Решение № 284 от 02.06.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 284 гр. София, 02.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

ЛИ. М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от ЛИ. М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20241800501084 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 344 от 03.10.2024 г. по гр. д. № 275/2024 г. по описа на РС – Костинброд са отхвърлени предявените от И. Г. К. срещу Софийски районен съд и Софийски градски съд обективно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 2б ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС и чл. 86, ал.

1 ЗЗД за солидарното осъждане на двамата ответници да платят на ищеца сумата от 12000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, твърдени като търпени поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. № 4761/ 2020 г. по описа на СРС и в. гр. д.

№ 3796/ 2021 г. по описа на СГС, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 26.02.2024 г., до окончателното изплащане и са присъдени разноски в полза на ответниците.

Решението е обжалвано изцяло от ищеца в първоинстанционното производство с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му.

От ответниците в първоинстанционното производство са постъпили отговори на въззивната жалба, в които същата е оспорена, като се иска потвърждаване на решението.

Контролиращата страна СОП изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.

1

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна.

Крайният извод на първоинстанционния съд за неоснователност на исковете е правилен и се споделя от въззивната инстанция. Съображенията са следните:

Съдът, разглеждащ иска по чл. 2б ЗОДОВ, не е обвързан от направеното предложение от страна на държавата /чрез министъра на правосъдието или упълномощеното от него лице/ за заплащане на обезщетение в рамките на административното производство по глава ІІІа ЗСВ, тъй като в съдебното производство, образувано по иск по чл. 2б ЗОДОВ, съгласно чл. 7 ЗОДОВ държавата като страна по спорното материално правоотношение се представлява от процесуален субституент – съответния орган на съдебна власт, който е нарушил правото на ищеца /според неговите твърдения в исковата молба/ на разглеждане и решаване на съответното производство в разумен срок, а не се представлява от съда, който разглежда и се произнася по иска по чл. 2б ЗОДОВ. Последният действа в качеството си на решаващ съдебен орган – безпристрастна и независима юрисдикция, която следва да разреши материално-правния спор между страните относно дължимостта и размера на обезщетението, поради което по никакъв начин не би могъл да се разглежда като представител на едната страна по спорното материално правоотношение – държавата, респективно не би могъл да бъде обвързан от направеното предложение от нейна страна за плащане на обезщетение в рамките на административното производство по глава ІІІа ЗСВ или от размера на обезщетението /в случай на извод, че искът е основателен изцяло или частично/. Предложението на държавата би могло да се разглежда от съда, разглеждащ иска по чл. 2б ЗОДОВ, единствено като извънсъдебно признание, което следва да се преценява с оглед всички останали обстоятелства по конкретното дело. Не би могло да се мисли и в посока приложение на правилото за невлошаване на положението на лицето, претендиращо обезщетението /ищеца/, тъй като такова правило нито е установено от закона, нито може да се извлече от неговата цел. Лицето, което претендира да е кредитор на държавата за обезщетение за забавено правосъдие, изцяло по своя воля, но и на свой риск е свободно да приеме или не предложеното му обезщетение в рамките на административното производство по глава ІІІа ЗСВ, като в случай, че не го приеме, ако предяви пред съда иска по чл. 2б ЗОДОВ, претендирайки по-голямо от предложеното му обезщетение, рискува както да му бъде присъдено обезщетение в размер, по-малък от предложения му, така и изобщо да не получи обезщетение, ако съдът намери иска по чл. 2б ЗОДОВ за неоснователен и го отхвърли съобразно събраните в съдебното производство доказателства и установените от тях обстоятелства. Актуалната практика на ВКС /вж. решение № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о./, която се споделя от настоящия въззивен състав, е в този смисъл, съответно към момента е преодоляно разбирането в обратния смисъл, изложено в цитираната от първоинстанционния съд практика на ВКС.

2

В случая обаче дори предложението на държавата за заплащане на обезщетение да се разглежда като извънсъдебно признание, преценено във връзка с всички обстоятелства, факти и доказателства по делото то не обосновава извод за основателност на исковете по следните съображения:

Не е налице неоправдано забавяне при разглеждането и решаването на делото.

На първо място, видно от материалите по приложеното гр. д. № 4761/2020 г. по описа на СРС, не отговаря на истината твърдението, че в периода от 12.03.2020 г. до 19.05.2020 г. е забавено по вина на съда връчването на ищеца на насрещната искова молба, депозирана от ответника по първоначалните искове. Отговорът на исковата молба, подадена от И. Г. К., е постъпил от ответницата Х. П. К.а в СРС на 10.03.2020 г., като заедно с този отговор е депозирана и насрещна искова молба. Съдът напълно своевременно – с разпореждане от 12.03.2020 г., е разпоредил препис от насрещната искова молба да се връчи на ответника по нея /първоначалният ищец/ за отговор в едномесечен срок. Съобщението за разпореждането обаче, заедно с преписа от насрещната искова молба, е връчено на И. Г. К. едва на 19.05.2020 г., като забавянето нито е по вина на съда, нито е имало възможност съдът да контролира своевременното връчване, тъй като на 13.03.2020 г. бе обявено извънредно положение в цялата страна във връзка с пандемията COVID 19 и поради това /което е ноторен факт/ достъпът на съдии и служители до работните им места в съответните съдилища бе преустановен, работата се осъществяваше по график – съдии и служители имаха достъп до работното си място само в определен ден или дни от седмицата, при което бе почти невъзможно да изпълняват в срок задълженията си, а връчването на съдебни книжа и съобщения бе преустановено до отмяната на извънредното положение на 13.05.2020 г. с въвеждането на извънредната епидемиологична обстановка. Горните обстоятелства са форсмажорни и с оглед тяхното настъпване по никакъв начин не може да се обоснове вина и отговорност на длъжностни лица – съдии, деловодители, секретари и лица, връчващи призовки и съобщения, за забавянето на производството по делото. Напълно своевременно след постъпване на 16.06.2020 г. на отговора на насрещната искова молба съдът е постановил определение на 19.06.2020 г. за насрочване на делото. Делото е насрочено за 30.09.2020 г., като противно на твърдението на ищеца, това насрочване не е довело до необосновано забавяне на делото, тъй като, от една страна, делото не е подлежало на разглеждане по реда на глава XXV ГПК – „Бързо производство“, за да е било необходимо насрочването му преди започването на съдебната ваканция от 15.07.2020 г. или по време на същата, от друга страна, дори да би било подлежало на разглеждане по този ред, не може да се очаква в ситуация след извънредно положение, по време на което всички насрочени дела бяха пренасрочени, с което графикът на съдилищата изключително се натовари за продължителен период от време, съдът да е в състояние да компенсира това натоварване в такива кратки срокове. Следва освен това да се отбележи, че съдът с определението за насрочване на делото е дал указания на страните, че следва да положат усИ. за постигане на спогодба или да потърсят съдействие от 3 медиатор като най-желани варианти за решаване на спора предвид неговия характер /бракоразводно дело, свързано и със спор за родителски права/, а преценката на страните в тази връзка и евентуалното предприемане на действия в посока спогодба или медиация безспорно изисква време.

Същевременно предвид очакването тези способи за решаване на спора да дадат желания резултат е логично съдът да не се произнася по доказателствените искания преди получаване на яснота относно това дали производството ще продължи като исково или ще се трансформира в такова за развод по взаимно съгласие, поради което неоснователно е и оплакването, че съдът не се е произнесъл по всички доказателствени искания с определението за насрочване на делото и това е довело до неоснователно забавяне на разглеждането му. Второто открито съдебно заседание по делото е насрочено за 18.11.2020 г., като в същото е даден ход на устните състезания и делото е обявено за решаване. Решението е постановено на 13.01.2021 г. – в двумесечен срок, който срок не е прекомерно дълъг, същевременно отнесен към гореобсъдените форсмажорни обстоятелства, дали отражение на работата на съдилищата за продължителен период от време, не може да обоснове извод за неоснователно забавяне на произнасянето на решението. Впоследствие процедурата по администриране на постъпилата срещу решението въззивна жалба е осъществена от съда своевременно. Гореизложеното налага извод, че необосновано забавяне на разглеждането и решаването на гр. д. № 4761/2020 г. по описа на СРС, довело до нарушаване на правото на страните на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, не е допуснато от разгледалия делото СРС.

Настоящият въззивен състав намира, че необосновано забавяне на разглеждането и решаването на делото, довело до нарушаване на правото на страните на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, не е допуснато и от СГС след постъпване на първоинстанционното производство в този съд и образуване на в. гр. д. № № 3796/ 2021 г. по описа на СГС. Наистина първото по делото открито съдебно заседание пред въззивния съд е насрочено с разпореждане /своевременно постановено на 05.04.20121 г./ за 17.03.2022 г., а второто по делото открито съдебно заседание пред въззивния съд е насрочено за 17.11.2022 г., но това се дължи на гореобсъденото форсмажорно обстоятелство, в резултат на което работата на съдилищата бе почти напълно преустановена по време на извънредното положение и значително затруднената впоследствие – по време на извънредната епидемиологична обстановка, продължила до 31.03.2022 г., в резултат на което графикът на съдебните заседания на всички съдилища бе извънредно претоварен за дълъг период от време и не съществуваше възможност за разглеждане на дела в кратки срокове. А оплакването, че и въззивният съд също е разгледал делото в две съдебни заседания, като се е произнесъл по искането за допускане на съдебно-психологична експертиза, направено във въззивната жалба, едва в първото по делото открито съдебно заседание, а не с разпореждането за насрочване на делото, също е неоснователно, тъй като преценката относно основателността на искането за допускане на съдебно-психологична експертиза е била обусловена от изслушването на страните и детето, поради 4 което произнасянето след това изслушване по искането, довело до отлагане на делото, не е необосновано. А събирането и на други доказателства по делото от въззивния съд не е довело само по себе си до забавяне на разглеждането на делото, поради което и това оплакване е неоснователно. Въззивното решение е постановено четири месеца след последното по делото открито съдебно заседание пред въззивния съд, който срок не е прекомерно дълъг, същевременно отнесен към гореобсъдените форсмажорни обстоятелства, дали отражение на работата на съдилищата за продължителен период от време, не може да обоснове извод за неоснователно забавяне на произнасянето на решението.

Следва също да се отбележи, че при преценката дали е нарушено правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съдът отчита отделните периоди на забавяне и причините за това забавяне, но решаваща за преценката относно това нарушено ли е правото на разглеждане и решаване на делото в разумен е общата продължителност на производството по делото. В случая общата продължителност на разглеждане на делото е 3 години, 2 месеца и 28 дни, в рамките на който период отделните забавяния /дължащи се, както се посочи, на форсмажорни обстоятелства/ са компенсирани от СРС и СГС със своевременни произнасяния по движението на делото.