Решение № 775 от 07.02.2025, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 8473/2024
- Вид
- Решение № 775
- Подписан
- 07.02.2025
- В сила
- 07.02.2025
- Състав
- Калина Анастасова, Ина Бранимирова Маринова, Темислав Малинов Димитров
Цитирани разпоредби
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 271, ал. 1, пр. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 433, ал. 1, т. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 439 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 439, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 116, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 117, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 18, ал. 1 · Закон за частните съдебни изпълнители
РЕШЕНИЕ
№ 775 гр. София, 07.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Калина Анастасова
Членове:
Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100508473 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 6838 от 15.04.2024 г., постановено по гр. д. № 64669/2023 по описа на СРС, 42- ри с- в, е отхвърлен искът с правно основание чл. 439 от ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, предявен от Р. А. В. срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за признаване за установено, че ищецът не дължи сумата от 1966,56 лева (хиляда деветстотин шестдесет и шест лева петдесет и шест стотинки) главница по запис на заповед от 07.03.2011 г., 139,33 лева (сто тридесет и девет лева тридесет и три стотинки) разноски по издаден изпълнителен лист на 18.02.2013 г. по ч. гражд. дело № 4063/2013 г. по описа на СРС, 54 състав, чрез способите на принудително изпълнение поради настъпила погасителна давност.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца Р. А. В.. В жалбата са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение като постановено при нарушение на материалния и процесуалния закони. Твърди се, че последното валидно извършено изпълнително действие по изпълнително дело № 20137840400211 по описа на ЧСИ Й.Ц. съставлява налагането на запор върху трудово възнаграждение на ищеца от 14.06.2018 г., като след тази дата в течение на повече от две години не са били извършвани никакви валидни изпълнителни действия, поради което на 14.06.2020 г. изпълнителното производство се явява прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Сочи се, че правна последица от прекратяване на изпълнителното производство е, че 1 последващи изпълнителни действия се явяват недопустими и не произвеждат правно действие по отношение на страните, поради което с прекратяване на производството започва да тече давността, с която се погасява самото вземане. С оглед на изложеното се поддържа, че от 14.06.2018 г., когато е наложен запор върху трудово възнаграждение на длъжника, започва да тече нова погасителна давност, която е петгодишна, поради което на 14.06.2023 г. вземането по изпълнителния лист се явява погасено по давност. Моли се съдът да отмени първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да уважи предявения иск.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. установи, че
По правилността на решението въззивният съд установява следното:
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК /отм./. По тези съображения разпоредбата на чл. 439, ал.
2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда /така определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО/.
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ООД е издаден изпълнителен лист от 18.02.2013 г. по ч. гр. д. № 4063/2013 г. по 2 описа на СРС, 54- ти с- в, с който на длъжника е разпоредено да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ООД сумата от 1 966,56 лв., представляваща задължение по запис на заповед, издаден на 07.03.2011 г., предявен за плащане на 08.03.2011 г., ведно със законната лихва за периода от 31.01.2013 г. до изплащане на вземането, и 139,33 лв. разноски по делото, а именно: 39,33 лв. държавна такса и 100 лв. възнаграждение за юрисконсулт.
Изпълнителният лист е издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 18.02.2013 г. по ч. гр. д. № 4063/2013 г. по описа на СРС, 54- и с- в. Видно от представените по делото писмени доказателства, поканата за доброволно изпълнение и заповедта за изпълнение са връчени на длъжника Р. А. В. чрез неговия работодател „Ивест – Принт“ ООД на 05.03.2013 г. Няма данни длъжникът да е възразил в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК срещу заповедта за изпълнение, от което следва, че същата е влязла в сила на 19.03.2013 г.
С влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект по отношение на изпълняемото право, аналогичен на силата на пресъдено нещо, като се преклудира възможността длъжникът да релевира възражения за недължимост на сумите, предмет на заповедта за изпълнение, основани на факти, възникнали до изтичане на срока за възражение, поради което се получава ефект на разрешен спор за съществуване на вземане и новата давност е пет години на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение. Ето защо, течението на погасителната давност следва да бъде преценено от момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение – 19.03.2013 г.
Не е спорно между страните във въззивното производство, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че по време на висящността на заповедното производство за принудително събиране на сумите, за които е издаден процесният изпълнителен лист, е образувано изпълнително дело № 20137840400211/2013 г. по описа на ЧСИ Й.Ц..
Във въззивната жалба са изложени съображения, че така образуваното изпълнително производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – поради настъпила перемпция, поради което извършените след прекратяването му изпълнителни действия не произвеждат правно действие, т. е. не са от естество да прекъснат давността и същата е започнала да тече с прекратяване на производството. По така изложените доводи настоящата инстанция намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка.
Прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК настъпва ex lege с изтичането на двугодишен срок от последното изпълнително действие, насочено към удовлетворяване притезанието на взискателя, независимо дали това действие е поискано от взискателя, или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по възлагане от взискателя. Въведеният от закона критерий е обективен, т. е. при всяко положение с изтичането на двугодишния срок настъпва прекратяване на изпълнителното 3 производство поради т. нар. „перемпция“. Същият смисъл се извлича от разясненията, дадени в т. 10 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Разпоредба на чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК е насочена към стимулиране на взискателите, тъй като бездействието на съдебния изпълнител да изпълни поискано действие или да предприеме действие, за което е овластен, е бездействие на самия взискател, който е заинтересованият да следи за движението на производство и трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес. В този смисъл чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК свързва прекратяването на изпълнителното дело с пасивно поведение на взискателя – същият да не е поискал извършване на изпълнителни действия за период от две години. При наличие на надлежно искане на взискателя за извършване на изпълнителни действия е без значение дали ЧСИ реално е предприел действията.
В настоящия случай по делото се установява, че след образуване на изпълнителното дело на 26.02.2013 г. непрекъснато е инициирано извършването на действия по изпълнението от страна на взискателя с искания за прилагане на определени изпълнителни способи – още в молбата за образуване на процесното изпълнително производство от 26.02.2013 г. взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника; на 01.03.2013 г. е наложен запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки в „Банка ДСК“ ЕАД; на 04.03.2013 г. е наложен запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки в „Юробанк България“ АД; на 05.03.2013 г. е наложен запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки в „Обединена българска банка“ АД, както и запор върху трудовото възнаграждение на длъжника; на 06.03.2013 г. е наложен запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки в „Райфайзенбанк България“ ЕАД.
След налагането на запорите взискателят е депозирал две молби през период пократък от 2 години с дати, както следва: 27.02.2014 г. и 14.09.2015 г., с искания съответно за налагане на запори върху вземания на длъжника по банкови сметки и за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. Следователно с посочените молби взискателят е поискал извършването на конкретни изпълнителни действия, а както вече беше посочено, за да се приеме, че взискателят поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес, е достатъчно наличие на надлежно искане от негова страна за извършване на изпълнителни действия, без значение дали ЧСИ реално е предприел действията.
По- нататък – на 20.02.2016 г., е наложен запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки в „Общинска банка“ АД, а съответно на 18.04.2016 г., на 13.09.2016 г. и на 12.10.2016 г. са постъпили нови молби от взискателя с искания за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. На 05.10.2017 г. взискателят е депозирал последваща молба с искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, а на 02.03.2018 г. е наложен запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки в „Първа инвестиционна банка“ АД. На 06.01.2020 г. е депозирана нова молба от взискателя за налагане на запор върху вземания на длъжника. Молба за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, както и върху вземанията му по банкови 4 сметки е входирана на 28.10.2021 г. На 07.03.2023 г. е постъпила молба от взискателя за извършване на справка в БНБ за наличие на банкови сметки и за налагане на запор върху вземанията на длъжника по новооткрити банкови сметки, а на 17.01.2024 г. е изпратено съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.
Предвид изложеното, по делото не се установяват предпоставките на чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК, а именно взискателят да не е поискал извършване на изпълнителни действия за период от две години. Ето защо, релевираните във въззивната жалба доводи за настъпила перемпция се явяват неоснователни.
Отделно от горното, за пълнота следва да се посочи, че според т. 3 от ТР № 2/04.07.2024 г. по т. д. № 2/2023 г., ОСГТК, ВКС погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.
Разпечатката съдържа 37 от 69 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c7692ab9-ab8f-45ba-a3c1-6d98b9d49d12