспособност над 50% вследствие на заболяване. Застрахователната сума била в размер на 2000 лева.

Сумата следвало да бъде заплатена с всяка погасителна вноска по кредита.

Ищецът изплатил изцяло главницата по договора за кредит. Въпреки това и без знанието му, „М.К.“ АД, продали вземането, чрез договора за цесия на трето лице - „А.с.в.“ ЕАД гр. С.. С уведомително писмо от кредитодателя, 1 чрез - „А.с.в.“ ЕАД, изх. № УПЦ-П-МКР/******, ищецът бил уведомен за прехвърляне на вземането, като за кредитор била посочено третото лице и общо задължение по кредита в размер на 2 790.57 лева, считано от 13.02.2020г. Затова продължил да изплаща кредита на „А.с.в.“ ЕАД, като заплатил сумата от 1794 лева.

Твърди, че Договор за заем № ****** от 24.04.2019г. е недействителен.

Сключеният договор за паричен заем, носил белезите на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Договорът бил недействителен, тъй като размерът на шрифта на който бил изготвен е по малък от 12, в разрез с императивната разпоредба на чл.10, ал.1 от ЗПК. В нарушение чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, в договора не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Освен това, тъй като клаузата за възнаградителна лихва е недействителна (нищожна) и от тук несъществуваща, поради противоречието й с добрите нрави, то практически не било изпълнено изискването на коментираната разпоредба, да бъде посочен размерът на лихвата по договора и начинът на нейното прилагане. Затова и с оглед разпоредбата на чл.22 от ЗПК, процесният договор за потребителски кредит бил недействителен.

В нарушение на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК, в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсва каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 от ДР на ЗПК, определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 от ДР на ЗПК и по своето същество представляват годишен процент на разходите (ГПР) - чл.19, ал.1 от ЗПК. В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включвали възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. В договора не се съдържали конкретните параметри на общата дължима сума. Липсата на тази яснота водела до извод, че в договора нямало разписани ясни правила, които да определят как се определя общата сума дължима от потребителя и от какви пера е съставена. Това означавало, че договорът бил недействителен, с оглед разпоредбата на чл.22 от ЗПК.

Твърди, че в договора не фигурирала информацията по чл.11, ал.1, т.12 2 от ЗПК - за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания. Липсата на тази информация, съгласно чл.22 от ЗПК е санкционирано с недействителността му. Клаузата за заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни услуги и финансиране и разсрочване на сключена с посредничеството на „М.К.“ АД, застраховка противоречала на материалния закон и на разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК. Възнаграждението не се дължало на основание чл.10а от ЗПК.

Касаело се за „услуги“, които били свързани с усвояване и управление на кредита. Усвояването било действие по договаряне и получаване на парични средства, а по управление - действия, свързани с изплащането на вече формираното задължения. От този вид били договорените в споразумението услуги. След като законът забранил изискването за заплащане на такси и комисионни за действия свързани с усвояване и управление на кредита, то възнаграждението за т.нар. „допълнителни услуги“ не се дължи. Не се дължи и на основание чл.10а, ал.4 от ЗПК, тъй като в договора нямало конкретно описание на вида, размерът и действието, за което било начислено възнаграждението за т.нар. „допълнителни услуги“. Петте услуги в договора не били ограничени, като размер за всяка една и от тях и като действие.

Начисляването на възнаграждението за т.нар. „Пакет допълнителни услуги“ по своето същество представлявал разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК, с което се надвишавал ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-голям от петкратния размер на закони ата лихва. В противен случай тази клауза била нищожна (чл.19, ал.5 от ЗПК). Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразявал „общите разходи по кредита“. Те били детайлно регламентирани в §1, т.1 от ДР на ЗПК и включвали освен всички такси, комисионни и др.под., но и разходи за допълнителни услуги свързани с договора за кредит. В допълнение, чл.19, ал.1 от ЗПК допълвал, че това били и комисионни и възнаграждения от всякакъв вид. Казано с други думи, възнаграждението за т.нар. „пакет за допълнителни услуги“, прикривал разходи, които по своето същество били включени в ГПР. Това прикриване било санкционирано от разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК, която разпореждала, че всякакви клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона за нищожни. В случая това е налице.

3

Твърди, че клаузата за начисляване на такса за застраховка „П.Ж.“ по своето същество представлявал разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК, с което се надвишавал ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК. В случая „М.К.” АД, нямало качеството на застраховател по смисъла на Кодекса за застраховането, и не договаряло за себе си, а от името и за сметка на застрахователя - чл. 164 от КЗ. По договора за застраховка правата и задълженията на застрахователя, включително да получи застрахователната премия, възниквали направо в патримониума на ЗК „У.”. Правото на „М.К.” АД, като трето по договора за застраховка били ограничени само до възможността да получи застрахователното обезщетение при настъпил риск, но не и да търси реално изпълнение на вноските по премията. В договора нямало данни „М.К.” АД да е обвързан към ЗК „У.” АД застрахователен агент. В тази връзка договора бил нищожен, т.к. Кодекса за застраховането, забранявал изрично на обвързания агент да събира премии и да извършва плащания към потребителите на застрахователни услуги. По повод на това, „М.К. „ АД не бил титуляр на вземане по договор за застраховка и доколкото никой не може да прехвърля права, които няма, то и ищецът нямал задължение да заплати сумите по договора за застраховка.

От изложеното се установявало, че клаузата за допълнителни услуги и финансиране и клаузата за разсрочване на сключена с посредничеството на „М.К.“ АД, застраховка са нищожни на две групи основания - поради цялостна недействителност на договора и поради самостоятелното им противоречие на добрите нрави, материалния закон и нищожност поради заобикаляне на закона. Твърди, че към датата на прехвърляне на вземането на „А.с.в.“ ЕАД, главницата по договор за кредит била платена изцяло на кредитодателя. Сумата от 1794.00 лева, платена на „А.с.в.“ ЕАД, била заплатена при начална липса на основание.

Предявява два иска за прогласяване на договора за кредит за нищожен и връщане на недължимо платени суми над платената главница, като сума била платена при начална липса на основание. На основание чл.127, ал.4 от ГПК посочва банкова сметка за плащане: „УниКредит Булбанк“ АД, IBAN:

*********.

МОЛИ съда, да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между: „М.К.“ АД с ЕИК ******* и Х. Д. К. с ЕГН **********, 4 че Договор за заем № ***** от 24.04.2019г. е недействителен, както и да осъди „А.с.в.“ ЕАД с ЕИК ***** да заплати на Х. Д. К. с ЕГН **********, сумата от 1 794.00 лева, платена по договор за заем № ***** от 24.04.2019г., при начална липса на основание. Моли, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата, съобразно уважената част на иска, да осъди ответника да заплати адвокатското възнаграждение, според размера предвиден в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ответното дружество - „А.с.в.“ ЕАД счита подадената искова молба за допустима, но по съществото си за неоснователна и недоказана. Твърди, че на 24.04.2019г. между ищеца Х. Д. К., в качеството му на кредитополучател и „М.К.“ АД, ЕИК *******, в качеството му на кредитор, бил сключен Договор за заем ***** № ******. Въз основа на цитирания договор за кредит, на кредитополучателя била предоставена заемна сума със следните параметри: главница в размер на 2 000.00 лв., годишен процент на разходите: 48.21%; фиксиран годишен лихвен процент: 50.00%; брой месечни вноски: 18. По силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), сключен между „М.К.“ АД, в качеството си на цедент, и „А.с.в.“ ЕАД, ЕИК *****, в качеството си на цесионер, процесното вземане, индивидуализирано в Приложение № 1 от 10.02.2020г. било прехвърлено в собственост на „А.с.в.“ ЕАД. Във връзка с извършената цесия, новият кредитор, въз основа на валидно упълномощаване от страна на „М.К.“ АД, посредством уведомително писмо за цесия № УПЦ-П-МКР/****** от 13.02.2020г., надлежно е уведомил кредитополучателя К. за извършеното прехвърляне на задължението му, както и че кредиторът, към който следва да престара същото, е „А.с.в.“ ЕАД.

Счита иск за неоснователен и недоказан по следните съображения:

В исковата си молба ищецът се е позовал на редица специални основания, предвидени в ЗПК, като на първо място същият претендира нищожност на договора на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК. Оспорва изцяло това твърдение. Видно от приложения договор за кредит, шрифтът на договора е не по-малък от 12, формулиран е по ясен и разбираем начин и е сключен в писмена форма.

На второ място, твърди се нищожност на възнаградителната лихва.

Счита, че чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК е неприложима хипотеза в случая, въпреки твърденията на ищеца в тази посока, тъй като лихвеният 5 процент е посочен точно и ясно в процесния договор, а изискването на ЗПК е той да не е посочен изобщо. Лихвеният процент е фиксиран за срока на договора, следователно няма нужда от посочване на референтен лихвен процент, тъй като кредиторът няма право да променя лихвата за периода на договора, което също ясно е посочено в клаузите на договора. Видно от приложения по делото погасителен план към Договор за заем № 5341 00005761/24.04.2019г., между страните по договора било уговорено, че заемът ще бъде връщан при анюитетни (равни) месечни вноски. Анюитетната вноска изчислява сумата на лихвените плащания за целия период на кредита и го разделя на броя периоди, за които е подписан договорът. Респективно вноските в абсолютна стойност са еднакви за целия период. При този погасителен план с времето вноските по лихвите намаляват, но тези по главницата растат със същия размер, поради което общият размер на месечната вноска е константен. Ищецът споменава, че клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, но не развива това свое твърдение, нито сочи някакви доказателства в тази насока. Смята, че ответникът не може да се защити адекватно в случая, ако ищецът не поясни защо смята клаузата за противоречаща на добрите нрави и не посочени своите доказателства в тази насока.