Решение № 1436 от 03.12.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1436 гр. София, 03.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петя Алексиева

Членове:

Даниела Христова

Иванка Иванова при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова като разгледа докладваното от Даниела Христова Въззивно гражданско дело № 20241000502221 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Глава ХХ от ГПК – Въззивно обжалване.

Образувано е възоснова на Въззивна жалба подадена от Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749 срещу решение № 315 9 от 28.05.2024г. постановено по гр.д. № 7369 по опис на СГС за 2023 г., само в частта, в която първоинстанционният съд е прогласил нищожността на чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от Договор за кредит за покупко-продажба на недвижим имот HL 35325 от 07.04.2008г. като е приел, че тези клаузи са неравноправни, на основание чл.

26, ал.1 пр. първо от ЗЗД във вр. с чл. 146, ал. 1 и чл. 143 ЗЗП, иск предявен от Г. И. П., ЕГН **********, съдебен адрес гр. София, ул. „Кръстьо Сарафов“ № 40 срещу „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749, съдебен адрес: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260 и е осъдил банката да върне 4054.54 лева, представляваща заплатени при начална липса на основание валутни разлики, за периода от 10.05.2008 г. до 10.05.2015 г ., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 26.06.2023г. до окончателното изплащане на вземането на осн. чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД и в частта относно присъдените 13 лева съдебно деловодни разноски, 274.72 1 лева, държавна такса и 389.28 лв. - адвокатско възнаграждение.

Решението в останалата не обжалвана част е влязло в законна сила, след изтичане на срока за неговото обжалване.

В обжалваната част се излага, че решението е недопустимо, неправилно и необосновано и се иска неговата отмяна, и постановяване на въззивен съдебен акт в съответствие с изброените по-горе пороци. Във въззивната жалба се сочи, че решението е недопустимо, поради наличието на СПН, следваща от Решение № 75/15.11.2018 г. по ТД № 107/2017 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд, с което е разрешен спор между същите страни относно същия договор, при условията на признание на иска чл. 237 от ГПК.

Въззивният жалбоподател счита, че спор за действителността на договора не може да се поставя повторно пред съд, след като в приключеното исково производство, страната е следвало да наведе всички свои възражения и доводи, а пропускът да направи това, обосновава процесуална преклузия, която не може да се преодолява чрез предявяване на нов иск относно действителността на същия договор (HL35325/07.04.2008г).

Поддържа се оплакването, че при преценката за допустимост на предявените искове, съдът е цитирал неотносима съдебна практика, която се свърза със заповедното производство, а не с исковото производство каквото е било проведено предварително. Поддържа се тезата, че след като с влязъл в сила съдебен акт по ТД № 107/2017 г. по опис на КОС съдът е признал договора за годно основание за уважаване на осъдителен иск, т.е. че е породил права в правоотношението, което обективира този договор, то преразглеждането на неговата действителност в нов исков процес, създава несигурност в гражданскоправните отношения с оглед на това, че се позволява повторна съдебна намеса.

Поддържа се и оплакване за неправилност на решението, поради погасен по давност осъдителен иск, с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД. Поддържа се становището, че макар и предмет на делото да е „друго плащане“, осъществено преди постановяване на Решение № 75/15.11.2018 г. по ТД № 107/2017 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд, то след като това вземане произтича от основание, което е било предмет на предходен исков процес, обективните предели на СПН се разпростират и върху сумите, които са били платени преди образуване на исковото производство по ТД № 107/2017 г. по 2 опис на КОС.

Поддържат се съображения за неправилно отхвърляне на възражението за изтекла погасителна давност на правото да се предяви осъдителен иск за връщане на недължимо платени суми.

Поддържа искане за обезсилване на решението и прекратяване на исковото производство, а в условията на евентуалност отмяна на решението и отхвърляне на установителния и на осъдителния иск.

Въззиваемият Г. И. П. не е подал писмен отговор, но в съдебно заседание се представлява от пр. представител, който пледира за потвърждаване на решението в обжалваната част и присъждане на разноски – адвокатско възнаграждение, което да се присъди в полза на адв. К. Т. от САК осъществила правна помощ по реда на чл. 38, ал.1 т.2 от ЗА.

Настоящият съдебен състав на САС, приема въззивната жалба като подадена в срок от активно легитимирана страна, обосновала правен интерес от въззивно обжалване на част от първоинстанционен съдебен акт. Съобразно правомощията на въззивния съд очертани в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, настоящият състав на САС дължи произнасяне относно валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, а по отношение на правилността е ограничен от изложеното в жалбата.

При извършената служебна проверка за валидност на решение № 31 59 от 28.05.2024г. постановено по гр.д. № 7369 по опис на СГС за 2023 г.,настоящият състав на САС не констатира основания за прогласяването на неговата нищожност.

Усложнен се явява предмета на въззивното произнасяне по отношение н а допустимостта и правилността на решението в обжалваната част доколкото от въззивната жалба се извежда оплакване за недопустимост на иска за прогласяване нищожността на клауза от договор сключен между страните и неоснователност на осъдителната претенция, поради което за да се произнесе съдът съобрази следното:

От фактическа страна:

С Решение № 75/15.11.2018 г. по ТД № 107/2017 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд, влязло в сила на 03.01.2009 г. Г. И. П. е осъден да заплати на „Юробанк“ АД 40 152.25 швейцарски франка, от които:

3

39 626.54 швейцарски франка – изцяло дължимата предсрочно изискуема главница за периода от 10.09.2015 г. до 09.10.2017 г. ; 5.00 швейцарски франка – дължима договорна възнаградителна лихва, част от общата възнаградителна лихва в размер на 7 256.45 швейцарски франка дължима за периода от 10.09.2015 г. до 14.06.2017; 444.98 швейцарски франка – дължими такси по договора, на основание чл. 4 г.1, за периода 08.10.2025 г. до 09.10.2017 г. ;

75.73 швейцарски франка застраховки дължими на основание чл. 15 от договора, дължими за периода от 08.10.2015 г. до 09.10.2017 г., 192 лева разход за връчване на натурални покани и 5841.18 лева разноски в производството. Решението е постановено при условието на признание на иска, извършено от ответника Г. И. П..

Не се спори по субективните предели на СПН. Не се спори още, че присъдените суми са дължими поради неизпълнение на договор № НL35 325/07.04.2008 г. Обективните редели на СПН включват и преценката за действителността на договора, независимо дали страната е упражнила правото да въведе в спора чрез възражение, чрез насрещен или ИУИ спор за действителността или е пропуснала да направи това, доколкото от процесуалната преклуция следва недопустимост да се упражни правото на иск в последващ момент както в течение на производството, така и по-късно в друг исков проце. С процесуалния пропуск се погасява и правото на възражение в същия процес. Спорът за действителността на договора не е бил повдиган от ответника в срока по чл. 131 от ГПК чрез възражение, насрещен или инцидентен установителен иск и съобразно редакцията на процесуалната норма в чл. 133 от ГПК приложима към този момент (изм. ДВ. бр.50 от 30 Май 2008г.).За ищецът в настоящото исково производство, а именно Г. И. П. е преклудирано правото да п р а в и възражения, да оспори истинността на представен документ, да посочи доказателства, представи писмени доказателства, да упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219 от ГПК относно действителността на договора както в производството ТД № 107/2017 г. по опис на КОС, така и след влизане в сила на решението по това дело.

Претенциите на ищеца в настоящото исково производство са заявени при условията на чл. 210 от ГПК. Кумулативно ищецът е предявил установителен и осъдителен иск. Първият е за установяване на нищожността на клауза от същия договор № НL35 325/07.04.2008 г., който е бил включен в 4 предмета на ТД № 107/2017 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд, а вторият иск е за връщане на не дължимо платени суми поради тази нищожност. Плащането, чието връщане на суми се претендира с осъдителния иск е осъществено преди образуване на исковото производството приключило с влязло в законна сила Решение № 75/15.11.2018 г. по ТД № 107/2017 г. по опис на КОС. Пред въззивната инстнация не се спори по размера на осъщественото пращане - сумата от 4054.54 лева, представляваща валутни разлики, за периода от 10.05.2008 г. до 10.05.2015 г.

От правна страна, настоящият състав на САС приема, че установителният иск е недопустим, а осъдителният е неоснователен, по следните съображения:

Върху предмета на предявения установителен иск се простират обективните предели на СПН, следващи от Решение № 75/15.11.2018 г. по ТД № 107/2017 г. по опис на КОС. Не могат да бъдат пререшавани въпросите относно действителността на договора (нито като цяло, нито отделни негови клаузи), след като е проведено исково производство и е настъпила процесуална преклузия за оспорване чрез възражение, чрез предявяване на насрещен или инцидентен установителен иск на същия договор. Цитираната в първоинстанционния съдебен акт съдебна практика е относима само в случаите, в които не е провеждано предходно исково производство и крайният осъдителен съдебен акт се ползва само с изпълнителна сила ИС (изпълнителна сила), а не със СПН с каквато се ползва Решение № 75/15.11.2018 г. по ТД № 107/2017 г. по опис на КОС. С влизане в сила на това решение, между страните е установена действителността на договора.

Установителната сила на съдебното решение, може да бъде разрушена само при условията на отмяна на влязло в законна сила решение.

Ищецът в настоящото производство, който е бил ответник в производството по ТД № 107/2017 г. по опис на Кюстендилски окръжен съд и не е оспорил действителността изцяло или от части на договора, а е признал изцяло иска, като признанието включва не само дължимостта на присъдените суми, а и основанието, на което се претендират.

За да постанови обратното, първоинстанционният съд е приел, че с решения на Съда на европейския съюз по дела С- 869/19, С-600/19, С-693/19, С-831/19, С-725/19 е изтъкната необходимостта, процесуалните национални 5 разпоредби, уреждащи принципа на сила на присъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т. е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите.

Съдът е посочил, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител, не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, поради което в цитираните решения е приел, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на присъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. Като е съобразил, че СПН следва от решение, в което липсват мотиви за основателност на осъдителната претенция, т.е. липсва извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи първоинстнационният съд е отклонил забраната за непререшаемост на спора относно действителността на договора. Позовал се е на разграничителен критерий - непровеждането на съдебно следствие, съответно неприложни от съда служебни преценки за действителността на основанието, на което е уважен осъдителния иск, поради което е решил, че няма да зачене СПН относно действителността на договора, следваща от Решение № 75/15.11.2018 г. по ТД № 107/2017 г. по опис на КОС.

Настоящият съдебен състав на САС не споделя правните изводи на първата инстанция относно разграничителния критерий /неповредено съдебно следствие/, защото пасивното процесуално поведение довело до постановяване на съдебен акт със СПН без излагане на мотиви относно действителността на договора е следствие от активно процесуално поведение на потребител да иска решение при условията на чл. 237 от ГПК. Обратното разбиране, би игнорирало СПН за всички решения, постановени по реда на чл. 237 от ГПК и би поставило ответниците, които са признали исковете в привилегировано положение спрямо тези, които са се защитавали активно в рамките на исковото производство. Предимството се изразява в правото на последваща проверка за действителност на основанието на осъдителната претенция. Върху страните, които са са упражнили право на възражение, на предявяване на насрещен или инцидентен установителен иск ще тежи СПН, а ответниците призналите исковете, ще се даде втора процесуална възможност за преодоряване на процесуалните преклузии по чл.