Решение № 684 от 02.04.2018, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е №

В ИМЕТО НА НАРОДА гр. София, 02.04.2018 г.

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав, в открито съдебно заседание на тринадесети март две хиляди и осемнадесета година, в състав:

СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА при участието на секретар Диляна Цветкова, като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 3341 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по предявени от „Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, срещу „П.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на управление:***, П.К.Д., ЕГН ********** и К.Г.К., ЕГН **********, обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за солидарно заплащане на сумата 49618,80 лева – неустойка по чл. 9 и на сумата 12000 лева – неустойка по чл. 14 от договор, сключен на 18.04.2013 г..

Ищецът твърди, че на

18.04.2013 г. сключил с ответното дружество и физическите лица договор с нотариално удостоверени подписи, съгласно който срещу предоставените му за ползване движими вещи, „П.“ ЕООД се задължило ежемесечно да закупува поне 42 кг кафе „С.У.Е.Б.“ и 750 броя кафе „С.ПОД“. За периода от сключването на договора до 19.07.2017 г. ответното дружество закупило едва 304 кг кафе „С.У.Е.Б.“ и 3930 броя кафе „С.ПОД“, поради което и ищецът развалил договора без предизвестие с нотариална покана, получена от адресата на 18.08.2017 г..

В чл. 9 от договора била уговорена неустойка при прекратяване на договора по причина, за която страната ползвател отговаряла, да се дължи неустойка в размер на стойността на неизкупеното кафе за целия срок на договора. Така ответното дружество дължало стойността на 1208 кг кафе „С.У.Е.Б.“ – 41313,60 лева и стойността на незакупените 23070 броя кафе „С.ПОД“ – 8305,20 лева или общо 49618,80 лева. Тази неустойка била дължима в 7-дневен срок от прекратяването на договора, т. е. до 25.08.2017 г..

Съгласно чл. 14 от договора, „П.“ ЕООД получило на 18.04.2013 г. от ищеца сумата 12000 лева, представляваща авансово възнаграждение за извършване на рекламна дейност, което подлежало на връщане при прекратяване на договора като неустойка за неговото неизпълнение, платима също в 7-дневен срок от прекратяването. Неизпълнението на задължението за плащане на неустойките обуславяло правния интерес на ищеца от провеждане на предявените искове.

В отговора на исковата молба ответниците излагат възражения срещу редовността й, тъй като в същата не били изложени факти относно настъпилата изискуемост на плащането по договора от 18.04.2013 г., съответно обявил ли е ищецът задължението за предсрочно изискуемо и по какъв начин е определен размера на дължимата неустойка и договорна лихва. Изложени са и доводи за нарушение на чл. 127, ал.

2 и чл. 128 ГПК. Възраженията са неоснователни – в исковата молба са изложени фактически твърдения, от които са изведени защитаваните в производството субективни права на вземания, като исковата молба напълно съответства на изискванията за редовност, установени в ГПК.

По същество на предявените искове ответниците твърдят, че процесният договор е сключен при явно неизгодни условия, тъй като предвиждал единствено задължения за ответниците и права за ищеца. Релевирано е възражение за погасяване на вземанията за неустойки с кратката 3-годишна давност. В тази връзка се твърди, че предявените искове били недопустими, което възражение е неоснователно – погасителната давност има отношение към основателността, но не и процесуалната допустимост на предявените искове, тъй като не се прилага служебно (чл. 120 ЗЗД).

Ищецът не е депозирал допълнителна искова молба.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Видно от представения договор, сключен на 18.04.2013 г. с нотариално удостоверени подписи, рег. № 3777 на нотариус К., №241 на НК, страните постигнали съгласие ищецът да предостави на ответника „П.“ ЕООД, в качеството му на ползвател, за временно безвъзмездно ползване свои движими вещи: кафемашина „San Marco“ 3 групи на стойност

3500 лева и кафемелачка „RR 45“ на стойност 500 лева, които да бъдат ползвани в кафе-бар

„Бордо“, гр. Разлог, като ползвателят се задължил за срока на действие на договора (3 години) да закупува ежемесечно, еднократно или на части минимални количества стоки от „Б.“

АД, а именно: 42 кг кафе „С.У.Е.Б.“ или 1512 кг за целия срок на договора и 750 броя кафе „С.ПОД“ или 27000 броя за срока на договора – чл. 4, т. 9 от същия. Ползвателят следвало да купува и други стоки от ценовата листа на ищеца, както и всички, съпътстващи предлагането на кафе напитки консумативни стоки (термочаши, картонени чаши, захар, сметана, мед, късметчета, бисквитки и други) по цени, съгласно ценовата листа на ищеца, съставляваща Приложение №1 към договора (чл.

4, т. 12 и т. 17 от договора). В чл. 8 от договора страните предвидили право на ищеца едностранно да прекрати без предизвестие договора, в случай, че ползвателят не изпълнява или е изпаднал в забава с повече от 7 календарни дни след уговорения падеж на което и да било от задълженията си по договора. При прекратяване на договора по причина, за която ползвателят отговарял, дължал на „Б.“ АД неустойка за неизпълнение в размер на цялото неизкупено количество стоки по чл. 4, т. 9, изчислено за целия срок на договора – чл. 9 от същия.

В чл.13 от договора страните уговорили, че ползвателят следва за целия срок на договора да рекламира стоките от ценовата листа на ищеца, чрез поставяне, монтиране и ползване на предоставените му от същия рекламни материали, срещу което авансово му било заплатено възнаграждение в размер на 12000 лева. При предсрочно прекратяване на договора, полученото възнаграждение подлежало на връщане от ползвателя като неустойка за неизпълнение.

Ответниците-физически лица сключили договора в качеството на солидарни длъжници, поради което отговарят за изпълнение на задълженията както и наред с „П.“ ЕООД.

Видно от предавателно-приемателен протокол от 19.04.2013 г. ищецът „Б.“ АД предал на ползвателя освен уговорените кафемашина и кафемелачка и инстантна машина „Лионсел“.

Не е спорно и от представената фактура № **********/18.04.2013 г. се установява, че „П.“ ЕООД предоставило на „Б.“ АД рекламна дейност на стойност 12000 лева, с включен ДДС.

Представени справки за продажбите по отношение на съконтрахент „П.“ ЕООД за периода 18.04.2013 г. – 31.12.2014 г. установяват, че ответникът юридическо лице - „П.“ ЕООД закупил 304 кг кафе „С.У.Е.Б.“ и 3930 броя кафе „С.ПОД“.

Ищецът обективирал изявление за разваляне на договора, поради неизпълнение, без да предоставя срок за доброволно изпълнение и поканил „П.“ ЕООД в 7-дневен срок от прекратяването (достигане на изявлението до адресата) да заплати неустойка по чл. 9 от договора в размер на 49618,80 лева и такава по чл. 14 в размер на 12000 лева. Паканата е връчена на ответника-юридическо лице чрез залепване на уведомление, изх. № 54/03.08.2017 г.. Доказателства на какъв адрес е търсен адресата, респ. какви са констатациите на връчителя, обусловили връчването по този ред, не са представени.

Други доказателства от значение за спора не са събрани.

По отношение на обективно, кумулативно съединените осъдителни искове с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена (глобално или в процент) парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне всяко от съдебно предявените вземания е необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно главно задължение, договорено акцесорно задължение за неустойка, което е действително и неизпълнение на главното (обезпечено) задължение.

Ответниците оспорват авторството на положените от тях в процесния договор подписи, който е сключен с нотариално удостоверяване именно на подписите на лицата, извършили волеизявленията, което удостоверяване се ползва с материална доказателствена сила, съответно доказване на оспорването не е проведено, поради което съдът следва да зачете доказателствена сила на документа и да приеме, че волеизявленията са обективирани от лицата, сочени за техни автори - П.К.Д. лично и в качеството му на представляващ „П.“ ЕООД и К.Г.К.. Това означава, че сключеният на 18.04.2013 г. договор е породил валидно правоотношение между страните, което има комплексен характер, тъй като съдържа елементи, характерни както за договора за наем на движими вещи, така и такива, характерни за договора за търговска продажба и за договора за изработка (реклама). Действително, страните уговорили предоставянето на движимите вещи да е безвъзмездно, което е характерно за уредения в чл. 243 и сл. ЗЗД заем за послужване, но тълкуването на общата им волята с оглед характеристиките на възникналото правоотношение сочи, че ползването на вещите не е безвъзмездно, а срещу насрещна престация, която обаче няма паричен характер, а се изразява в поемане на задължение за осъществяване на определен обем продажби на стоки, предлагани от дружеството, предоставящо вещите за ползване и в непредлагане на конкурентни продукти.

Възражението на ответниците договорът да е порочен, като сключен при явно неизгодни условия, не следва да бъде обсъждано. Съгласно разпоредбата на чл. 33 ЗЗД сделка, сключена поради крайна нужда при явно неизгодни условия е унищожаема, а не нищожна, като правото за унищожаването й се погасява в едногодишен срок от сключването на договора. Посочената правната норма изисква две съществени и основни предпоставки, които следва да са осъществени кумулативно, за да може да бъде унищожена сделката. Първата предпоставка е състояние на крайна нужда, т. е. липса или недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности, при което състояние страната извършва волеизявлението и което състояние е въздействало върху волята й, упражнявайки натиск, и я е мотивирало да сключи сделката, като при липса на състояние на крайна нужда, тази страна не би встъпила в правоотношението. Втората предпоставка е наличието на явно неизгодни условия от опорочената сделка за лицето, намиращо се в крайна нужда, които се преценяват конкретно за всеки случай към момента на сключване на сделката и съставляват съотношение между престациите на страните, неблагоприятно за намиращата се в крайна нужда страна, като тази нееквивалентност следва да има явен, очевиден характер. Следователно от легалното определение на основанието за унищожаемост на договор поради крайна нужда в чл. 33, ал. 1 ЗЗД могат да бъдат изведени две кумулативно изискуеми материалноправни предпоставки като елементи от фактическия му състав: извършване на волеизявлението под влияние на крайна нужда за един от съконтрахентите и явно неизгодни условия за същия, които са необходими и достатъчни, за да е налице основанието за унищожаване по чл. 33 ЗЗД - решение № 87/10.07.2017 г. по гр. дело №3941/2016 г. на Трето гражданско отделение на ВКС.

От изложеното е ясно, че по отношение на „П.“ ЕООД институтът е неприложим – дружеството е търговец и по дефиниция няма как да изпадне в крайна нужда, а от друга страна търговците са професионалисти, съответно не трябва да се нарушава сигурността на оборота, затова и правилото на чл. 297 ТЗ изрично предвижда, че търговска сделка, сключена между търговци, не може да се унищожава поради крайна нужда и явно неизгодни условия. По отношение на физическите лица институтът би могъл да намери приложение, но пък потестативното им право да поискат унищожение на договора е преклудирано, тъй като едногодишният срок за упражняването му е изтекъл, а законодателят не е уредил възможността безсрочно да се релевира унищожаемостта на договор сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия по пътя на възражението.

В клаузата на чл. 9 от сключения на 18.04.2013 г. договор страните уговорили в тежест на ползвателя „П.“ ЕООД да се поражда задължение за престиране на неустойка в случай на прекратяване на договора по причина, за която същият отговаря. Следователно възникването на вземането за неустойка предполага да е осъществен правопораждащия го фактически състав, който включва като елемент прекратяване на договора.