Решение № 4681 от 06.07.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4681 гр. София, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100506573 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от ответника „Федекс експрес България“ ЕООД (с предходно фирмено наименование „ТНТ България“ ЕООД), ЕИК 831856043 срещу Решение № 3307 от 27.02.2025 г., постановено по гр. д. № 31464/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 77-ми състав, с което са уважени предявените от „Застрахователно дружество Евроинс” АД, искове с правно основание чл. 372 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 1, т. 1 от Конвенция за Договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, вр. чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца сумата 870,69 лева – част от вземане в пълен размер на 56668,53 лева, представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по щета № 0700077758 за вредите на правоимащото лице - изпращача „Йота волт“ ООД за липсващи стоки - част от превозваната от ответника пратка, състояща се от два кашона с общо тегло 36,900 кг, съдържаща оборудване за тестване и обявена стойност 37357,16 ЕВРО, а именно кашон, изпратен с Товарителница № 258480133, брой 1 от 2 с тегло 21 кг. и размери 68х40х50, подробно описани във фактура № 5813/29.09.2023 г. от позиция 1 до позиция 12 и от позиция 14 до позиция 15, вкл., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 31.05.2024 г. до окончателното плащане и сумата от 48,70 лева – мораторна лихва за забава за периода от 06.01.2024 г. до 30.05.2024 г., а на основание чл.78, ал.1 ГПК и сумата от от 998,00 лева, представляваща разноски в производството пред СРС.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания, че обжалваното решение, в частта, с която в полза на ищеца е присъдена над сумата от 423,79 лв. е неправилно, постановено при нарушение материалния и процесуалния закон и необснованост на изводите. Основното възражение е относно извода на съда, че в процесната товарителница е била посочена стойност на пратката, който противоречи и на приетото по делото заключение на вещото лице по допуснатата СТОЕ. В тази връзка посочва, че не са ангажирани доказателства за заплащане на допълнително възнаграждение, каквото се изисква за да бъде увеличена 1 отговорността на превозвача в случаите на изгубване или щети при превоза. Твърди, че твърдения в тази насока не са правени от ищеца в хода на цялото производство, като в доказателствената тежест именно на последния е да установи както заплащането на допълнителна такса, така и на деклариране на стойността на пратката. Сочи, че правилото, установено с разпоредбата на чл.24 от Конвенцията следва да се тълкува стриктно, поради което не може посочването на стойността на пратката в придружаващи документи да се приравни на предвиденото в цитираната разпоредба изискване за обявяване на стойността в товарителницата. Оспорва и наличие на останалите предпоставки за ангажиране отговорността на ответника. Поддържа опорочеността на процедурата поради неосъществено рекламационно производство. Оспорва размера на присъденото обезщетение, като счита, че същото следва да се определи в размера, изчислен от вещото лице, съобразно разпоредбата на чл.23, ал.3 от Конвенцията. По изложените съображения моли съдът да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. В условията на евентуалност, моли съда да намали присъденото обезщетение. Претендира разноски.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба от „Застрахователно дружество Евроинс” АД, с който се оспорва въззивната жалба, като неоснователна и необоснована. Поддържа становище, че изводите на първоинстанционния съд са правилни и обосновани, като са постановени при съобразяване на приложимата нормативна уредба и събрания по делото доказателствен материал. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение. Претендира разноски.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, вр. чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира същата за частично основателна по следните съображения:

С процесното решение СРС е уважил предявените от „Застрахователно дружество Евроинс” АД срещу „Федекс експрес България“ ЕООД (с предходно фирмено наименование „ТНТ България“ ЕООД), искове с правно основание чл. 372 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 1, т. 1 от Конвенция за Договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ вр. чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от сумата 870,69 лева – част от вземане в пълен размер на 56668,53 лева, представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по щета № 0700077758 за вредите на правоимащото лице изпращача „Йота волт“ ООД за липсващи стоки - част от превозваната от ответника пратка, състояща се от два кашона с общо тегло 36,900 кг, съдържаща оборудване за тестване и обявена стойност 37357,16 ЕВРО, а именно кашон, изпратен с Товарителница № 258480133, брой 1 от 2 с тегло 21 кг. и размери 68х40х50, подробно описани във фактура № 5813/29.09.2023 г. от позиция 1 до позиция 12 и от позиция 14 до позиция 15, вкл., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 31.05.2024 г. до окончателното плащане, сумата от 48,70 лева – мораторна лихва за забава за периода от 06.01.2024 г. до 30.05.2024 г..

Съгласно чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ, с плащането на застрахователното обезщетение по договор за имуществена застраховка застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, срещу причинителя на вредата, в това число в случаите на вреди, произтичащи 2 от неизпълнение на договорно задължение. Следователно, основателността на предявения от ищеца регресен иск е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки: валидно сключен договор за имуществено застраховане; в изпълнение на този договор застрахователят да е изплатил на застрахованото лице обезщетение за настъпило застрахователно събитие, представляващо покрит от застрахователен риск; отговорност на ответника за причиняването на вредите, за които е изплатено застрахователното обезщетение.

Съобразно оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба, спорни пред настоящата инстанция остават въпросите относно наличието на липса на част от товара и какъв е размера на дължимото от превозвача обезщетение – пазарната стойност на липсващите стоки или е приложим ограниченият размер на отговорността, съгласно чл. 23, § 3 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR).

Възражението относно недоказаност на претърпените вреди по време на превоза е неоснователно, доколкото от писмените доказателства по делото безспорно се установява, а и ответникът е признал, че част от процесната пратка е загубна. Неотносимо в настоящия случай е предвиденото в Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки рекламационно производство към правата на суброгиралия застраховател. Твърдяната обусловеност не е регламентирана в Конвенцията, а в КЗ също липсва такова изискване.

Провеждането на рекламационно производство съгласно Конвенцията СМR не е основание за ангажиране отговорността на ответника, нито е предвидено като елемент от фактическия състав на чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ за уважаване предявения от застрахователя суброгационен иск.

С оглед разпоредбата на чл. 1, т. 1 Конвенция CMR, в която е регламентиран предметният й обхват, същата се прилага за всеки договор за автомобилен превоз на товари с превозни средства срещу заплащане, когато мястото на приемане на стоката за превоз и предвиденото място за доставянето й, така, както са посочени в договора, се намират в две различни държави, от които поне една е договаряща страна, независимо от седалището и националността на страните. В процесния случай стоката е натоварена в България и е следвало да бъде разтоварена в Полша, като и двете държави са страни по Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки. Следователно налице са условията за нейното прилагане, което означава, че отношенията между страните по договора за международен автомобилен превоз на стоки се уреждат задължително от Конвенция CMR, като страните не разполагат с възможност да уговарят други клаузи в противоречие с разпоредбите й.

Разпоредбите в Конвенция CMR, регламентиращи отговорността на превозвача при цялостна или частична липса или повреда на стоката от момента на приемането й за превоз до този на доставянето й, както и за забавата при доставянето й, основанията за освобождаване на превозвача от отговорност и доказателствената тежест, са специални норми, поради което пораждането и обема на отговорността на ответника „Федекс експрес България“ ЕООД (с предходно фирмено наименование „ТНТ България“ ЕООД), в качеството му на превозвач, се определя от разпоредбите на Конвенция CMR. Същите са императивни правни норми и не допускат отклонение от правилото за поведение.

Настоящият съдебен състав споделя възприетото в решение № 60111 от 13.04.2022 г. по т. д. № 578/2020 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, с което е прието, че отговорността на превозвача по договор за превоз, за който се прилага Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки, е императивно уредена в разпоредбата на чл. 17 Конвенция CMR. Нормата на чл. 17, § 1 предвижда, че превозвачът е отговорен за цялостната или частична липса или повреда на стоката от момента на приемането й за превоз до този на доставянето й, както и за забавата при доставянето й, а в чл. 17, § 2 и § 4 са установени случаите на освобождаване от отговорност. Така регламентираната отговорност на превозвача спрямо правоимащия (получател или изпращач на стоката) при пълна или частична липса на стоката е специална имуществена отговорност, която възниква на основания, произтичащи от неизпълнение на договора за превоз, за възмездяване на 3 причинените имуществени вреди.

За да се освободи от отговорност, превозвачът следва да докаже, че липсата, повредата или забавата се дължат на грешки на правоимащия, на нареждане на последния, което не е резултат на грешка на превозвача, на присъщ недостатък на стоката или на обстоятелства, които превозвачът не е могъл да избегне, и последиците, на които не е могъл да преодолее - чл. 17, § 2 Конвенция CMR. Посочената правна норма, както и нормата на чл.

18, т. 1 Конвенция CMR определят конкретни правила за поведение, ако превозвачът се позовава на някое от основанията, освобождаващи го от отговорност за обезщетение, които не могат да бъдат дерогирани с договорна клауза, приета в противоречие с тези разпоредби.

Тази доказателствена тежест, възникнала за превозвача, обаче не е изпълнена.

Със специалните правни норми на Конвенция CMR е определен начинът на изчисляване на дължимото от превозвача на увредените лица обезщетение за липса, както и обемът на отговорността на превозвача в посочената хипотеза на неизпълнение на договора за превоз. Съгласно чл. 23 Конвенция CMR обезщетението, дължимо от превозвача за цялостна или частична липса, се изчислява според стойността на стоката на мястото и по времето, когато е била приета за превоз (§ 1), като стойността се определя по борсовия курс, а при липса на такъв - по текущата цена на пазара, или при липса на такава - по обичайната стойност на стоките от същия вид и качество (§ 2).