Решение № 216 от 17.01.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 216 гр. Варна, 17.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Нинов при участието на секретаря Анелия Ц. Н.а като разгледа докладваното от Любомир Нинов Гражданско дело №

20243110105436 по описа за 2024 година

Ищцата Д.Ж.К. твърди, че е сключила дистанционно (чрез използване на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние) с ответника „Стик-кредит“ АД договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №*****************., по силата на който ТД и е предоставило сума в размер съгласно на 800лв. със задължение за връщането й в срок от 12м. при лихвен процент по кредита от 31.68%, а годишният процент на разходите (ГПР) е 36.71%. В чл.1, т.9 се предвижда вземането по кредита да бъде обезпечено чрез поръчител или банкова гаранция". В чл.6, ал.1 от договора е предвидено, че същият ще бъде обезпечен в 3-дневен срок от трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска. В чл.17 от договора в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение пък се предвижда, че потребителят дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по кредита схема за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по чл.17 причинява на кредитора вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение и потребителя да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.

Сочи, че при семантичен анализ и кумулативно тълкуване на договора, погасителния план, Общите условия, Стандартния европейски формуляр би могло да се заключи, че чл.23, ал.1 от Договора всъщност препраща към чл.6, ал.1 от договора (а не чл.17), тъй като неустойката е обвързана именно с непредоставянето на обезепечение в срок. По отношение на неустойката по чл.17, ал.1 и ал.2 във вр. чл.6, ал.1 от договора. Сочи, че има качеството потребител и се ползва от защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI на ЗЗП, за които съдът трябва да следи служебно. Неустоечната клауза в чл.17, ал.1 и ал.2 във вр. чл.6 ал.1 от договора е в отклонение на 1 закона, както и на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения и съответно се явява нищожна на основание чл.26 ЗЗД. Счита, че клаузата по чл.17, ал.1 и ал.2 във вр. чл.6, ал.1 от договора за заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение е нищожна и съответно не е породила правно действие. Съгласно чл.71, пр. последно ЗЗД при неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока. Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. По начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на договора, представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при тези условия, за длъжника е обективно невъзможно да осигури исканото обезпечение, в случая потребителят се санкционира за непредставяне на обезпечение за неизпълнение на задълженията си, за което дължи неустойка с възможност само на това основание за предсрочно прекратяване на договора дори и да заплаща редовно главницата и лихвите в уговорените срокове и размери съгласно погасителните вноски.

Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора. Освен това неустойката не е лимитирана по размер 0.9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден през който не е 2 предоставено договореното обезпечение, т.е. при срока на Договора от 12 месеца (365 дни), то обективно неизпълнимата неустойка ще се равнява на 328.5%. Следва да се има предвид, че доверителят ми не е предоставил обезпечение по договора. Другото обезпечение се явява безпредметно тъй като длъжникът не би имал интерес да иска заем от кредитната институция, ако може да го получи от банка. Счита, че това изискване за обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника. Липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран размерът на неустойката, който е и необосновано висок. Законът - чл.92 от ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват, което предполага безусловно задължение за кредитора да я определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи размера й при частично или при неправилно изпълнение. Изискванията които поставя кредитора пред потребителя досежно характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението на договора за връщане на заема не съответстват нито на закона, нито на морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи. Същите са рестриктивни и не съответстват на предназначението на неустойката като правен институт /чл. 92 ЗЗД/. Същата по начина, по който е регламентирана от кредитора, включително и начина на погасяването й, има наказателен характер, а не само обезщети телен и обезпечителен и поставя потребителя в изключително неравностойно положение спрямо търговеца, защото го задължава от една страна да плати необосновано висока по размер неустойка, и то само за непредставено в срок обезпечение.

Изискванията на заемодателя досежно обезпечението по чл.17, ал.1 и ал.2 във вр. чл.6, ал.1 от Договора силно ограничават възможностите на потребителя да може да ги изпълни и доколкото заемодателят едва ли очаква потребителят да изпълни тези условия, по начина по който са зададени, противоречат на всички неписани правила и норми и компрометират института на неустойката. В този си вид представляват своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под формата на договорна лихва. Тази клауза е нищожна, защото отрича договорния характер на поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като същевременно не обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това: условието за дължи мост е не неплащане на това задължение, което съставлява съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което обаче длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната функция липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъства: възникването на неустоечното задължение е самоцел на кредитора. В отговор на доводите, касаещи характера на договора, следва да се отбележи още, че съгласно чл.8, §1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на 2 кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл §40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Ето защо, клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. Като договорен подход неустойката цели да се заобиколи забраната на чл.143, т.3 от ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Така неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, както и е сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона-чл.146, ал.1 ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. Уговорката относно процесната неустойка противоречи и на разпоредбата на чл.143, т.5 от ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираният законов текст не прави разграничение относно вида на неустойката, а акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай като се съобрази изключително краткия срок на договора. По тези съображения присъждането й би довело до реализиране на неоправдано висок доход за кредитора, който не е предварително обоснован и регламентиран. Сочи, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Счита, че цитираната клауза е нищожна, защото не е индивидуално уговорена. Изготвена е предварително от ответника и ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза, нито, че на ищеца е предоставена такава възможност. Това поставя заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя. 4 Отделно от горното, кредиторът не включва т.нар. от него "неустойка" при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за "неустойка при липса на обезпечение" към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то считам, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи, по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Необходимо е в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Счита, че неустойка е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР, като така значително ще надхвърли пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база. С оглед изложените по-горе постановки намирам, че е налице противоречие с императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК и предвид това и на основание чл.19, ал.5 ЗПК, клаузата на чл.17, ал.1 и ал.2 във вр. чл.6, ал.1 от Договора за потребителски кредит следва да бъде прогласена за нищожна на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. В допълнение, ако приемем, че клаузата на чл.29, ал.1 и ал.2 от Договора в действителност изрично препраща към чл.19, ал.1 от договора, то това също влече нищожност на клаузата, защото неустойката е поставена в зависимост от правото на кредитора да прехвърли вземането и правото на доверителя 3 да противопоставя възражение срещу цесионера. По отношение на "такса за продължаване на срока на договора" (чл.9 от Договора на стр.2 от Договора) и „разходи за събиране на просрочени вземания" (чл.10 от Договора на стр.2 от Договора). Уговорената "такса за продължаване на срока на кредита" в чл.9 от Договора на стр.25 от Договора, както и таксите за събиране на просрочени вземания чл.10 от Договора на стр.23 от Договора, които се изразяват в изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни разговори, пряко противоречат на чл.33 от ЗПК, в който се предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Наред с това същите са нищожни на основание чл.21, ал.1 във връзка с чл.33 от ЗПК, като заобикалящи изискването за максималното дължимо към кредитора при забава на заплащане на задълженията по кредита. По отношение на Годишния процент на разходите (ГПР) и Годишният лихвен процент. Чрез Договора ищцата е била въведена в заблуждение. При посочването на ГПР кредиторът не е включил неустойката или допълнителните такси, предвидени в Тарифата и Общите условия. Това по същността си представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68д, ал.1, и ал.2, т.1 от ЗЗП и Решение от 15.03.2012 г. по дело C-4S3/10 на ЕСЕ - "търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като "заблуждаваща" по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета. Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на ЕП и на Съвета ("Директива за нелоялните търговски практики"), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел".