Решение № 437 от 15.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 437 гр. София, 15.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ани Захариева

Членове:

Аделина Иванова

Мила П. Л.а при участието на секретаря ДИАНА Г. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Мила П. Л.а Въззивно наказателно дело от частен характер № 20261100603040 по описа за 2026 година Производството е по реда на глава XXI от НПК.

С присъда, постановена по НЧХД № 6192/2020 г. по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 22 състав, подсъдимият К. П. Ж. е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, като на основание чл. 78а от НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1 500 лева.

Със същата присъда подсъдимата В. Я. Д. е призната за виновна за извършено престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, като на основание чл. 78а от НК е освободена от наказателна отговорност и е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1 100 лева.

С присъдата двамата подсъдими са осъдени да заплатят на частния тъжител Р. В. Ш. разноски за адвокатско възнаграждение и експертизи, като в диспозитива е посочено, че разноските се дължат солидарно, но едновременно с това е отбелязана и частта, която всеки от подсъдимите следва да заплати.

Така постановената присъда не е влязла в сила. Преди изтичане на срока за обжалването са постъпили въззивни жалби от подсъдимите К. П. Ж. и В.

Я. Д., както и допълнения към тях.

В жалбите и допълненията към тях се поддържа, че присъдата е незаконосъобразна, неправилна и необоснована, постановена при съществени нарушения на процесуалните правила, при неправилно приложение на материалния закон и при явна несправедливост на наложените административни наказания. Навеждат се подробни доводи за пороци на 1 частната тъжба, за излизане извън рамките на обвинението, за неправилна оценка на доказателствата и за недоказаност на обвинението.

Наред с тези оплаквания са развити и доводи за конкретни пороци на присъдата като съдебен акт, а именно: несъответствие между словесното описание на съучастие и цифровата правна квалификация, в която липсва препращане към чл. 20, ал. 2 от НК; противоречие между датата на обявяване на присъдата според съдебния протокол и датата, посочена в самата присъда; противоречие между цифровото и словесното изписване на размера на присъдените разноски, както и вътрешна несъвместимост между постановено солидарно осъждане и едновременно посочване на частта, която всеки от подсъдимите дължи.

В закрито заседание въззивният съд по реда на чл. 327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага провеждането на въззивно съдебно следствие.

В проведеното пред въззивната инстанция съдебно заседание защитникът на подсъдимите поддържа въззивните жалби и допълненията към тях. В пледоарията си твърди, че е налице разминаване между датата на присъдата и датата на нейното обявяване. Излага твърдения, че има противоречие между цифровото и словесното изписване на разноските, както и излага, че има неяснота при постановено солидарно осъждане. Навежда доводи, че липсва яснота относно възприетото от съда съучастие, както и съществени противоречия, които според защитата водят до неяснота относно действителната воля на първоинстанционния съд.

Повереникът на частния тъжител оспорва въззивните жалби. Поддържа, че присъдата е правилна, законосъобразна и следва да бъде потвърдена.

Счита, че изтъкнатите от защитата несъответствия представляват технически неточности, които не са ограничили правото на защита на подсъдимите и не обосновават отмяна на съдебния акт. Частният тъжител също заявява, че счита присъдата за ясна и правилна.

В последната си дума подсъдимият Ж. моли съда да уважи въззивната жалба.

В последната си дума подсъдимата Д. иска от съда да бъде върнато делото.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните, прецени материалите по делото и провери изцяло правилността на обжалваната присъда по реда на чл. 314 от НПК, намира следното:

Въззивните жалби са депозирани в законоустановения срок, от легитимирани лица и срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка, поради което са процесуално допустими.

Разгледани в частта относно наведените оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения жалбите са основателни. Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционната присъда следва да бъде отменена, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски районен съд, без въззивната инстанция да обсъжда по същество доказаността 2 на обвинението, авторството, правилността на доказателствения анализ и справедливостта на наложените административни наказания.

Причината за това е, че атакуваната присъда страда от съвкупност от пороци, които засягат яснотата, пълнотата и вътрешната непротиворечивост на съдебния акт. Порочността не се свежда до единична техническа неточност, а се проявява в няколко самостоятелни несъответствия, част от които засягат самата воля на съда.

На първо място, в диспозитива на присъдата липсва дата на извършване на деянието.

Чрез посочването на времето, мястото, изпълнителното деяние, пострадалия, участието на всеки подсъдим и правната квалификация се очертават фактическите и правните предели на наказателната отговорност.

Времето (датата) на извършване на престъплението обикновено не се отразява върху правната квалификация на деянието, но има съществено значение за индивидуализацията, включително с оглед давностни срокове, приложим закон, реабилитация и упражняване на правото на защита. Съгласно ТР 2/2002г. т.4.2 следва да се посочат фактите, които обуславят съставомерността на деянието и към тях се отнасят времето и мястото на извършване на деянието. Този пропуск води до нарушаване правото на защита на подсъдимото лице да организира защитата си и защити интересите си в наказателното производство.

В този смисъл следва да се отчете и разпоредбата на чл. 305, ал. 4 от НПК, съгласно която в диспозитива на присъдата се излага решението на съда по въпросите, посочени в чл. 301 от НПК. Следователно именно диспозитивът следва да съдържа ясно и пълно произнасяне относно деянието, за което подсъдимият се признава за виновен, включително неговите основни индивидуализиращи белези.

В настоящия случай от мотивите към присъдата може да се установи, че деянието е извършено на 20.12.2019 година. Тази дата обаче не е посочена в диспозитива на присъдата с който подсъдимите са признати за виновни. В диспозитива са описани действията, лицата и телесните увреждания, но липсва времева индивидуализация на деянието.

Този пропуск е съществен, тъй като диспозитивът е частта от присъдата, която съдържа самата осъдителна воля на съда. Мотивите не могат да заместят диспозитива и да дописват липсващ негов съществен реквизит. Ето защо непосочването на датата на деянието в диспозитива създава неяснота относно конкретното събитие, за което подсъдимите са признати за виновни.

При осъдителна присъда фактическите и правните предели на осъждането следва да са ясни от самия диспозитив. Обратното би довело до недопустимо заместване на волята на първоинстанционния съд от въззивната инстанция.

На следващо място, основателни са оплакванията, свързани с неяснотата относно възприетата от съда форма на участие на подсъдимите.

В присъдата съдът е използвал словесното описание, че подсъдимият Ж.

3 е действал „в съучастие като извършител“ с подсъдимата Д., както и че подсъдимата Д. е действала „в съучастие като извършител“ с подсъдимия Ж..

Същевременно в цифровото изписване на правната квалификация липсва препращане към чл. 20, ал. 2 от НК.

Съучастието е институт на наказателното право, който определя формата и обема на участието на лицето в престъплението. Когато съдът приема, че две лица са действали като съизвършители, това следва да намери ясно отражение както във фактическото описание, така и в цифровата правна квалификация. В противен случай остава неясно дали подсъдимите са признати за виновни като самостоятелни извършители или като съизвършители.

Първоинстанционният съд е постановил диспозитив, в който словесно е възприел съучастие като извършители, но не е отразил това последователно в правната квалификация. Така е създадена неяснота относно правното основание, на което е ангажирана отговорността на всеки от подсъдимите.

В този контекст следва да се отбележи и че проблемът не се изчерпва единствено с липсата на чл. 20, ал. 2 от НК в цифровото изписване на диспозитива. Той е свързан още с първоначалното правно очертаване на деянието, доколкото съдът е възприел фактическо описание за съвместни действия на двамата подсъдими, но не е дал последователен отговор дали наказателната им отговорност се ангажира като на самостоятелни извършители или като на съизвършители.

При новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва ясно да очертае обвинителната рамка и ако приеме, че е налице съучастие, да посочи в каква форма е осъществено то и да отрази това последователно както словесно, така и цифрово.

Също така е налице противоречие между датата на обявяване на присъдата според съдебния протокол и датата, посочена в самата присъда.

Присъда носи дата 11.09.2025 година. От съдебния протокол на Софийски районен съд обаче се установява, че съдебното заседание е проведено на 10.09.2025 година, започнало е в 14:33 часа, като след съвещание съдът е обявил присъдата си публично в присъствието на страните и секретаря. Протоколът е приключен в 14:38 часа.

Така е налице несъответствие относно момента на постановяване и обявяване на съдебния акт. Датата на издаване на присъдата е задължителен реквизит на съдебния акт, а срокът за обжалване тече от обявяването на присъдата. Поради това въззивният съд не споделя тезата на повереника на частния тъжител, че се касае единствено за очевидна фактическа грешка, която не може да има значение за правилността на присъдата, тъй като по този начин се засягат правата на подсъдимите лица.

Основателни са и възраженията относно противоречията в частта за разноските.

В диспозитива на присъдата е посочено, че подсъдимите следва да заплатят солидарно разноски по делото на частния тъжител за адвокатско 4 възнаграждение и експертизи в размер на 2 750,00 лева, като словесното изписване на тази сума не съответства на цифровото. Същевременно е отбелязано „всеки по 1 375,00 лева“, като и при тази сума е налице несъответствие между цифровото и словесното изписване.

Освен това диспозитивът съдържа и вътрешно противоречие относно начина на възлагане на разноските. От една страна е постановено солидарно осъждане, а от друга страна е посочена конкретна част, която всеки от подсъдимите следва да заплати. Тези две разрешения са правно изключващи се. При солидарна отговорност всеки длъжник отговаря за цялото задължение, докато при определяне на частта „всеки по“ се касае за разделно разпределяне на дължимите разноски.

Разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК предвижда, че когато осъдените са няколко, съдът определя частта, която всеки от тях трябва да заплати. Ето защо, ако първоинстанционният съд е счел, че разноските следва да бъдат възложени на двамата подсъдими, той е следвало ясно да посочи частта на всеки от тях, без да създава впечатление за солидарно задължение, което не съответства на начина по който е формулирана нормата.

С оглед изложеното въззивният съд приема, че първоинстанционната присъда е постановена при съществени нарушения на процесуалните правила.

Нарушенията са съществени, защото ограничават процесуалните права на страните и препятстват ефективната въззивна проверка. Подсъдимите следва да могат ясно да разберат за кое конкретно деяние, извършено кога и при каква форма на участие са признати за виновни. Частният тъжител също има право на ясен съдебен акт, който точно определя предмета и обема на съдебното произнасяне.

Не може да се приеме, че въззивният съд сам следва да отстрани констатираните пороци. Това би означавало въззивната инстанция да формулира за първи път в пълен и непротиворечив вид осъдителния диспозитив, като посочи липсващата дата на деянието, прецизира формата на съучастие и коригира начина на възлагане на разноските. Подобен подход би представлявал недопустимо заместване на волята на първоинстанционния съд, би лишил страните от въззивна проверка върху първоинстанционен съдебен акт и фактически би заместил една съдебна инстанция.