Определение № 3086 от 17.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3086 гр. София, 17.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20248002103803 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Л. Я. Д., чрез адв. Д. В. и адв. Л.

Д., срещу въззивно решение № 260388 от 27.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 13912/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20229282 от 19.10.2020 г., постановено по гр. д. № 40728/2019 г. по описа на Софийски районен съд, за осъждането на Л. Я. Д. да заплати на Държавен културен институт към Министъра на външните работи на основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 31 960 лева, представляваща стойността на липсващ паметник, ведно със законната лихва, считано от 17.07.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 2041,89 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 30.11.2017 г. (датата на откриване на липсата) до 17.07.2018 г.

В касационните жалби се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т.

3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба, подадена чрез адв. В., касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следния въпрос: „Обвързан ли е гражданският съд, който разглежда гражданските последици от деянието, с влязлата в сила присъда на наказателния съд относно това дали е извършено същото това деяние, относно неговата противоправност, относно виновността 1 на дееца и настъпването на преки и непосредствени вреди при положение, че е налице пълно тъждество между деянието, предмет на влязлата в сила оправдателна присъда, и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд?“. Сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 7 от 09.03.2022 г. по гр. д. № 2000/2021 г. на III г.о., решение № 75 от 23.03.2016 г. по гр. д. № 6298/2015 г. на IV г.о., решение № 72 от 02.08.2017 г. по гр. д. № 60168/2016 г. на IV г.о., решение № 54 от 13.05.2021 г. по т. д. № 1310/2020 г. на I т.о., решение № 177 от 06.12.2018 г. по т. д. № 2394/2017 г. на I т.о. и решение № 138 от 03.01.2020 г. по т. д. № 293/2019 г. на II т.о. Поддържа се също, че обжалваното решение е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба, подадена чрез адв. Д., касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Налице ли е пълна имуществена отговорност по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за отчетник, ако искът се основава на правопораждащи факти за възникване на отчетническа отговорност и поверяване на материалната ценност за пазене и съхранение преди сключване на трудовия договор, при действието на друго правоотношение с работодателя /служебно/, а липсата на материалната ценност е констатирана по време на действие на трудовото правоотношение?“; 2/ „Сключването на договор за изработка на паметник от ръководител на ведомство, извършено по възлагане на тази дейност от МС, представлява ли факт, удостоверяващ наличието на задължения за ръководителя на това ведомство за отчетническо боравене с имуществото – паметника и констатиране на изработката му с констативен протокол за изработката на паметника, предназначен за поставяне в чужда държава по решение на МС, представлява ли факт за възникване на задължение на ръководителя на това ведомство за неговото съхраняване, опазване и отчитане?“; 3/ „Допустимо ли е доказателствените средства, чрез които се доказва възникване на отчетническа отговорност в производство по търсене на пълна имуществена отговорност, да са създадени и да датират от период преди сключване на трудовия договор?“ – по първите три поставени въпроса се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 4/ „Кои са основанията да се приеме, че лице с ръководни функции съвместява и отчетнически функции спрямо ръководеното от него предприятие и такова лице носи ли пълна имуществена отговорност при констатиране на липса на материална ценност?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 448 от 17.06.2010 г. по гр. д. № 21/2009 г. на IV г.о., решение № 193 от 09.07.2015 г. по гр. д. № 6436/2014 г. на IV г.о., решение № 493 от 23.11.2011 г. по гр. д. № 586/2011 г. на IV г.о., решение № 152 от 01.06.2015 г. по гр. д. № 6083/2014 г. на IV г.о., решение № 95 от 10.09.2012 г. по т. д. № 134/2011 г. на II г.о. и т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК; 5/ „Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, да обсъди всички доводи и 2 възражения на страните, да анализира всички доказателства по делото и да посочи с ясни мотиви на кои от тях дава вяра, кои не кредитира и защо приема, че твърдян правнорелевантен факт се е осъществил или не се е осъществил и да постанови решението си след съвкупната преценка на всички доказателства по делото?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г.о., решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на IV г.о., решение № 247 от 30.06.2015 г. по гр. д. № 970/2015 г. на IV г.о., решение № 47 от 07.03.2019 г. по гр. д. № 1464/2018 г. на III г.о., решение № 60241 от 06.12.2021 г. по гр. д. № 38/2021 г. на III г.о., решение № 121 от 23.11.2018 г. по гр. д. № 5010/2017 г. на III г.о.; 6/ „При възлагане на конкретни действия от МС по сключване на договор за изработка на паметник на държавно учреждение, с предназначение на паметника да бъде поставен в друга страна, определена от МС, изработеният паметник става ли част от имуществото на учреждението, което да е легитимирано за предявяване на иск за вреди при липсата на паметника?“ – спрямо този въпрос се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 7/ „Кога е налице липса при търсене на пълна имуществена отговорност от отчетническа дейност и следва ли материалната ценност, чиято липса се търси в производството по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ да е актив, част от имуществото на работодателя?“ – твърди се противоречие с приетото в решение № 244 от 22.04.2024 г. по гр. д. № 2031/2023 г. и решение № 56 от 10.03.2010 г. по гр. д. № 540/2009 г., и двете на III г.о. на ВКС.

Ответната страна по жалбите Държавен културен институт към Министъра на външните работи, чрез адв. С. Л. – Н., в писмени отговори изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбите. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационните жалби са подадени от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че между Министерство на външните работи и Л. Я. Д. бил сключен трудов договор № 1 от 07.08.2006 г., в сила от същата дата, съгласно който последната била назначена за директор на Държавен културен институт (ДКИ) към министъра на външните работи за неопределено време; че след преназначаването на служебно правоотношение, на 20.10.2016 г. бил сключен трудов договор № 2/20.10.2016 г. между ДКИ, представляван от министъра на външните работи, като работодател и ищцата като служител, в сила от 01.11.2016 г., съгласно който последната била назначена на длъжност директор на института, като е бил връчен екземпляр от длъжностна характеристика; че на 28.02.2013 г. бил сключен договор между Администрация на Министерски съвет (МС) – възложител и Съюз на Български Художници (С.) – изпълнител, съгласно който изпълнителят приел 3 да организира и проведе конкурс за изготвяне на идеен проект за избор на символ за отбелязване на българския принос в спасяването на евреите от Холокоста; че на 08.08.2013 г. в [населено място] между ДКИ към министъра на външните работи, представляван от Л. Я. Д. – директор и С. С. – главен счетоводител, като възложител и „А. С. – М. Ц.“ Е., представлявано от управителя М. Ц., като изпълнител, бил сключен договор с предмет изработка на паметник – символ на български принос в спасяването на евреите от Холокоста, като по силата на договора, изпълнителят поел задължение да участва при монтирането на произведението в И.; че съгласно чл. 11 от договора, възложителят се задължил да заплати на изпълнителя сумата от 31 960 лева, от които 50 % авансово; че съгласно представената към договора техническа спецификация на труд и материалите, необходими за изработка на паметника, крайната цена на изпълнението възлизала на сумата от 31 960 лева; че на 17.12.2013 г. в [населено място] между ДКИ, представляван от ищцата, като възложител и „А. С. – М. Ц.“ Е., представлявано от управителя, като изпълнител, бил сключен договор № 18, съгласно, който изпълнителят се задължава срещу възнаграждение да транспортира готовия, изработен паметник до мястото, предвидено за инсталирането му, което включва изработване на транспортна опаковка, застраховка, карго и всички останали разходи по транспорта; че съгласно чл. 3 срокът на изпълнение бил уговорен според планираното от посолството в Т. А. монтиране и откриване на паметника за м. март 2014 г.; че съгласно чл. 4 от договора възложителят имал право по всяко време да получава информация за изпълнението на настоящия договор и да контролира изпълнението му; че съгласно докладна записка, изходяща от Л. Д. – директор на ДКИ, до Е. З. – заместник министърпредседател на правосъдната реформа и министър на външните работи, в периода 2014 г. до м. ноември 2017 г. не били предприети действия по транспортирането и монтирането в Т. А. на процесния паметник, като в посочения период същият бил оставен на съхранение в избрано от автора място – леярна в [населено място]; че през м. ноември 2017 г. в ДКИ е постъпила информация, че предстои посещение на министър-председателя в Тел А. през 2018 г., в рамките на което е планирано процесният паметник да бъде открит, като в тази връзка бил командирован служител на ДКИ, който заедно с М. Ц., следвало да извърши оглед на паметника, но на място установили, че поради смяна на собствеността на леярната, за което авторът и ДКИ не били уведомени, паметникът не бил наличен.

Въззивният състав е съобразил и представените по делото шестнадесет броя телеграми от посолство на Република България в Тел А., в които се обсъждат проблемите по поставяне на процесния паметник, както и заключението на приетата по делото ССчЕ. От последното е установил, че при окончателното заплащане, цялата сума в размер на 31 960 лева е отразена като разход за услуга; че с платената сума в размер на 31 960 лева не е отразено заприходяване на материална ценност, тъй като разходът е отчетен като външна услуга; че за периода от 30.11.2017 г. – датата на откриване на липсата 4

– до 17.07.2018 г. – дължимите законни лихви са в размер на 2041,89 лева; че паметникът не е зачислен към имуществото на ДКИ, считано от 2013 г. до 19.04.2018 г., както и след тази дата; че в счетоводството на института не се водят липси на стоково-материални ценности от паметник – символ на българския принос в спасяването на евреите от Холокоста.

При тази фактическа обстановка въззивният съд е обосновал извод, че предявеният от ДКИ иск за реализиране имуществената отговорност на ответника Л. Д. по реда на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ е основателен. Съобразил е, че съгласно цитираната норма, работник или служител, на когото е възложено като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности, отговаря спрямо работодателя за липса – в пълен размер заедно със законните лихви от деня на причиняването на щетата, а ако това не може да се установи – от деня на откриване на липсата. Отчел е още, че пълната имуществена отговорност за липса е приложима само за работници и служители с отчетнически функции, както и че при констатиране на недостиг с неустановен произход, възниква презумпция, че липсата е причинена от отчетника. Въззивната инстанция е изложила и съображения, че в тежест на работодателя – ищец в производството, е да установи наличието на липса, а в тежест на работника е да опровергае презумпцията, че същата е причинена от него или по негова вина; че за да е налице липса е необходимо на първо място да е установен недостигът на парични или материални ценности и на второ място, този недостиг следва да е възникнал по времето на упражняване на съответната трудова функция.