Решение № 57 от 14.02.2022, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 57 гр. Велико Търново, 10.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Владимир Страхилов

Любка Милкова при участието на секретаря Галина Д. Занчева като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно гражданско дело № 20214100500349 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 ал.1 и сл. от ГПК.

С Решение №261009/19.03.2021г., постановено по Гр. д.№1364/2020г. по описа на РС – В. Т., ОТХВЪРЛЯ иска на С. Й. К., с ЕГН ********** от гр. В. Т., с правно основание чл.422 ал.1 ГПК вр. с чл.240 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.86 от ЗЗД за приемане за установено, че Б.

Й. К., с ЕГН ********** от гр.В. Т., ул.“К.“ № ..., ет.9, ап.36, му дължи сумата от 14 890лв. главница по договор за паричен заем с настъпил падеж 02.10.2018г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН, както и е осъден С. Й. К. да заплати на Б. Й. К. сумата от 980лв. направени по делото разноски.

Против първоинстанционното решение изцяло в срок е постъпила въззивна жалба от ищеца по делото С. Й. К., чрез пълномощника му адв.Н. К. от ГАК, с която са развити оплаквания за неговата незаконосъобразност и явна несправедливост. Твърди се, че страните по делото са подписали процесния Договор за паричен заем от 28.03.2013г., като не са си разменяли, както и приемали и предавали парични суми. Сочи се, че първоинстанционният съд правилно е приел, че ищцовата претенция е на основата на облигационно отношение, т.е. цитираният по- горе договор за заем, но неправилно е приел, че става дума за заети и невърнати пари. Сочи се, че това е исковата сума от 14 890лв., дължима като уравнение по делбата на съсобствен недвижим имот, която не е била заплатена. Твърди се, че такова волеизявление е направено, но реално пари не са получавани и затова след делото е 1 подписан процесният договор за паричен заем, с който ответницата се е задължила спрямо ищеца /въззивник/. Сочи се, че по делото няма документ, задължителен за суми над 10 000лв. за извършено плащане, има едно изявление, което е увредило правата на жалбоподателя. Твърди се, че неправилно съдът тълкува, че между страните по договора не е постигнато заемно правоотношение. Моли съда, да постанови съдебно решение, с което да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно такова, вместо което постанови друго, с което уважи изцяло предявеният иск, ведно със законните последици. Претендира разноските по делото.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна – ответника Б. Й. К., чрез пълномощника й адв.Г. Н. от ВТАК, с който оспорва въззивната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна, респ. обжалваното решение потвърдено като правилно и законосъобразно. Позовава се, че правилно първоинстанционният съд е приел, че документът, на който ищецът, основава претенцията си, не представлява валиден договор за заем и съответно не може да породи правни последици, тъй като ищецът не е доказал реално предаване на сумата по договора, следователно не е налице основание за нейното връщане. Сочи, че твърденията във въззивната жалба, че сумата по уравнението на дела на ищеца при съдебната делба не е платена, се опровергават от силата на съдебният протокол по гр.д.№275/2011. на ВТРС, съгласно чл.152 ГПК, на официален свидетелстващ документ, както и от събраните по делото косвени доказателства за плащането й чрез разпита на водените от ответницата свидетели И. И. и К. Н., и от признанието на факта на получаване на сумата за уравнение на дела на С.К., направено с ИМ. Твърди, че към ...........г., когато Б.К. е платила на Т. К. сумата 14 890лв. за уравнение на дела на С.К., не е съществувала пречка плащането да бъде извършено в брой. Претендира направените по делото съдебни разноски.

В СЗ въззивникът С. Й. К., чрез пълномощника си адв. Н. К. – ГАК, с писмена молба от 1.10.2021г. моли делото да бъде разгледано в негово отсъствие и постановено решение, с което първоинстанционното такова бъде отменено изцяло, вместо което предявеният иск уважен, ведно със законните последици. Претендира разноски, съгласно представен списък по чл.80 ГПК.

В СЗ въззиваемата страна Б. Й. К., чрез пълномощника й адв.Г. Н. от ВТАК, моли въззивната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, респ. първоинстанционното решение потвърдено изцяло, като правилно, законосъобразно и обосновано. Претендира разноски, съгласно представен списък по чл.80 ГПК.

В. окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

2

На основание чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира, че първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо в частта, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск с правно основание чл.240 ал.1 от ЗЗД за главница в размер на 14 890лв., поради което в тази част въззивната жалба подлежи на разглеждане по същество.

Първоинстанционното решение е недопустимо в частта, с която е разгледана по същество и е отхвърлена като неоснователна акцесорната претенция на ищеца за законна лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното изплащане, поради което и на основание чл.270 ал.3 изр.1 ГПК в тази му част следва да бъде обезсилено, като постановено по процесуално недопустима акцесорна претенция, и производството по делото прекратено. Това е така, доколкото предмет на установителния иск по чл.422 ал.1 ГПК е само оспореното парично притезание на ищеца в обективните и субективни предели на издадената в случая заповед по чл.410 ГПК по Ч. гр.д.№564/2020г. по описа на ВТРС. Със заявлението на ищеца по чл.410 ГПК, по което е образувано Ч. гр.д.№564/2020г. на ВТРС, не е претендирана и съответно с издадената заповед по чл.410 ГПК не е присъдена законна лихва върху главницата от 14 890лв., представляваща вземане по Договор за паричен заем от 28.03.2013г., от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане, съответно не е налице и оспорено от длъжника по реда на чл.414 ал.1 ГПК вземане на ищеца за законна лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното изплащане, поради което не е налице и правен интерес у ищеца от предявяване по реда на чл.415 ал.4 вр. чл.422 ал.1 ГПК на установителен иск за законна лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното изплащане, а е налице интерес от осъдителен такъв, поради което и предвид липсата на правен интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск у ищеца, за която съдът следи служебно, предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск за установяване съществуването на акцесорна претенция на ищеца за законна лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното изплащане, се явява процесуално недопустим, постановеното по нея първоинстанционно решение е недопустимо и подлежи на обезсилване в тази му част на основание чл.270 ал.3 изр.1 ГПК, и производството по делото в тази му част следва да бъде прекратено.

При проверка за правилност на решението, в частта на отхвърления като неоснователен предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск по чл.240 ал.1 ЗЗД за сумата от 14 890лв. – главница – вземане по Договор за паричен заем от 28.03.2013г., в която е валидно и допустимо, по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема следното:

Предмет на разглеждане по делото пред Районен съд – В. Т. е бил предявен от С. Й.

К., чрез пълномощника му адв.Н. К. – ГАК, против ответника Б. Й. К. по реда на чл.415 ал.4 вр. чл.422 ал.1 ГПК иск с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД за приемане за установено, че 3 ответницата Б. Й. К. дължи на ищеца сумата от 14 890лв. за предоставен заем, установено с оригинален договор за паричен заем, и настъпил падеж за плащане 02.10.2018г. В ИМ са изложени твърдения, че страните са брат и сестра, както и че на 28.03.2013г. Т. Ц. К., в качеството на майка и законен представител на малолетния към тази дата ищец, е получила исковата сума от 14 890лв. за уравнение дела на ищеца по гр. дело за делба №275/2011г. на ВТРС и я е предала на задълженото лице Б. Й. К., негова сестра, като са съставили надлежно процесния договор за паричен заем от 28.03.2013г., подписан от страните, с падеж на задължението, съгласно чл.5 от договора за заем – 02.10.2018г., на която дата на уредени сметките по имотна делба на наследствен недвижим имот в с.Л., общ.В.Т. с НА № ..., том III, рег.№3177, н.д.№267/2018г.

С подадения в срока по чл.131 ал.1 ГПК писмен отговор ответницата Б. Й. К., чрез пълномощника й адв.Г.Н. от ВТАК, е заела становище за процесуална допустимост, но неоснователност на предявеният иск, който е оспорила изцяло като неоснователен и недоказан. Оспорила е ищцовите твърдения, че майката на ищеца й е предоставила в паричен заем исковата сума от 14 890лв. с твърдения, че ответницата не е получавала каквито и да било суми нито от ищеца, нито от неговата майка, позовавайки се на чл.2 от договора за заем, съгласно който няма реално предаване на заема сума по договора.

Изложила е твърдения, че на 28.03.2013г. сутринта Т. К. като майка и законен представител на ищеца и ответницата подписали процесния договор за паричен заем, но непосредствено преди съдебното заседание по гр.д.№275/2011г. по описа на ВТРС ответницата предала на Т.

К. сумата за парично уравнение на дела на ищеца за имотите, предмет на гр.д.№275/2011г. по описа на ВТРС, който факт бил удостоверен в съдебния протокол и не се спори от ищеца, с което отношенията между страните по повод делбата на имотите, предмет на гр.д.

№275/2011г. на ВТРС приключили, уговорили се да унищожат договора за заем, което очевидно не било сторено от Т. К..

В първо СЗ пред първоинстанционният съд по реда на чл.143 ал.2 ГПК ищецът с писмена молба от 15.01.2021г. пояснява и допълва ИМ, като излага твърдения, че Т. Ц., като негова майка и законен представител, тъй като към оня момент ищецът е бил малолетен, и ответницата по делото, не са си разменяли, както и приемали и предавали парични суми.

Твърдял е, че по гр.д.№275/2011г. на ВТРС в СЗ на 28.03.2011г. е постигната съдебна спогодба, одобрена от решаващия съд, но реално не е имало уравнение на дяловете, затова и на 28.03.2011г. преди делото майката на ищеца, като негов законен представител, и ответницата подписват процесния договор за паричен заем, реално предаване на сума няма, като исковата сума от 14 890лв. представлява уравнение на дяловете, които Б.К. е трябвало да плати по гр.д.№275/2011г. на ВТРС.

Правно релевантните за спора факти, изводими от събрания по делото доказателствен материал, са следните:

Между страните по делото не е спорен факта, който се установява и от удостоверение за наследници изх.№002544/27.09.2011г., изд. от Община В. Т., че са брат и сестра и законни наследници на Й. В. К., починал на ......г.

4

Видно от съдебно – спогодителен протокол от 28.03.2013г. по Гр. д.№275/2011г. по описа на РС – В. Т., одобрена от съда и влязла в сила на 28.03.2013г. е съдебна спогодба, постигната между Т. Ц. К., в качеството й на майка и законен представител на малолетния тогава ищец С. Й. К., и ответницата в настоящия процес Б. Й. К., по силата на която разпределят сънаследствени имоти помежду си, и за уравнение на дяловете между съделителите същите се споразумяват и съгласяват С. Й. К., представляван от законния му представител Т. Ц. К., да получи за себе си 9 790лв. за уравнение на дяловете между съделителите, сумата 2600лв. и сумата 2500лв. – последните две суми за уреждане на претенциите по сметките между съделителите, или обща сборна сума в размер на 14 890лв., за които суми в одобрената съдебна спогодба между страните е отразено, че са изплатени напълно и в брой лично от другия съделител.