Определение № 14717 от 08.07.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14717 гр. София, 08.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-В, в закрито заседание на осми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно частно гражданско дело № 20261100506616 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 279 ГПК, вр. с чл. 121 ГПК.

Образувано е по частна жалба на ищеца С. В. С. срещу определение № 15104/21.04.2026 г. по гр.д. № 217/2026 г. по описа на СРС, 139 състав, с което производството по делото е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Районен съд – Пловдив.

Жалбоподателят твърди, че по делото не е наведено надлежно възражение за местна неподсъдност на делото поради различен настоящ адрес на детето, доколкото в отговора на исковата молба е направено възражение по чл. 105 ГПК с оглед адреса на самата ответница в гр. Пловдив, което е неотносимо. Счита, че съдът не следи служебно за местната подсъдност на иска по чл. 131 СК, поради което при липса на възражение от ответницата относно настоящия адрес на детето произнасянето на СРС се явява недопустимо. При условията на евентуалност намира, че обичайното местопребиваване на детето към датата на подаване на исковата молба е било в гр.

София, където то се е установило трайно да живее при баща си, посещава училище от месеци и се е интегрирало в социалната среда. Ето защо, моли обжалваното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия на СРС.

Извън законоустановения срок ответницата Д.В..П. подава отговор на частната жалба, с който изразява становище за нейната неоснователност.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

1

Предвид нормата на чл. 121 ГПК и доколкото частната жалба е депозирана в рамките на законоустановения срок за обжалване, следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Производството пред СРС е образувано по искова молба с вх. № 2222/06.01.2026 г. на С. В. С. срещу Д.В..П., с която е предявен иск с правно основание чл. 131 СК за ограничаване на родителските права на ответницата в качеството й на майка на малолетното дете Б.С. С.. Изложени са твърдения, че ответницата не разполага с необходимия родителски капацитет да отглежда детето, поради което считано от м. септември 2025 г. същото живее при баща си в гр. София, където посещава училище и се е интегрирало в социалната среда. С отговора на исковата молба ответницата е оспорила иска, като е навела и възражение по чл. 105 ГПК за местна неподсъдност на делото предвид регистрирания й постоянен адрес в гр. Пловдив.

За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че съобразно разпоредбата на чл. 133, ал. 1 СК производството за ограничаване и за лишаване от родителски права се образува пред районния съд по настоящия адрес на детето, като в случая същият бил в гр. Пловдив, където се намирала обичайната среда на живот на момчето и от където ищецът го е отвел без съгласието на майката, поради което местно компетентен да разгледа спора бил Районен съд – Пловдив.

Подсъдността е процесуална предпоставка, която следва да е налице към момента на завеждане на делото като условие за надлежно упражняване на правото на иск. Съгласно разпоредбата на чл. 133, ал. 1 СК производството за ограничаване и за лишаване от родителски права се образува по искане на другия родител, на прокурора или на дирекция „Социално подпомагане“ пред районния съд по настоящия адрес на детето. Касае се до специална местна подсъдност, предвидена в защита на правата и интересите на детето – в защита на най-добрия интерес на детето е спорът да бъде разгледан и разрешен от съда, където то е трайно установено да живее, учи и да се отглежда в семейна среда, т.е. от съда, който поради близката си връзка е в найподходяща позиция да прецени интереса на детето и мерките по спора за родителската отговорност, поради което местната подсъдност по тези искове е императивно установена и за спазването й съдът следи служебно (в този смисъл – Определение № 3697 от 15.10.2025 г. по ч. гр. д. № 1955/2025 г. на ВКС, IV г.о.).

Ето защо, възражението на частния жалбоподател относно липса на надлежно наведено възражение за местна неподсъдност е несъстоятелно – в случая съдът следва да извърши преценка за местната си компетентност и без възражение от страните, като в допълнение следва да се посочи, че такова все пак е наведено в срока по чл. 131 ГПК. В отговора на исковата молба ответницата е възразила срещу разглеждането на делото от Софийски районен съд и е направила искане за изпращането му на Районен 2 съд – Пловдив, като макар и с наведени неправилни аргументи, първоинстанционният съд е бил длъжен да се произнесе по това искане и да прецени основателността му съобразно императивните процесуални разпоредби, регламентиращи подсъдността.

В Семейния кодекс липсва дефиниция за „настоящ адрес на детето“, като съдебната практика трайно и последователно приема, че субсидиарно приложение следва да намери определението по § 1, т. 15 от Допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето, според което настоящ адрес на дете е адресът, на който то пребивава. Следователно формалният акт на адресна регистрация не е от значение, като той може да съвпада с пребиваването на детето, но може да е извършен едностранно от който и да е от родителите, без фактически детето да е променило обичайното си местопребиваване. При спор за местна подсъдност следва да се извърши преценка къде е било фактическото пребиваване на детето към датата на предявяване на иска, т.е. къде е било мястото, където е неговата обичайна среда на живот. Пребиваването на децата на даден адрес не трябва да е временно, а трайно и да отразява определена степен на интеграция в социална и семейна среда. В този смисъл – Определение № 2182/28.04.2026 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1228/2026 г., III г. о., Определение № 185/23.04.2013 г. по ч. гр. д. № 2198/2013 г. на ВКС, II г. о., Определение № 324/29.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2536/2017 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 60398/16.11.2021 г. по ч. гр. д. № 4354/2021 г. на ВКС, III г. о.

Между страните не е спорно, а и от събраните по делото писмени доказателства (включително социални доклади) се установява, че към началото на м. януари 2026 г., когато е предявен искът по настоящото дело, детето Б.С. С. е било трайно установено да живее в гр. София, където е пребивавало както към момента на предявяване на исковата молба, така и продължителен период преди това – най-малко от средата на м. септември 2025 г., като именно там е била формирана неговата обичайна жизнена среда. Видно е, че още от началото на учебната година Б.С. С. е ученик във 2Б клас на столичното 5 Основно училище „Иван Вазов“ на целодневно обучение, свикнал е с училището, където му харесва и има приятели. По данни от училището, детето се е адаптирало в класа, прието е от съучениците си, посещава редовно училище и има добър успех. През този период то е отглеждано от ищеца в негов апартамент в гр.

София, в който са разположени играчки, дрехи и лични вещи на Б., съобразени с възрастта му (видно от констатациите на Агенция за социално подпомагане – ДСП „Слатина“), както и посещава допълнителни занимания по шах, приложни изкуства, баскетбол и подвижни игри.

От изложеното несъмнено се установява, че за период от четири месеца преди завеждане на делото (както и понастоящем) Б. С. трайно е живял в гр. София, където е била и неговата семейна и социална среда, приятелско обкръжение и ежедневно е посещавал учебни занятия в училище съобразно задължителното му основно образование. Във връзка с доводите на първоинстанционния съд следва да се 3 отбележи, че действително временното отсъствие на детето от обичайното му място на пребиваване поради отвеждането му от единия родител без съгласието на другия не може да обоснове компетентност за разглеждане на спора за родителски права от съда по мястото, където детето е отведено, но настоящият случай не е такъв. Описаните погоре обстоятелства сочат на категоричен извод, че установената промяна на пребиваването на детето от гр. Пловдив в гр. София не е инцидентна, а е с траен характер, като обстоятелството, че това е станало без съгласието на единия родител, е без значение за определяне на местната подсъдност на делото – след като към датата на предявяване на иска за ограничаване на родителски права детето трайно е било интегрирано в социалната среда на града, в който е било отведено от баща си, то съдът в този район се явява местно компетентен да разгледа спора, а къде за в бъдеще следва да бъде определено местоживеенето на детето е въпрос по съществото на спора между двамата родители относно упражняването на родителските права и мерките за отглеждане на детето. В допълнение следва да се отбележи, че в решението за развод не е определено местоживеене на детето при майката или конкретно в гр. Пловдив (в споразумението е уговорено пребиваване на детето при двамата родители във Великобритания), нито е налице друг съдебен акт, който да постановява местожителство на детето в гр. Пловдив, като обичайното му местопребиваване там преди м. септември 2025 г. се установява единствено от твърденията на страните, но без конкретика за какъв период от време е продължило и в каква социална и семейна среда детето е било интегрирано.

С оглед на изложеното и при съобразяване на водещия принцип за защита на най-добрия интерес на детето, настоящият въззивен състав намира, че компетентен да разгледа спора е съдът по мястото на трайното фактическо пребиваване на детето към датата на предявяване на иска – гр. София, където считано от 15.09.2025 г. са регистрирани и неговите постоянен и настоящ адрес. В този град както към м. януари 2026 г., така и понастоящем се намира центърът на социална и семейна интеграция на Б.С. С., поради което именно Софийски районен съд разполага в най-голяма степен с процесуалната възможност да събере доказателствата относно релевантните обстоятелства от предмета на иска по чл. 131 СК при осигуряване на пълнота и обективност на доказателствения материал, както и на бързина при събирането му и произнасянето по исканията на страните.

С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено, като местно компетентен да разгледа делото се явява Софийски районен съд, на който делото следва да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия.

Съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Цитираната 4 разпоредба поначало визира два вида актове – такива по съществото на спора пред съответната инстанция и такива, които слагат край на производството пред нея поради наличие на процесуални пречки и недопустимост на процеса – доколкото отговорността за разноски се определя съобразно крайния изход на спора между страните. Ако разноските са направени в отделно производство, макар и процесуално свързано с основното производство, разноските по него се присъждат от съда (инстанцията), пред който приключва основният материалноправен спор между страните или се прекратява производството по делото. В първия случай съдът в съответната инстанция се произнася за разноските с решението по съществото на спора, а във втория – с определението, с което се прекратява производството по спора – в този смисъл е и правилото, установено в чл. 294, ал. 2 ГПК.

В настоящия случай въззивният съд отменя обжалваното прекратително определение, като делото се връща на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Следователно, по аргумент от разпоредбата на чл.

294, ал. 2 ГПК, разноските, направени от жалбоподателя в настоящото производство, следва да се разпределят съобразно изхода на спора между страните, който все още не е приключил. В този смисъл в производството пред СГС разноски в полза на жалбоподателя не следва да се присъждат, макар подадената частна жалба да е била приета за основателна, тъй като спорът между страните не е разрешен по същество.

Разпечатката съдържа 29 от 39 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c7694981-05d3-473f-a68f-bb384120d740