Определение № 5022 от 15.11.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5022 гр. Варна, 15.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Константин Д. Иванов

Членове:

И. Владова мл.с. Елица Н. Желязкова като разгледа докладваното от мл.с. Елица Н. Желязкова Въззивно гражданско дело № 20243100502120 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 28021/04.04.2024 г. при ВРС, подадена от В. – Л. Г., чрез пълномощниците адв. М. Р. и адв. Св. Т., против Решение № 873/15.03.2024 г., постановено по гр.д. № 878/2023 г. по описа на ВРС, В ЧАСТТА, с която В. – Л. Г. е осъдена да заплати на К. М., действаща чрез своята майка и законен представител И. К. Т., сумата в размер на 6000.00 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болка, страдание и стрес, настъпили вследствие на поведението на ответницата, изразяващо се в нанесен на 26.01.2018 г. побой над майката на детето в негово присъствие, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.12.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 45 от ЗЗД.

Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, установената задължителна съдебна практика и правната доктрина, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като същото е и необосновано. Излага, че съдът неправилно е приел, че К. М. е активно материалноправно легитимирана да претендира обезщетение за неимуществени вреди – душевни терзания и психологически дистрес в резултат от възприето от нея посегателство върху телесната неприкосновеност на нейната майка на 26.01.2018 г. Сочи, че българското право не признава качеството на пострадал /увреден/ на лице, което е станало неволен свидетел на противоправни действия, причинили увреждане здравето на трето лице, независимо дали това поведение е провокирало у него негативни изживявания. Твърди, че при телесната повреда само лично засегнатият от деликта търпи и понася болки и 1 страдания, но не и негови близки, като последните нямат право на обезщетение. Излага, че ищцата дори няма качеството на „жертва“ по смисъла на Директива № 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение № 2001/220/ПВР на Съвета на ЕС. Твърди, че за основателност на иска следва да е налице и вина на делинквента, който не цели да увреди трети лица или близки на пострадалия. Позовава се на ТР 1/2018 на ОСГНТК, ППВС № 4/61 г. на ВС, ППВС № 5/69 г. на ВС и ППВС № 2/84 г. на ВС, според които не се допуска трети лица да претендират обезщетение за неимуществени вреди от увреждане на други лица, вкл. и когато се намират в близка родствена, семейна и др. връзка. Оспорва възприетото от първоинстанционния съд, че ищцата претендира обезщетение за претърпени лични от нея вреди, като счита, че се касае за преживени от детето притеснения за живота и здравето на своята майка. Жалбоподателят твърди, че при постановяване на решението съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила при оценка на събраните доказателства. Оспорва по делото да е доказано противоправно поведение от страна на ответницата /настоящ жалбоподател/ спрямо майката на ищцата. Сочи, че по делото се установява единствено, че между ответницата и И. Т.-майка на ищцата е имало физически конфликт, както и че Д.. П. е нанесъл телесни повреди на В. Г. /ответник по делото/.

Оспорва се майката на ищцата да е била нападната от ответницата по описания в исковата молба начин. Оспорва наличието на причинно-следствена връзка между телесните увреждания на И. Т. и твърдяното нападение.

Твърди, че представените пред ВРС медицински документи /удостоверение за освидетелстване от лекар, амбулаторни листи, и епикризи/ са частни диспозитивни документи и съдът не е обвързан от тях. Излага, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне справедливия размер на обезщетението. Сочи, че обезщетението следва да бъде съобразено със социално-икономическата обстановка в страната към момента на увреждането-началото на 2018 г. Счита, че максимално дължимия размер на обезщетение в случай че се докаже иска за основателен, следва да бъде в размер на 1000 лева. Моли за отмяна на решението в обжалваната част за сумата от 6000 лева, в евентуалност моли решението да бъде отменено за разликата над 1000 лева до присъдените с първоинстанционното решение 6000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата на осн. чл. 45 ЗЗД. Претендира разноски.

Становището на въззиваемата страна – К. М., действаща чрез своята майка и законен представител И. Т., изразено чрез пълномощника адв. Д. С., е за неоснователност на депозираната въззивна жалба. Твърди се, че от всички събрани в първоинстанционното производство доказателства се установява, че в полза на ищцата е възникнало право на обезщетение вследствие на извършен от ответната страна деликт на 26.01.2018 г – нанесен побой над майката на ищцата И. Т.. Оспорва се изложеното, че ищцата не е 2 легитимирана да води иск за обезщетение от вреди, като се твърди, че лично тя е претърпяла болки и страдания от това, че е нанесен побой над майка й.

Инцидентът е повлиял негативно на психиката на 5-годишната К. М., като последиците от това деяние продължават и към настоящия момент. Сочи се, че свидетелските показания и представената по делото медицинска документация, доказват, че на 26.01.2018 г. ответницата В. – Л. Г. е нанесла побой на И. Т., вследствие на което последната е получила травматични увреждания, които са довели до необходимост от провеждане на неврохирургична операция в Турция, за което има издадено решение на ТЕЛК комисия с определена 50 % инвалидност. Твърди се, че ищцата е станала свидетел на случилото се, поради което е претърпяла психотравма, установена и от приетата по делото СПЕ. Изложено е, че ищцата и към настоящия момент се страхува да общува с ответницата, като сънува кошмари, свързани с нея, и се страхува да не загуби майка си. В отговора се сочи, че на 01.03.2024 г. /след приключване на устните състезания пред първата инстанция/ ответницата В.

Г. е причакала ищцата К. в близост до училищния двор на 3то ОУ „А. К.“ към 13:00 ч. Настоятелно и аругантно я е викала по име, като детето се е вцепенило от страх, като пред очите му се е появила картина от случката, когато ответницата е пребила майка му. Изтичало при своя учителка, която го успокоило, след което бил подаден сигнал пред 2ро РУ на МВР. Сочи се в отговора, че случката от 01.03.2024 г. красноречиво разкрива как ищцата К. М. възприема ответницата и колко се страхува от нея. Твърди се, че по делото е установена причинно-следствена връзка между поведението на В. – Л. Г. и настъпилия вредоносен резултат, както и всички останали предпоставки за уважаване на иска по чл. 45 ЗЗД. Съдът справедливо е определил обезщетение в размер на 6000 лева. Отправено е искане за оставяне на жалбата без уважение. Претендират се разноски.

Доказателствени искания:

С отговора на въззивната жалба въззиваемата страна е отправила искане за приемане като доказателства по делото на Постановление за отказ да се образува ДП от 21.03.2024 г. по пр.пр. № 3541/2024 г. по описа на РП-Варна, за установяване на изложените в отговора твърдения, че на 01.03.2024 г. ответницата е причакала ищцата в близост до училищния двор на 3то ОУ „А.

К.“ към 13:00 ч.

Отправено е искане за приемане като писмено доказателство по делото и на искова молба вх.№ 7443/04.02.2022 г. по описа на ВРС, с която се цели да се оборят твърденията, изложени във въззивната жалба, относно това, че не следва да се кредитират показанията на св. Д.. Т., доколкото същите са неистинни в частта, с която свидетелят заявява, че не се е събрал на 14.02.2018 г. отново с ответницата Г. и не е живял с нея на семейни начала до лятото на същата година.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от Дирекция „Социално подпомагане“ гр. Варна, в качеството й на контролираща страна.

3

Постъпила е и частна жалба вх.№ 64010/07.08.2024 г. при ВРС, подадена от В. – Л. Г., чрез адв. Св. Т., срещу Определение № 8306/24.07.2024 г., постановено по гр.д. № 878/2023 г. по описа на ВРС, с което е оставена без уважение молба на частния жалбоподател по чл. 248 ГПК за изменение на Решение № 873/15.03.2024 г., постановено по гр.д. № 878/2023 г. по описа на ВРС в частта за разноските. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че делото се характеризира с фактическа и правна сложност, като е приел, че не следва да бъде намален претендираният от ищцовата страна адвокатски хонорар в размер на 3500 лева. Според Наредбата за адвокатските възнаграждения дължимото възнаграждение при иск с материален интерес от 15 000 лева е в размер на 1750 лева, като следва да се съобрази и уважената част от иска в размер на 6000 лева. Отделно жалбоподателят сочи, че възнаграждение не се дължи, доколкото извършването на разноски за адв. възнаграждение не е доказано по делото. Излага, че представения договор за правна помощ и защита не е съставен в изискуемата форма за данъчни цели, както и че в същия не е посочено дали и как сумата е заплатена. Моли за отмяна на обжалваното определение по изложените в частната жалба мотиви.

В срока по чл. 276 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, в който е изразено становище за неоснователност на частната жалба. Твърди се, че делото се характеризира с фактическа и правна сложност, проведени са две заседания, в които са разпитани четирима свидетели, изслушано е заключение на вещо лице по СПЕ, с които доказателствени средства са доказани твърденията в исковата молба за извършен деликт и причинените вследствие на него неимуществени вреди на ищцата. Изложено, че по делото е представен списък на разноски по чл. 80 ГПК, както и доказателства за извършването им, поради което правилно първоинстанционният съд е присъдил разноски съразмерно с уважената част от иска. Отправено е искане за оставяне на частната жалба без уважение.

По допустимостта на обжалването:

Въззивната и частната въззивна жалби са депозирани в рамките на преклузивния срок, считано от връчване на обжалваемото решение/определение на процесуалния представител на жалбоподателката.

Жалбите съдържат изискуемите реквизити и приложения, с оглед на което са редовни. Дължимата авансово държавна такса за разглеждане на жалбите е внесена. Страните се представляват от пълномощници с права за въззивна инстанция. Легитимацията на страните съответства на произнасянето по обжалваното първоинстанционно решение. Сезиран е компетентен въззивен съд за проверка на подлежащи на обжалване съдебни актове. Съдът приема, че въззивното производството е допустимо. Делото следва да бъде насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание

По доказателствените искания в отговора на въззивната жалба:

Съдът намира, че искането за приемане на Постановление за отказ да се образува ДП от 21.03.2024 г. по пр.пр. № 3541/2024 г. по описа на РП-Варна, за 4 установяване на изложените в отговора твърдения, че на 01.03.2024 г. ответницата е причакала ищцата в близост до училищния двор на 3то ОУ „А.

К., не следва да бъде прието по делото, доколкото актовете на органите на Прокуратурата не обвързват гражданския съд, респ. представеното постановление макар да е ново доказателство /касаещо нововъзникнал факт, настъпил след приключване на устните състезания пред първата инстанция/ не е годно да установи дали на 01.03.2024 г. в действителност се е случила твърдяната ситуация. Гражданският съд е обвързан единствено от влязлата в сила присъда на наказателния съд по чл. 300 ГПК относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и вината на дееца, каквито обстоятелства не могат да се установяват с актове на Прокуратурата, респ. с представеното постановление за отказ да се образува ДП.

Настоящият състав намира, че не следва да бъде приета като доказателство по делото и представената от въззиваемата страна искова молба, доколкото с нея се цели да се оборят изявленията във въззивната жалба относно кредитиране на свидетелски показания, свързани за факти, които съдът намира за ирелевантни по спора.

Разпечатката съдържа 29 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c7af7905-c931-4b1c-8e10-b9b8e4331add