Решение № 2925 от 02.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2925 гр. София, 02.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Т. Димитрова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Калина В. Станчева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско дело № 20221100502325 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С решение № 20254538 от 18.11.2020 г., постановено по гр.д. № 1950/2019 г. на СРС, 150 състав, е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 9 от ЗПК, и вр. с чл.430, ал.1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, по предявените от „БНП П.П.Ф.” С.А., Париж, чрез „БНП Пърсънъл Файненс“ С.А.- клон България, срещу Т. С. Т., че ответницата дължи на ищеца следните суми: 878.37 лева, представляваща главница по договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта CARU – 11335857/29.06.2015 г., сключен между страните по делото, ведно със законната лихва от датата на подаване заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 23.07.2018 г. до окончателното заплащане на вземането, сумата от 128.52 лева – възнаградителна лихва за периода от 01.08.2017 г. до 10.01.2018 г., и сума в размер на 14.86 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 10.01.2018 г. до 11.07.2018 г., за които суми е издадена заповед за парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.№ 48152/2018 г. по описа на СРС, 150 състав, като е отхвърлен искът по чл. 430, ал. 1 от ТЗ за сумата над 878.37 лева до пълния предявен размер от 911.12 лева, както и искът по чл. 430, ал. 2 от З за сумата над 128.52 лева до пълния предявен размер от 179.53 лева и искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 14.86 лева до пълния предявен размер от 46.25 лева.

Със същото решение и с оглед изхода от спора е разпределена и отговорността за разноски, сторени в хода на производството, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца следните: сумата от 67.39 лева, представляваща сторените разноски в заповедното производство, както и сумата от 426.85 лева, представляваща разноски в исковото производство.

1

Решението е обжалвано лично от ответника Т. С. Т. в частта , в която исковете на ищеца са уважени, с искане за отмяната му в тази част и отхвърляне на ищцовите претенции изцяло. Излагат се доводи за неправилност поради нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и нарушение на материалния закон. Възразява, че противно на приетото от съда, ответникът Т. е оспорила договора и ползването на кредита. Сочи, че по делото останало неизяснено обстоятелството каква част от изискуемата сума се твърди, че е заплатена, след осъщественото погасяване на вноски.

Въззивникът намира коментара на съда досежно ССчЕ и лихвата за излишен, обяснявайки, че е абсурно да се приеме, че сумите са доказани. На последно място се оплаква, че липсва разпеделение на доказателствената тежест, така както предвижда нормата на чл. 154 от ГПК. Моли да се за отмяна на първоинстанционното решение в оспорената част и постановяване на въззивно съдебно решение, с което исковете на ищеца да се отхвърлят. Претендира и разноски.

Въззиваемата страна – ищец „БНП П.П.Ф.” С.А., Париж, чрез „БНП Пърсънъл Файненс“ С.А.- клон България, чрез надлежно упълномощен пълномощник – юрк.

Н.М., депозира отговор на въззивната жалба в срока и по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който излага, че оплакванията в жалбата са неоснователни. Моли да се съобрази, че в разглеждания случай процесният договор отговаря на изискванията за форма и съдържание, предвидени в ЗПК. Отделно, твърди, че СРС е достигнал до правдив извод, че исковата претенция е доказана по основание и размер, предвид представените с исковата молба писмени доказателства. С оглед изложеното, моли решението да се потвърди. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК.

Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, и като съобрази разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен искът по чл. 430, ал. 1 от ТЗ за сумата над 878.37 лева до пълния предявен размер от 911.12 лева за главница по договор за потребителски паричен кредит – револвиращ потребителски кредит, кредитна карта CARU – 11335857/29.06.2015 г., както и в частта в която е отхвърлен искът по чл. 430, ал. 2 от ТЗ за сумата над 128.52 лева до пълния предявен размер от 179.53 лева – възнаградителна лихва и е отхвърлен искът за мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 14.86 лева до пълния предявен размер от 46.25 лева, поради необжалването му от ищеца, е влязло в законна сила.

В случая, решението в обжалваната част е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което на 2 основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд, доколкото разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда, че когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба предвид нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че изводите на двете инстанции съвпадат. Настоящият състав възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд, доводи, срещу които се съдържат в иницииращата настоящото въззивно производство жалба.

По наведените във въззивната жалба възражения и във връзка с правилността на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд намира да добави следното:

Договор за револвиращ кредит, както и договор за револвиращ заем няма легална дефиниция в законодателството. Правната теория го определя като вид банков кредит, който представлява възобновяем банков кредит в рамките на предварително уговорена кредитна линия. Регламентацията на договорите за кредит се съдържа в Търговския закон, Закона за кредитните институции и в специалния Закон за потребителския кредит, поради което разпоредбите на тези актове следва да бъдат съобразени, и според тях следва да се приеме, че договорът за револвиращ кредит по своята правна характеристика е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. Въззивният съд приема, че договорът за револвиращ кредит, както и останалите търговски сделки се подчинява на общите правила за сключването и действителността на сделките, установени в гражданското право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния ЗПК не са предвидени особени правила за сключването и действителността му. Съгласно легалното определение в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Вярно е, че процесният договор от 29.06.2015 г. касае предоставяне на стоков кредит, но в него е предвидена възможност за издаване на кредитна карта с опцията за предоставяне на кредитен лимит до 10 000 лева. Последното навежда, че ответницата има качеството на потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като договорът за кредит /заем/, какъвто е и настоящият, е финансова услуга по смисъла на дадената легална дифиниция в т. 12 от ДР на ЗЗП. Договорът за кредит /заем/, е финансова услуга по смисъла на легалната дефиниция в т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите, при което за него се прилагат и изискванията на ЗПК.

Безспорно е установено по делото, че страните са били валидно обвързани от договора за револвиращ кредит, като в този смисъл възраженията на длъжника – ответник, застъпени и пред въззивния съд в инцииращата настоящото производство въззивна жалба относно неавтентичността на договора за кредит от 29.06.2015 г. се явяват неоснователни и напълно голословни. Както веднъж вече е разяснено от първостепенния съд, макар ответникът Т. да е оспорила по реда на чл. 193 от ГПК процесният договор за кредит, последната не е успяла да проведе успешно това оспорване. Прочие, самата Т. не възразява изрично срещу твърдението на 3 кредитодателя, че същата е ползвала, усвоила, а дори и заплатила част от задълженията си по съглашението. Ето защо и по отношение на тези оспорвания на въззивника, въззивната инстанция препраща към аргументите на първостепенния съд, в приложение на правилото по чл. 272 от ГПК.

На следващо място, видно от заключението по допуснатата и приета без възражения от страните ССчЕ, сума в размер на 2298,87 лева е била изцяло усвоена от ответника. Същевременно кредитополучателят Т. се е съгласила, подписвайки чл. 18 от Общите условия на процесния договор за револвиращ кредит под формата на кредитна карта, да плаща всеки месец погасителна вноска от 60 лева. Коментираното вече експертно заключение по ССчЕ отразява още, че ответникът Т. е извършвала регулярни плащания по кредита, като това е преустановено след 07.11.2017 г., на която дата е последното плащане от 180 лева, погасяващо задължение с падеж 01.08.2017 г.

Ето защо и въззивният съд се солидаризира с извода на първоинстанционния такъв, че в хода на производството се доказва безспорно фактът, че длъжникът е активирал кредитната карта, съгласявайки се с условията, приложими по договора за револвиращ кредит CARU – 11335857/29.06.2015 г., неразделна част от който е приложение CARD11559312 /в него е посочен размерът на кредитния лимит, дължима възнаградителна лихва, ГПР, конкретните такси за извършване на операции и такси за обслужване на кредита/.

Действително по силата на чл. 20 от ОУ, приложими по договора за кредит, при неплащане от страна на кредитополучателя на една или повече месечни вноски, кредитната карта подлежи на блокиране, като същевременно предсрочно изискуема става цялата сума по кредитния лимит или активира се предсрочна изискуемост на всички месечни анюитетни вноски, като последното се случва автоматично. Макар тази автоматизация да е призната за допустима от константната съдебна практика, е вярно оше, че за последната длъжникът-кредитополучател следва да е бил надлежно уведомен.

Съгласно ТР № 8 от 02.04.2019 г. по т.д. № 8 от 2017 г. д опустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.