Протокол № 413 от 29.09.2023, Окръжен съд - Пазарджик
- Съд
- Окръжен съд - Пазарджик
- Дело
- Въззивно гражданско дело 464/2023
- Вид
- Протокол № 413
- Подписан
- 29.09.2023
- В сила
- 29.09.2023
- Състав
- Минка Петкова Трънджиева, Красимир Георгиев Ненчев, Албена Георгиева Палова
Други актове по делото
- Разпореждане № 833 от 14.09.2023 · Красимир Георгиев Ненчев
- Решение № 315 от 04.10.2023 · Минка Петкова Трънджиева, Красимир Георгиев Ненчев, Албена Георгиева Палова
Цитирани разпоредби
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 10, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 · Закон за защита на потребителите
- чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл.9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 286 · Търговски закон
- чл. 287 · Търговски закон
- чл. 430, ал.2 · Търговски закон
ПРОТОКОЛ
№ 413 гр. П., 29.09.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Минка П. Трънджиева
Членове:
Красимир Г. Ненчев
Албена Г. Палова при участието на секретаря Виолета Сл. Боева
Сложи за разглеждане докладваното от Красимир Г. Ненчев Въззивно гражданско дело № 20235200500464 по описа за 2023 година.
На именното повикване в 10:15 часа се явиха:
За жалбоподателя „П.К.Б.“ЕООД не се явява представител не редовно призовани. По делото не е върната и приложен отрязък от разписката удостоверяваща връчването на същата.
Не се явява ответницата Л. Ц. К – не редовно призована. По делото не е върнат и приложен отрязък от разписката удостоверяваща призоваването й.
Не се явява ответницата С. Т. Т. редовно призована.
По делото е постъпила молба от адв. П. Г. като пълномощник на ответниците по въззивната жалба, с която моли да се даде ход на делото при липса на процесуална пречка и делото да бъде разгледано в негово отсъствие.
Взема становище по предмета на спора.
Постъпила е молба и от жалбоподателя, с която също моли делото да бъде разгледано в отсъствие на страната, като изрично дава съгласието си за разглеждане на делото.
При така изразеното становище на пълномощниците на страните съдът счита, че отстранен порока касаещ не ред.пр., тъй като пълномощниците на страните изрично дават съгласието си делото да бъде гледано въпреки не ред.пр. на страните, както и в тяхно отсъствие.
По тези съображения съдът
1
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО
ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО
С Решение № 572 от 22.05.2023г. е признато за установено в отношенията между страните, че С. Т. Т., ЕГН-********** от гр. П., ул.
„Б.“№7, обл.П. и Л. Ц. К, ЕГН[1]********** от с. Добровница, ул. „10-та“ № 26, обл. П., дължат солидарно на „П.К.Б.“ЕООД с ЕИК 175074752 със седалище и адрес на управление град С., бул.“Б.“№ 49, бл.53 Е, вх.В, ет.7, представлявано винаги от двама от управителите С, Н.Н. ЯЯ.Ч. Ц.Г.С. и Я.К.Ч., сумата от 71.40 лв. /седемдесет и един лева и четиридесет стотинки/, представляваща чистата стойност на кредита по Договор за потребителски кредит № ********** от 02.02.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 29.07.2022 г., до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2466/2022г. по описа на Районен съд – П., като е отхвърлен иска за главница за разликата над 71.40 лв. до предявения размер от 3131.28 лв., както и исковете за съществуване на вземане за договорно възнаграждение в размер на 1360.17 лв. за периода от 26.06.2018 г. до 03.09.2019 г. и за законна лихва в размер на 1417.16лв. за периода от 03.09.2019г. до 28.07.2022г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2466/2022г. по описа на Районен съд – П., като неоснователни и недоказани.
ОТХВЪРЛЕН е предявения от „П.К.Б.“ЕООД с ЕИК 175074752 със седалище и адрес на управление град С., бул.“Б.“№49, бл.53 Е, вх.В, ет.7, представлявано винаги от двама от управителите С Н.Н. ЯЯ.Ч. Ц.Г.С. и Я.К.Ч., против С. Т. Т., ЕГН-********** от гр. П., ул. „Б.“№7,обл.П. и Л. Ц. К, ЕГН-********** от с.Добровница, ул.
„10-та“№26, обл. П., иск за заплащане на сумата от 1720,63 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит №********** от 02.02.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /29.07.2022 г./ до окончателното плащане, за която сума е отказано издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. №2466/2022 г. по описа на Районен съд – П. ,като неоснователен и 2 недоказан.
ОСЪДЕНА е С. Т. Т., ЕГН-********** от гр. П., ул. „Б.“№7, обл.П. и Л. Ц. К, ЕГН-********** от с. Добровница, ул. „10-та“№26, обл. П. , да заплатят на „П.К.Б.“ЕООД с ЕИК 175074752 със седалище и адрес на управление град С., бул.“Б.“№49, бл.53 Е, вх.В, ет.7, представлявано винаги от двама от управителите С Н.Н. ЯЯ.Ч. Ц.Г.С. и Я.К.Ч., сумата от 6.41лв /шест лева и четиридесет и една стотинки/- сторени от ищеца разноски по ч.гр.дело №2466/2022г. по описа на РС-П. и по гр.дело №3630/2022г. по описа на РС-П., на осн.чл.78,ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от исковете.
Срещу постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от„П.К.Б.” ЕООД, ЕИК: 175074752, седалище: гр. С., бул. Б. № 49, бл.
53 Е, вх. В, чрез пълномощника им юрк. Г. С. Стойчева – Кръстева.
Решението се обжалва само по отношение на установителният иск, но не и по отношение на осъдителният иск.
Твърди се, че съдът неоснователно и неправилно бил констатирал, че клаузата за възнаградителната лихва /договорната/ в размер на 41.17% противоречи на добрите нрави и поради това била нищожна. Неправилно бил приел, че размерът на ГПР се явява по- голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК и с уговореното възнаграждение за пакета от допълнителни услуги се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй като то не съставлявало плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по кредита, с който се надхвърлял допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Неправилно било извършеното от Съда прихващане на всичко заплатено с остатъчния размер на главницата, тъй като договорното възнаграждение не било прекомерно, то било в определени от закона граници и се дължало в остатъчния незаплатен размер. Дължал се и остатъчния размер на незаплатената главница, както и законна лихва. Длъжниците били усвоили сумата, редно било и да заплатят възнаграждение за това, както и законна лихва, която била последица от уважаване на главния иск.
С настоящата жалба, обжалват постановеното съдебно решение в частта, с която клаузата за възнаградителната лихва се обявявала за нищожна, а размерът на ГПР - за противоречащ на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което е и 3 приложена разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. В посочената част считат решението за незаконосъобразно и неправилно. Твърди се, че съдът считал за нищожна клаузата за възнаградителната лихва в размер на 41.17%, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва към момента на сключване на договора - 02.02.2017г. и поради това противоречала на добрите нрави. В атакувания съдебен акт съставът на съда бил приел, че съгласно трайната съдебна практика мерило за установяване на съответствието на уговорката за заплащане на възнаградителна лихва с добрите нрави е законната лихва за просрочени задължения и по-конкретно трикратния размер на законната лихва, а процесната възнаградителна лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва. Твърди се, че наличието на съдебна практика не следвало да лиши съда и страните от съдебно дирене, с което да бъдат установени ценностите, правилата за поведение в обществото по отношение на бързото кредитиране.
1.
Преценката дали определена клауза или договор противоречи или не на добрите нрави следвало да се направи съобразявайки съдържанието на понятието "добри нрави". То следвало да се търси в обективните морални категории, които били възприети в обществото, но които, обаче, поради своя социално-етичен характер не били скрепени със закон. Съгласно мотивите на Определение № 898 от 21.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2008 г., I г. о., ГК това съдържание следвало да се търси в обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя социално-етичен характер не са скрепени със закон. Към момента на сключване на процесния договор била налице промяна в законодателството по отношение на договорите за потребителски кредит, която следва да бъде отчетена. С изменението на Закона за потребителския кредит, в сила от 23.07.2014 год., е въведен максимален размер на годишния процент на разходите, изразяващ общите разходи по кредита (включващи в себе си лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид) и който не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б., което било около 50%. Видно било от приложения към исковата молба договор, определеният в раздел VI „Параметри“ от същия годишен процент на разходите не надвишавал императивното ограничение по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този максимален процент 4 на ГПР предполагал лихвен процент от максимален размер също 50%, който надвишавал размера на законната лихва, който се твърди, че е определен като максимален размер от добрите нрави в обществото. Да се приеме, че законодателно се налагал максимален лихвен процент в противоречие на добрите нрави било абсурдно. Не можело да е налице недействителност, поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона с императивна правна норма. От това следва логичният извод, че добрите нрави при лихвените равнища на небанковото финансово кредитиране не следвало да е размерът на законната лихва, двукратния или трикратния размер на същата. Порочна била практиката съдът да прилага механично съдебни решения, без да съобрази конкретния случай и без да извърши някакво съдебно дирене, което да установи конкретните обстоятелства, които следвало да бъдат подведени под правната норма, поради което считат обжалваното решение за неправилно и подлежащо на отмяна. Твърди се, че мотивите на съда, основани на стара съдебна практика, по никакъв начин не кореспондирали с промяната в законодателството по отношение на договорите за потребителски кредит, тъй като, най-малкото, тези решения са били постановявани преди същата да е била влязла в сила и съответно не била съобразена в техните мотиви. Съобразяването с твърдения, игнориращи законодателните промени от 2014 г., би довело до абсурдни изводи, свързани с недействителност на всички договори, сключвани от небанкови финансови институции, както и до несъответствие със законодателните изменения от юли 2014 г. Би довело до сключването на договори, непротиворечащи на закона, но пък противоречащи на добрите нрави, което било своеобразен правен абсурд.
2.
Видно било от съдържанието на договора, че между страните е била договорена възнаградителна лихва, каквато била допустима съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК в размер на 41.17%. Това било възнаграждението за кредитора за предоставянето на известен капитал парична сума и рискът, който поемал да отпуска кредити без каквото и да било обезпечение и на рискови клиенти, без гаранция дали и кога ще успее да получи парите си обратно. Волята на страните била меродавна, само ако тя не надвишавала най-високия, допустим от чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. А да се твърди, че клаузата в процесния договор, определяща възнаградителната лихва, следвало да бъде обвързана по размер с трикратния размер на 5 законната лихва, било повече от абсурдно. Подобен подход най-малкото би бил неактуален съобразно измененията в ЗПК от 2014 г.
3.
На следващо място и с оглед на горното считат, че съдът е обосновал своите мотиви досежно недействителността на клаузата, определяща възнаградителната лихва, с наличието на съдебната практика, която, освен че била морално остаряла, била и неприложима в конкретния случай, доколкото, както вече било посочено, с промяната в закона за потребителските кредити от 2014 г. законодателно била въведена максимална граница за размера на годишния процент на разходите и съответно за размера на възнаградителната лихва, а именно 5 пъти размера на законната лихва, с което отпаднала възможността размерът на същите да бъде преценяван съобразно съдебната практика. Освен това била налична и съдебна практика в точно обратния смисъл.
4.
В този смисъл било и възприетото от Районен съд - Пловдив становище, обективирано в Решение № 1760/2018 г., постановено по гр.д. 18575/2018 г., III граждански състав. Съгласно цитираното съдебно решение „годишният процент на разходите включвал общите разходи по кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит - чл. 19. ал. 1 ЗПК. С приемането на посочените разпоредби се поставило „рамка” по отношение на уговорките при потребителските кредити за размера на лихвите. Преди приемането на посочената норма, като критерий за действителност на уговорките за възнаградителна лихва са служели общо установените нравствено-етични правила на морала, или добрите нрави.
Разпечатката съдържа 39 от 82 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c743b864-5b83-42bb-915d-5437dff6a588