Определение № 20554 от 22.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 20554 гр. София, 22.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Г, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Румяна М. Найденова

Членове:

Валерия Р. Диева

Радина К. Калева като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно частно гражданско дело № 20251100505581 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и следващите от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по частна жалба с вх. № 48902/22.04.2025 г. на Е. Д. М. срещу определение № 15017 от 31.03.2025 г., постановено по гр. д. № 157/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 166-и състав, в частта, с която е оставено без уважение искането на Е. М. за предоставяне на правна помощ, изразяваща се в безплатна защита от адвокат и е върната искова молба с вх. № 79/02.01.2025 г., подадена от Е. М., въз основа на която е образувано производството по делото.

В жалбата се посочва, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е налице идентитет между предмета на цитираните в акта дела. Освен това неправилен бил и изводът на съда за злоупотреба с право, като по този начин бил налице отказ от правосъдие. С оглед на изложеното, се отправя искане да се отмени обжалваното определение и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия.

Произнасянето на СРС е по чл. 130 ГПК преди размяна на книжата, поради което на насрещната страна не е била връчвана жалбата за становище.

Съдът, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частната жалба, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна срещу акт на съда, подлежащ на инстанционен контрол и в законоустановения преклузивен срок, поради което се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:

Производството пред районния съд е образувано по искова молба на Е.

1

М. срещу Прокуратурата на Република България, с която е предявен иск за неимуществени вреди от противоправно поведение на ответника, извършено по НЧД 1886/2014 г. по описа на СНС, изразяващо се в незаконното му задържане, без да са налице доказателства за извършено престъпление, за което му е повдигнато обвинение. Претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 24 999 лв. В исковата молба е посочено, че периодът, за който се претендира увреждането е 17.12.2024 г. – 23.12.2024 г., както и че са нарушени редица разпоредби на международни актове, по които Република България е страна.

С обжалваното определение по чл.130 ГПК СРС е прекратил производството по делото по съображения, че с предявяване на процесния иск не се преследва легитимен интерес, а представлява злоупотреба с право поради което се явява недопустим, аргументирано както с примери от практиката на ЕСПЧ, по аналогия от Директива 2024/1069, така и с примери от съдебната ни практика. Решаващият съдебен състав е посочил, че към момента на подаване на исковата молба ищецът има заведени пред СРС над 1200 броя дела с различни ответници, по които искането е за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в различни периоди, при твърдения за осъждане по непредявено обвинение или косвено свързани с това твърдения.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че производството по делото е недопустимо, доколкото със същото ищецът по същество цели да изрази несъгласието си с влязлата в сила присъда на наказателния съд и да получи своеобразно възмездие, като упражни съдилищата при упражняване на тяхната дейност чрез предявяване на огромен брой искови претенции, основани на едно и също обстоятелство. Приел е, че с оглед недопустимостта на иска е необосновано предоставянето на правна помощ по аргумент от чл. 24, т. 2 ЗПП.

Тези изводи на районния съд са правилни поради следните съображения:

Налице са специално уредени хипотези на отговорността на съдилищата и другите органи на съдебната власт за техни противоправни действия и бездействия, от които са произтекли вреди. В ЗОДОВ са уредени различни фактически състави, при които може да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди, причинени от противоправни деяния на нейни служители.

Уредбата има изчерпателен характер и ако определено деяние не попада под фактическия състав на специалния закон, отговорността може да бъде ангажирана по реда на деликтната отговорност (чл. 49 ЗЗД) при наличие на виновно и противоправно поведение на лице, за което ответникът отговаря.

И в двата случая обаче, за да е допустим искът, е необходимо да бъдат изложени надлежни твърдения. Това са тези твърдения, които се отнасят до всеки един от фактите, включени във фактическия състав на съдебно предявеното право. Ако се касае за вземане за деликтно обезщетение, то ищецът следва да изложи твърдения относно наличието на деяние, авторството му, противоправността му, настъпването на вреди и причинната връзка между деянието и настъпилите вреди. При това всяко едно от тези твърдения следва да е в логическа връзка с останалите факти, т.е. да може да бъде осъществено заедно с тях в общ фактически състав. Ако ищецът не 2 поддържа надлежни твърдения и не би могъл да изложи такива, то искът се явява недопустим и преценката на този факт не е въпрос по същество.

Решаването на делото по същество е възможно, само когато съдът е сезиран с твърдения за осъществяване на факти от законово признат фактически състав, като целта на процеса е да бъдат събрани доказателства относно действителното настъпване на тези факти. И обратно, ако не се твърдят факти от фактическия състав на предявеното право, то процесът не само би бил излишен, но и невъзможен поради невъзможността да се изготви доклад по ненадлежните твърдения, съответно да се разпредели тежест за доказване на факти, които не се твърдят.

В случая ищецът не е изложил надлежни твърдения относно фактите, от които произтича претенцията му за деликтно обезщетение. Това е така, тъй като изложените в исковата молба съображения не удовлетворяват изискването на чл. 2в ЗОДОВ, за да възникне правото на обезвреда. Освен това следва да се има предвид, че соченото нарушение на ХОПЕС в исковата молба, не е релевантно. Хартата ще се прилага в случай, че ответникът е прилагал съюзна правна норма, каквито твърдения не се излагат. Видно е, че ответникът е прилагал норми от вътрешното право, а не от правото на ЕС, поради което ХОПЕС не се прилага. Твърдението за нарушение на ЕКПЧОС само по себе си е извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ. Освен това ЕКПЧОС се прилагат субсидиарно, доколкото липсва вътрешна правна уредба или норма от вътрешното право е тълкувана и приложена в нарушение на норма от ЕКПЧОС. В случая обаче липсват фактически твърдения за тези обстоятелства. Ищецът се е ограничил само да даде правна квалификация на претенцията си, която обаче не обвързва съда. Заради липсата на твърдения, които да се подвеждат под хипотезата на нормата на чл. 2в ЗОДОВ, съдът намира, че предявеният иск е недопустим и по това правно основание, посочено от ищеца.

Както е разяснено в т. 16 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, за процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването на правото на иск, включително правният интерес, съдът е длъжен да следи служебно. Допустимостта на иска е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на твърдения за съществуването на факти, чието установяване в хода на производството би обусловило извод за пораждане на спорното материално право. Ако ищецът изобщо не твърди такива факти или твърди факти, които изключват пораждането на това право, той няма правен интерес да претендира по исков ред установяване и принудително осъществяване на вземане за обезщетение на неимуществени вреди, защото това вземане не е възможно да възникне от твърдените факти. В случая ищецът излага общи твърдения за нарушено право на ЕС, но това само по себе си не е фактическо твърдение, а правна квалификация, от която съдът не е обвързан и следва да прецени допустимостта и квалификацията на иска на база изложените факти. Изложените от ищеца твърдения се явяват ненадлежни, тъй като не обуславят пораждане на твърдяното право на обезщетение, поради което и правилно Софийски районен съд е прекратил производството по делото поради недопустимост на иска.

Правилен се явява и направеният от районния съд извод, че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като в случая е налице злоупотреба с 3 право по смисъла на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 3 от ГПК. В този случай, съдебната практика е непротиворечива по отношение на последицата от злоупотребата с право, като приема, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. Аналогична на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено.

При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият съдебен състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Предявените от М. пред Съда искания за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за нарушаване на правото на ЕС, което е свързано с позоваване на сходни по своя характер факти, като делата срещу съответните ответници се отличават единствено по заявения период на търпене на вредите. Така посоченото процесуално поведение на ищеца поражда основателни съмнения дали същият има валидно защитим правен интерес, който да се нуждае от санкцията на съда, за да бъде реализиран.

Така освен, че със сезирането на гражданските и административните съдилища с хиляди дела, се създават условия за затруднения на същите да изпълняват пълноценно възложените им по Конституция правораздавателни функции поради ангажиране само с една страна, същевременно тази страна фактически се отклонява от установения режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, с оглед полаганите усилия от съдилищата да гарантират правото на тази страна на справедлив процес. Така с подаването на поредната искова молба се постига цел, която не е предвидена от закона – осигурява се още една възможност за страната да се отклони фактически от ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, чрез извеждане от мястото, където следва да го търпи.

Оплакването на частния жалбоподател е за липса на идентичност в предмета и страните по заведените от него дела. В настоящия случай, основният мотив за прекратяване на исковото производство като недопустимо, е не наличието на висящ процес със същия предмет и страни, като основание за прекратяване на делото на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, а предявяването на иска при очевидна злоупотреба с процесуални права. В такива хипотези не е от значение пълната идентичност в предмета и страните по делата, а наличието на достатъчно на брой искови молби, от твърденията и петитума на които може да се изведе единствен извод, че преследваната от подаването им цел не е защита на субективно право на ищеца, а други цели, несъвместими с добросъвестността.

С оглед очевидната недопустимост на исковата молба, правилен е и изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на молбата за предоставяне на правна помощ.

Предвид изложените съображения, постановеното от

4 първоинстанционния съд определение в обжалваната му част е правилно и като следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 48902/22.04.2025 г. на Е. Д. М. срещу определение № 15017 от 31.03.2025 г., постановено по гр. д.

№ 157/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 166-и състав, в частта, с която е оставено без уважение искането на Е. М. за предоставяне на правна помощ, изразяваща се в безплатна защита от адвокат и е върната искова молба с вх. № 79/02.01.2025 г., подадена от Е. М., въз основа на която е образувано производството по делото.