Определение № 8903 от 22.04.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 8903 гр. София, 22.04.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-26 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Д. Попова като разгледа докладваното от Д. Попова Гражданско дело № 20261100103907 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са искове по чл.2в от ЗОДОВ – за осъждане на Прокуратурата на Република България и Следствен отдел към СГП за заплащане на обезщетение за извършено съществено нарушение на правото на ЕС по дело № 127-3а/1992 г. по описа на ССлС, пр. пр. № 17880/1992 г, по описа на СГП.

Ищците /съответно сестра на Л.Б. и негов баща/ твърдят, че на 31.05./01.06.1992 г Л.Б. бил убит. По случая било образувано следствено дело № 127-3а/1992 г. по описа на ССлС, пр. пр. № 17880/1992 г, по описа на СГП .

Твърдят, че разследването не е водено обективно всестранно и пълно, не е извършен анализ на събраните доказателства, допускани са фактически грешки, изчезнали са веществени доказателства. Поради това и извършителят на деянието не бил открит, а наказателното производство било прекратено поради изтичане на предвидената в закона абсолютна давност.

Твърдят, че това поведение на ответниците представлявало нарушение на правото на Европейския съюз, а именно на чл. 2, ал. 1, т. 1 , чл. 47, както и чл.51 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/ и искат обезщетяване на търпените от тях негативни имоции.

Исковата молба е редовна – правопоражащите спорното материално право са ясно заявени и не се нуждаят от допълнителна конкретизация - не е необходимо исковата молба да бъде оставяна без движение по реда на чл. 129, ал.

1 вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК.

Наличните твърдения в нея обаче

1 сочат на изначалната й

НЕДОПУСТИМОСТ. Съображенията за това са следните:

В случая се претендират вреди, които се твърди да са настъпили от бездействие на ответниците - непровеждане на пълно, обективно и всестранно разследване, неправилна и недостатъчна интерпретация на събраните доказателства, неполагане на грижа за събраните в хода на досъдебното производство веществени доказателства и неоткриване на извършителя на деянието, което ищците считат, че съставлява нарушение на чл. 2, ал. 1, т. 1 , чл. 47, както и чл.51 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/.

Твърденията, изложени от ищците, не съставляват надлежни твърдения на иск за вреди от противоправно поведение на ответниците. В този смисъл, с оглед приетото в мотивите на т. 16 на тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, преценката дали по естеството си твърдените от ищеца обстоятелства представляват твърдения за наличие на съществено нарушение на правна норма от общностното право, предоставяща права частноправни субекти, и от това нарушение ищецът е претъпял вреди, е въпрос по допустимостта на иска. При липса на надлежни твърдения, които да сочат на основателност на иска, би се допуснало образуването и провеждането на съдебни производства, в които извършването на процесуални действия е лишено от смисъл, какъвто е настоящият случай / определение № 3646 от 11.07.2025 г. по ч. гр. д. № 2565/2025 г. на III г. о. на ВКС/.

Излжените от ищците твърдяния не очертават фактическия състав на непозволено увреждане, а съставляват общо несъгласие с начина, по който е водено досъдебното производство и в голяма част съставляват интерпретация от самите ищци на събраните в хода на същото доказателства. Не е допустимо по пътя на гражданско исково производство съдът да проверява правилността действията на разследващите органи, в т.ч. и прокурора във връзка с действията по разследването, още по-малко – да извършва преценка за правилността на интерпретацията на събраните доказателства. Гражданският съд няма правомощие да установява в рамките на исково производство причините, поради което извършител на деяние, което се твърди, че е престъпление, е останал неразкрит.

Недопустимо е гражданския съд да преразглежда актове на прокурора/разследващите органи, които са в изключителна тяхна компетентност, тъй като изцяло в компетентността на Прокуратурата е да прецени, дали да образува досъдебно производство и какви действия по разследването да бъдат осъществени. Посочените в исковата молба действия/бездействия на ответниците имат характер на процесуални действия, които подлежат на инстанционен контрол, 2 който следва да бъде проведен в предвидените от закона /НПК/ срокове и ред.

Несъгласието на ищците с постановените актове, извършените действия и анализа на доказателствата, не може да бъде основание за преразглеждането им в рамките на настоящото исково производство.

Вярно е, че ищците сочат норми на правото на ЕС, които считат, че са нарушени от ответниците. Посочените от ищците нарушения обаче, които се твърди да се извършени в хода на воденото досъдебно производство, не могат да бъдат свързани с нарушаване на правота на Европейския съюз, а единствено с нарушения на българските процесуални закони.

В случая се твърди дейност /бездействие/ на ответниците – ПРБ/разследващи органи, която е регламентирана с правна норма, за която съществува вътрешна правна уредба. По същество ищците сочат нарушения на вътрешното право, за които твърдят, че са нарушения на правото на ЕС. Твърдят, че с тези деяния /бездействия/ е допуснато нарушение на чл. 2, ал. 1, т. 1, чл. 47 и чл.51 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

Искът по чл. 2в ЗОДОВ се прилага само в случаите, когато се прилага не вътрешноправна норма, а директно правото на ЕС или в случаите когато вътрешна норма е приложена в нарушение на правна норма на ЕС, която не е транспонирана във вътрешното законодателство. Следователно достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз може да бъде извършено само чрез активни действия и чрез прилагане на конкретно право, а не и чрез неприлагане, какъвто е настоящия случай. От друга страна ХОПЕС ще се прилага в случай, че ответниците са прилагали съюзна правна норма, а в настоящата хипотеза се касае за извършване на действия по разследването, регламентирани от вътрешното ни законодателство. Ответниците са прилагали норми от вътрешното право, а не от правото на ЕС, поради което и ХОПЕС не се прилага / чл. 51 ХОПЕС /.

Независимо от това, следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от ХОПЕС е неотносима в конкретния случай, доколкото не предоставя права на частноправни субекти. Разпоредбата на чл. 47 от ХОПЕС сама по себе си не е достатъчна да обоснове необходимото явно и съществено нарушение на ПЕС по смисъла на чл.2в ЗОДОВ, тъй като регламентираната с нея защита не е абсолютна.

Освен това, тя препраща към вътрешното законодателство, за евентуални нарушения на което е предвиден инстанционен ред на защита – обжалване актовете на правоприлагащите органи. Поради това и формалното посочване на тази разпоредба е негодно да обоснове допустимост на предявените в настоящото 3 производство искове, още повече, че в случая се касае за прилагане на вътрешното право, а не общностно такова. Чл.51 от ХОПЕС няма отношение към казуса, доколкото въвежда общи правила относно тълкуването и прилагането на Хартата, а по силата на тази разпоредба, както бе посочено по-горе, Хартата е неприложима в настоящия случай.

За пълното на изложението следва да бъде посочено и това, че дори и да се приеме, че правната квалификация на предявените искове е чл.49 от ЗЗД, то същите отново са недопустими поради това, че са насочени срещу органи на съдебната власт като възложител на работата на прокурори/следователи, които в кръга на правомощията си са водили разследването по соченото в исковата молба досъдебно производство, от което се твърди да са настъпили вреди.

Разпоредбата на чл. 132, ал. 1 КРБ въвежда т. н. функционален имунитет на магистратите, които при осъществяване на функциите си не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. В тази връзка е налице константна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, съгласно която функционалният имунитет на магистрата корелира както с пасивната му процесуална легитимация по такъв иск, така и с допустимостта на процеса и като такава се преценява само по твърденията, изложени в исковата молба, без да е необходимо да се събират каквито и да било доказателства в тази насока, тъй като иск по чл.45 от ЗЗД срещу магистрат е изначално недопустим (в този смисъл определение № 60132 от 01.11.2021 г. по ч. гр. д. № 3935/2021 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС). Недопустим е и иск по чл. 49 ЗЗД, предявен срещу възложителя на работата му, доколкото не е налице деликвент. /така определение № 100/28.02.2020 г. по ч. гр. д. № 531/2020г., ВКС, III ГО, определение № 403/30.01.2024 г. по ч. гр. д.

№ 68/2024 г., ВКС, II ГО, решение № 50058/07.07.2023 г. по гр. д. № 3192/2022 г., ВКС, II ГО/.

Поради това съдът прие предявените искове за недопустими, което налага прекратяване на настоящото производство /в т.вр. определение № 155/27.03.2019 г. по ч.гр. д. № 869/2019 г. на ВКС, четвърто гр. Отделение/.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№ 3907/2026г. на СГС, ГО, I 26състав.

4

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийския апелативен съд в едноседмичен срок от връчването му на ищците.

Съдия при Софийски градски съд: _______________________ 5