Решение № 122 от 23.04.2019, Районен съд - Севлиево

Р Е Ш Е Н И Е

№ 122 гр.Севлиево 23.04.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Севлиевският районен съд, в ОТКРИТО заседание на единадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

Председател: ВАЛЕРИЯ АВРАМОВА при секретаря ИВЕЛИНА ЦОНЕВА като разгледа докладваното от съдията АВРАМОВА гр.д. № 890 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по трудови спорове.

В исковата и уточнителната молба ищецът твърди, че е работил по трудово правоотношение с дружеството – ответник на длъжност „***“.

Освен трудово възнаграждение в размер на 463 лв. е получавал и командировъчни.На 24.04.2018 г. трудовото правоотношение е било прекратено. Работодателят не е изпълнил задължението си да му заплати изцяло трудовите възнаграждения за периода м.октомври 2017 г. до прекратяване на трудовия договор м.април 2018 г. в общ размер на 1243,59 лв. З същия период претендира неизплатено обезщетение като командировъчни пари в общ размер на 5350 лв. Освен тези суми ищецът твърди, че е изплатил със свои средства сума 60 лв. – такса за паркинг за времето от 01.до 31.01.2018 г. в четири държави и сума 62,85 лв. – ел.крушка за преден фар на камиона. Моли съда да уважи исковете, като претендира и разноските по делото.

Ответникът е представил писмен отговор в законния месечен срок. В него признава фактите относно сключения и вече прекратен трудов договор между страните, но твърди, че е изплатил изцяло по банков път както трудовите възнаграждения, така и командировъчните средства. Оспорва като неоснователни и недоказани и претенцията за сумата 122,85 лв., като неоснователна и недоказана, тъй като няма доказателства за изплащането й, а освен това през м.януари 2018 г. ищецът е бил в отпуск. Затова моли съда да отхвърли исковете, като претендира разноски по делото.

С определение № 1038 от 18.10.2018 г. – л.77 съдът е приел за съвместно разглеждане насрещен иск, предявен от работодателя „ИЦИ ГАЗ“ ЕООД против първоначалния ищец С.И.Ф.. Претендира обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на 1389 лв., представляващо брутното трудово възнаграждение за тримесечния срок на предизвестие поради дисциплинарното уволнение на работника. Претендира и сумата 4818,89 лв., представляваща виновно и умишлено причинени от работника вреди по смисъла на чл. 293, ал. 2 КТ, подробно посочени по вид и размер н насрещния иск – л. 72.

Ответникът по насрещния иск С.Ф. е представил писмен отговор в законния месечен срок. В него оспорва фактическите твърдения за самоволното отклоняване на работника от възложения курс, изоставяне на автомобила без надзор и задържане на документите на автомобила и ключа. Твърди също, че заплащането на част от претендираните суми е задължение на всеки собственик на МПС.

По делото се събраха писмени и гласни доказателства.

От съвкупната им преценка съдът намира за установена следната фактическа обстановка:

Между страните няма спор, че са били в трудово правоотношение по приложения трудов договор № 63 от 26.10.2017 г. – л.5, по силата на който ищецът е заел длъжност „***“. Към този момент основното му трудово възнаграждение е било 463 лв. при пълно работно време и посочено място на работа – ЕС – Белгия, Холандия, Дания, Франция, Германия. Трудовият договор е бил прекратен със заповед № 412 от 23.04.2018 г. – л. 6 за наложено наказание дисциплинарно уволнение.

По първоначалната искова молба

От заключението на съдебно-икономическата експертиза, която съдът цени като пълна, мотивирана и обоснована, изготвена въз основа на представените от страните писмени доказателства и след подробна справка в счетоводството на ответното дружество, е безспорно установено, че по посочения по-горе трудов договор и за целия период на действието му на ищеца е начислено по ведомост брутно трудовото възнаграждение общо в размер на 2488,57 лв., а след удръжките нетното трудово възнаграждение е в размер на 1935,03 лв., като експертът е посочил сумите поотделно за всеки месец. В о.з. в.л. потвърди, че трудовите възнаграждения са правилно и точно определени съгласно размера на трудовото възнаграждение и реално положения труд.

Трудовото възнаграждение и обезщетението при командировки по чл. 215, ал. 1 КТ са изплащани на работника по банков път и като основание е посочено „заплата и командировка“. Затова, за да отдели каква част от преведените суми е трудово възнаграждение и каква – командировка, експертът е проверил данните за дните, през които ищецът е пътувал и за които е следвало да получи обезщетение съгласно Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина.

Установено е, че за процесния период на действие на трудовия договор ищецът е бил в чужбина 130 дни за следните периоди: 27.10. – 01.11.2917 г. = 6 дни;

01.11.2017 г. – 05.01.2018 г. = 65 дни; 29.01. – 28.03.2018 г. = 59 дни. При определена сума за командировка по 27 евро на ден дължимата сума е в размер на 3510 евро или 6864,96 лв.

Или ищецът е следвало да получи по трудовия си договор за процесния период 1935,03 лв. нетно трудово възнаграждение и 6864,96 лв. командировъчни.

След тази безспорна констатация за дължимите му суми, в.л. е посочило по дати и размери всички извършени от работодателя преводи по банков път по сметката на ищеца. Установил е, че са му били преведени общо 11676,75 лв. при дължими общо за нетни заплати и командировки 8799,99 лв. Или иначе казано, на работника са били изплатени всички дължими и начислени трудови възнаграждение и суми за командировки и не му се дължат суми по двата предявени от него иска – за трудово възнаграждение и за обезщетение при командировки по чл. 215, ал. 1 КТ.

Затова предявените искове по първоначалната искова молба за заплащане на трудови възнаграждение в размер на 1243,59 лв. и по чл.

215, ал. 1 КТ – в размер на 5350 лв., следва да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани.

В заключение съдът ще обсъди твърдението от исковата молба, че сумите за командировки „са изчислени при дневна ставка от по 66 евро“ и ще свърже това твърдение с обясненията на ищеца, дадени в последното о.з., в което той се яви. Ищецът заяви: „аз знам, че заплатата ми е 2000 евро на месец твърдо с командировки с всичко, обаче не знам колко ми е само трудовото възнаграждение“. Точно поради това негово изявление в.л. обясни, че 2000 евро означава по 66 евро на ден, както ищецът е оценил двата си иска. В действителност командировките се заплащат по 27 евро на ден, което е предвидено в Наредбата. Очевидно ищецът претендира разликата между 27 и 66 евро на ден, воден от емоционалното си разбиране, че му е била обещана заплата от 2000 евро с командировките. Трудовото възнаграждение и всички дължими обезщетения по КТ обаче се определят строго формално, само въз основа на сключен трудов договор с посочено възнаграждение и съгласно Наредбата за командировките. В случая работодателят е спазил законовите разпоредби и основните си задължения да заплаща ежемесечно трудовото възнаграждение и обезщетенията при командироване и този факт следва да бъде приет от работника.

Исковата молба съдържа и две претенции за разходи, направени лично от ищеца, но дължими от работодателя. Касае се за заплащане на сума от 122,85 лв. по твърдение, че е изплатил със свои средства сума 60 лв. – такса за паркинг за времето от 01.до 31.01.2018 г. в четири държави и сума 62,85 лв. – ел.крушка за преден фар на камиона. Ищецът не е представил никакви доказателства по твърдението си, поради което и в тази част искът следва да бъде отхвърлен.

С оглед отхвърляне изцяло на исковете и на осн.чл.

83, ал. 3 във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК дължимата д.т. остава за сметка на бюджета на съда.

По насрещната искова молба

Първият предявен иск е по чл. 221, ал. 2 КТ с цена

1389 лв.

Безспорен факт е, че трудовото правоотношение между страните е прекратено при дисциплинарно уволнение на ответника, а от т. 6 от трудовия договор е видно, че уговореният срок за предизвестие е 90 дни. Това обезщетение се изчислява в размер на брутното трудово възнаграждение на уволнения работник за срока на предизвестието, което е изрично посочено в чл.

221, а. 2 КТ.

Ответникът не твърди, че до предявяване на насрещния иск е изплатил обезщетението, такива данни не е открил и експертът. В заключението размерът на обезщетението е определен в размер на 1397,25 лв.

Ищецът изрично заяви, че няма да увеличава цената на този иск, поради което дължимата сума е в претендирания размер от 1389 лв.

В този смисъл искът по чл. 221, ал. 2 КТ е основателен и доказан в пълен размер и съдът го уважава.

Обективно кумулативно съединен е и иск по чл. 203, ал. 2 КТ с обща цена 4818,89 лв., включващ пет отделни суми, подробно посочени по вид и размер в насрещната искова молба.

И тъй като страните са били в трудовоправни отношения съдът следва да обсъди специалния режим на имуществената отговорност на работника или служителя спрямо работодателя съгласно КТ. В чл. 203 КТ се разграничават двата вида отговорност, свързана с начина на причиняване на вреда на работодателя, като ал.1 визира небрежността, а ал. 2 - умисъл при причиняване на вредата. Безспорно е, че това са две отделни форми на вината, които имат интелектуалното и волево съдържание, определено в чл. 11 НК. В зависимост от формата на вината е и отговорността на работника. При небрежност по чл. 203, ал. 1 КТ работникът ще отговаря по реда на чл. 206, ал. 1 КТ, т.е. ще носи ограничена имуществена отговорност, за която е предвиден специален ред по КТ. Когато обаче вредата е причинена умишлено, отговорността на работника не е по КТ, а по гражданския закон.Точно поради тази причина, считайки, че поведението на ответника е било умишлено, ищецът претендира заплащане пълната стойност на претърпяната от него вреда.

От обясненията на ответника по насрещния иск и свид.К.В. се установи следното: през м.март 2018 г. ответникът е управлявал поверения му товарен автомобил в чужбина, разтоварил е този последен за него курс, оставил е камиона на паркинг на границата между Белгия и Холандия и се завърнал в България. Причина за връщането му без камиона е „некоректност на заплащането, защото пуснах заявление за напускане“, по обяснения на ищеца.

Оставяйки камиона, ответникът е взел ключа, документите, свързани с товара и документите на камиона. Ключа и ЧМР-тата е предал на адв.М., но документите на камиона са останали в него и както сам призна – се намират в него и досега.

Образуваното досъдебно производство също не е помогнало, за да се върнат документите на колата, но от мотивите на Постановление от 21.05.2018 г. е видно, че ответникът е задържал у себе си и документите за лизинг и застраховка на камиона. Това действие на работника обаче е създало изключителни затруднения пред работодателя, тъй като той не е бил собственик на камиона – предмет на лизинг. Затова ищцовото дружество е можело да се снабди с нови документи на камиона само и единствено чрез собственика – лизингодател, поради което е отправило и заявление за стартиране на процедура за издаване на нов образец на свидетелство за регистрация – л. 53.

Поведението на ответника е в грубо нарушение на трудовите му задължения, тъй като едно от тях е „да не изоставя автомобила и да не го напуска до пристигането на сменника му“. Спорът между страните по трудовото правоотношение досежно изплащане на трудовите възнаграждения и командировки може да се реши или доброволно между тях или само и единствено чрез съда, а не чрез изоставянето на камиона и задържане на документите му.

И след като описа поведението на ответника, съдът следва да се произнесе по следващия релевантен по насрещната искова молба въпрос – причинена ли е на работодателя вреда и ако да – в какво се изразява тя и умишлено ли е причинена.

Съдът счита, че претенциите на работодателя за заплащане съразмерно на дните на престой в чужбина – 37, за платена гражданска отговорност, платен лизинг, платен пътен данък и платена застраховка „Автокасто“, са неоснователни, по следните съображения: работодателят е изплатил еднократно задължителната „Гражданска отговорност“, доброволна застраховка „Автокасто“ и пътния данък. Всички тези плащания са дължими единствено и само от него, вкл. и при договор за лизинг. Тези суми са дължими независимо от обстоятелството използва ли се конкретното превозно средство или е в престой, независимо по какви причини. Сумите са били платени изцяло преди извършения от ответника последен негов курс, а лизинговите вноски – съобразно погасителния план. Следователно изоставянето на камиона с ремаркето в чужбина нямат нищо общо със заплащането на сумите и работникът не може да бъде задължен да изплати част от тях съразмерно с престоя на камиона в чужбина. Или иначе казано, не се касае за причинена вреда на работодателя, поради което насрещния иск в тези части е неоснователен и недоказан.

Разпечатката съдържа 43 от 70 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c7622996-bfb0-476a-8bad-6522310fc012