Решение № 2405 от 28.05.2024, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 15599/2023
- Вид
- Решение № 2405
- Подписан
- 28.05.2024
- В сила
- 22.06.2024
- Състав
- Величка Запрянова Запрянова
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 19, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38 ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 11, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал.2 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- §1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 2405 гр. Пловдив, 28.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Величка З. Запрянова при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Гражданско дело № 20235330115599 по описа за 2023 година
Съдът е сезиран с искова молба от Е. М. С. против „Сити Кеш“ ООД, с която е предявен иск по чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит № *****г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1320,34 лева при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на ***** г. страните по делото са сключили договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 3400 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 30,00 % и ГПР 35,42 %. Била постигната договореност съобразно чл.5 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство. В чл. 11 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 1320,34 лева – разсрочено, заедно с погасителната вноска по 1 договора. Посочва се, че по този начин се заобикаляло изискването регламентирано в чл. 19, ал.4 ЗПК, като чрез предвиждане на посочената санкция в действителност кредитора си осигурява допълнителна печалба, която не е включена в разходите по кредита, като неустойката представлява близо 50% от заетата сума. Неустойката според ищеца противоречи и на добрите нрави, доколкото е излязла извън присъщите й функции, като в действителност води до скрито оскъпяване на кредита и създава предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се оспорва предявената искова претенция, като недопустима, поради злоупотреба с право и се предявява искане за съединяване на настоящото производство с г.д.№ *** г. и г.д.№ ***** г. и двете по описа на РС Пловдив, доколкото касаели трайните отношения между страните. Излагат се доводи за неоснователност на предявената претенция, като не се оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***** г., с посоченото в исковата молба съдържание. Възразява се, че уговорената неустойка не следва да се включва при формирането на лихвения процент, поради което и същият не противоречи на добрите нрави. Посочва се, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което влияе върху преценката за риска при отпускане на кредита. Акцентира се върху обезщетителния характер на същата. Излага се становище, че неустойката не следва да бъде включвана в ГПР, доколкото касае обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. Същият бил уговорен съобразно приложение № 1 към чл. 19, ал.2 ЗПК. Поради изложеното се моли предявената претенция да бъде отхвърлена. Претендира разноски.
Въпросът относно допустимостта на настоящото производството е разрешен с постановеното по делото определение № ***** г. Със същото е оставено без уважение и искането на ответника за съединяване и общо разглеждане в едно производство на настоящото дело и г.д.№ **** г. и г.д.№ *** г. и двете по описа на РС Пловдив.
2
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № *** г. с посоченото в исковата молба съдържание и че неустойката в размер на 1320,34 лева, уговорена с клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, не е включена при изчисляване на посочения в договора за кредит ГПР.
Следователно установено е, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 3 400 лева, с отразени в договора фиксиран годишен лихвен процент от 30 %, а годишен процент на разходите от 35,42%. Доколкото страните по договора за кредит имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, същият договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит и Закон за защита на потребитЕ.те.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.
35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Съгласно чл. 5 от Договора, в тридневен срок считано от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1 ) банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит или 2) едно или две лица- поръчитЕ., които да отговарят на следните, кумулативно поставени изисквания: при един поръчител- същият да има осигурителен доход в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчитЕ., размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчитЕ. по други договори за заем, сключени със заемодателя; да не са заематели по 3 сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 1 320,34 лева.
Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5 и чл. 11 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за двукратен размер на всички вземания по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчитЕ., които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цЕ. да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора /аргумент от чл. 3, ал. 2 от договора за кредит/, което обстоятелство е прието и за безспорно между страните, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално 4 заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 35,42 %, като включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва /чл. 3, ал. 2/. При това положение и с оглед коментираните предпоставки, при които става изискуема разписаната в чл. 11 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.
5
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Така е налице и противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, чиято цел е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, кредитът се оскъпява, то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, както и посоченият в договора ГПР не съответства на действителния. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за паричен заем № ***** г. следва да бъде прогласена за нищожна. Съответно предявеният иск, като основателен, уважен.
Разпечатката съдържа 22 от 36 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c77013b4-beab-4582-834a-4fd3f7586325