Решение № 2385 от 16.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2385 гр. Пловдив, 16.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20255330112488 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Е. Г. М., ЕГН **********, против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, т. 9 и т.

10, вр. чл. 19, ал.4 ЗПК за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит № *** от 24.10.2023 г., както и осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – за осъждането на ответника на сумата от 1170.70 лева (598.57 евро) - недължимо платена по Договор за потребителски кредит № *** от 24.10.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда.

Твърди се, че на 24.10.2023 г. между страните бил сключен по реда на ЗПФУР, Договор за потребителски кредит № *** от 24.10.2023 г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата в размер на 2400 лева, при фиксиран ГЛП – 47 % и ГПР – 58.29 %, за срок от 18 месеца. Според договора, кредитополучателят дължи и неустойка в размер на 4686.56 лева, която следвало да престира заедно с погасителната вноска. Така общо дължима сума за плащане по договора, заедно с възнаградителна лихва е 8226 лева.

В чл. 18, ал. 1 от Договора, било предвидено начисляване на неустойка, която била дължима от ищцата, ако в двудневен срок от сключване на договора не осигури обезпечение по кредита, за което били предвидени непосилни условия за потребителя. Не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в договора не били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. Не било ясно по какъв начин е формиран посоченият ГПР, като се нарушавало и основното изискване на чл. 10, ал. 1 ЗПК за сключване на договора по ясен и разбираем начин. Задължението за неустойка не било отразено като част от ГПР, като по този начин счита, че би се стигнало до нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, уреждащ максималния размер на ГПР.

Твърди, че ищецът заплатил по договора сума в общ размер на 3570.70 лева, с която 1 заплатил изцяло заемната сума от 2400 лева.

Моли, предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за недопустимост и неоснователност на предявения установителен иск.

По отношение на твърдението си за недопустимост на производството сочи, че за ищеца липсва правен интерес от предявяването на установителен иск, тъй като всички суми по процесния договор за кредит били предсрочно изплатени.

На следващо място оспорва претенцията като предявена в условията на злоупотреба с права. Сочи, че ищецът е упражнил правото си на иск в условията на злоупотреба с право.

Той депозирал пред ПРС, 6 идентични искови молби, с които оспорва една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните били уговорили неколкократно. Във всяко производство се оспорвала една и съща клауза с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Излага, че така насрещната страна злоупотребила с правото си да инициира отделни производства по различните договори с една единствена цел- да генерира разноски. Иска се при постановяване на решение, с което се уважават исковете на ищеца, на същия да не бъдат присъждани разноски.

Не оспорва, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № *** от 24.10.2023 г.

Оспорва наведените доводи за недействителност на договора. В същият бил коректно посочен ГПР, като неустойката не следва да бъде включвана, доколкото същата би породила ефект след сключването му. Неустойката имала за цел да обезщети страната по сключен договор, поради която причина не представлявала скрито възнаграждение. Още към момента на сключване на договора, ищецът бил уведомен за всички клаузи по него, включително и за дължимата неустойка.

Клаузата за неустойка, била действителна, като сочи, че ако ищецът е имал възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок от неговото сключване, без да е обвързан от неустойката. Доколкото ищецът е имал възможност да въздейства върху дължимостта на неустойката, се претендира, че същият не може да възразява, че противоречи на добрите нрави. Навеждат се доводи, че клаузата за неустойка и нейната дължимост била индивидуално уговорена, респ. същата не била неравноправна по смисъла на ЗЗП.

Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

По допустимостта:

Съдът намира, че възражението на ответника за недопустимост на предявения установителен иск поради липса на правен интерес за ищеца е неоснователно.

Ищецът има правен интерес от предявяване на иск за прогласяване за нищожност на договора, по който ищецът е страна. В този смисъл, след като се твърди, че е сключен недействителен договор, засягаща интереса на потребителя, то последният има право да търси защита по съдебен ред.

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелства, че: между страните е подписан 2

Договор за потребителски кредит № *** от 24.10.2023 г., по който на ищеца е предоставена сумата от 2400 лева, при ГЛП от 47 % и ГПР от 58.29 %, която следвало да бъде върната на 18 месечни вноски, с падеж: 24.04.2025 г., с уговорена неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 4660.25 лева; че сумата за неустойка не е включена като разход по кредита при изчисляването на ГПР, посочен в договора; както и, че ищецът е заплатил на ответника по договора сумата в размер на 3570.70 лева. /виж Определение по чл. 140 ГПК от 23.01.2026 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за потребителски кредит № *** от 24.10.2023 г., /л.7-12/, се установява, че между страните е подписан Договора за кредит.

Следователно, съдът приема, че между страните е бил подписан Договор за потребителски кредит № *** от 24.10.2023 г., за сумата от 2400 лева, с уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 47 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 58.29 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 18 месечни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 3539.44 лева.

Според чл. 6 от договора за кредит, страните се споразумяват, договорът за кредит да бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадено от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговаря на следните изисквания: при един поръчител – да представи служебна бележка от работодател, удостоверяваща, че осигурителният доход му е в размер на не по-малко от 3 пъти размера на минималната работна заплата за страната; при два поръчители – да представи служебна бележка от работодател, удостоверяваща, че осигурителният доход му е в размер на не по-малко от 2 пъти размера на минималната работна заплата за страната; да не е кредитополучател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с кредитора; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.

Съгласно чл. 18, ал. 1 от процесния договор, при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение по чл. 6 в двудневен срок от сключването му, Кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 4660.26 лева, като неустойката се заплаща от заемателя разсрочено – съобразно посочения в чл. 3, ал. 3 от Договора за кредит, погасителен план.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Кредирект“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото 3 последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 58.29 %, а възнаградителната лихва– 47.00 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 11 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 58.29 % и общата сума на плащанията от 3539.44 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 6 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски, като се добавят суми към всяка, видно от погасителен план, инкорпориран в договора. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – двудневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическите лица – поръчители, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.