Решение № 1165 от 14.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1165 гр. Пловдив, 14.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20245330118835 по описа за 2024 година

Производството е по обективно комулативно съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 от ЗЗП и осъдителни искове с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД.

Ищецът Я. Д. Д. ЕГН **********, с адрес: **** в исковата си молба против „КРЕДИСИМО АД” ЕАД, ЕИК 175330437, седалище и адрес на управление гр. София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ №146(сграда А), ет. 2, Бизнес център „България“ и против „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК 203508899, седалище и адрес на управление гр. София, район „Триадица“, бул.

„Витоша“ №146(сграда А), ет. 2, Бизнес център „България“, е поискал да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит № *** от *** г., сключен с „Кредисимо АД”, и на Договор за предоставяне на поръчителство от *** г., сключен с „Ай Тръст“ ЕООД, както да бъде осъден „КРЕДИСИМО“ ЕАД да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 20,00 лева, представляваща заплатена без основание възнаградителна лихва по договора в периода 20.09.2021 г. – 30.10.2024 г., както и да бъде осъден „Кредисимо“ ЕАД да заплати на ищеца сумата от 20,00 лева, представляваща заплатени от него без основание парични плащания за периода 20.09.2021 г.- 30.10.2024 г. в изпълнение на непородилия действие договор за поръчителство, сключен към договора за кредит.

Ищецът твърди, че е страна по договор за потребителски кредит №*** от *** г., сключен с „Кредисимо“ ЕАД, както и страна по Договор за предоставяне на поръчителство, сключен с „Ай Тръст“ ЕООД, като бил усвоил изцяло предоставената му в заем сума от 500,00 лева.

Лихвеният процент по договора за кредит бил в размер на 19,86 %, а годишният процент на 1 разходите бил 21,77%. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР, бил различен от посочения в договора, като кредиторът заблудил потребителя, поради което използваната заблуждаща търговска практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на клаузата с произтичащите от това последици по чл. 22 ЗПК. Кредитната сделка била нищожна поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договор по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Уговореното възнаграждение за поръчител, било разход по кредита и следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР съгласно пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Поради невключването на възнаграждението в посочения размер на ГПР последният не съответствал на действително прилагания. Това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68 д, ал. 1, и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. На ищеца не било разяснено по ясен и разбираем начин преди сключване на договора какъв бил размерът на всички разходи, които той следва да заплати, като кредиторът не бил изпълнил задължението си по чл. 5 ЗПК.

Потребителят бил лишен от възможността да вземе информирано решение дали да сключи кредитната сделка съобразно с неговите финансови нужди и възможности. Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 21,77 %, кредиторът внесъл неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителят бил лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици от поетото от него задължение и какъв бил действителният размер на разходите, които ще направи.

Сочи, че в процесния договор кредиторът единствено посочил като абсолютните стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсвала разписана методика за формирането му, която да посочва кои компоненти са включени в него и как се формира посочения в договора процент. Посоченият лихвен процент на кредита бил 19,86%, но освен възнаградителна лихва в съдържанието на договора не били включени други действия, индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите такси за извършването им, поради което заемодателят нямал право да формира ГПР от 20,79%. Кредиторът заблудил потребителя, като посочил по-висока стойност на ГПР и по този начин неравноправно създал предпоставки да претендира от него престирането на недължими разходи по кредита.

Ако не бъдат приети за основателни доводите за нищожност на договора за кредит, ищецът твърди, че уговорката за заплащане на възнаграждение на втория ответник за учредяване от негова страна на лично обезпечение не произвела правен ефект.

Съгласно договора за потребителски кредит потребителят можел да сключи договор за предоставяне на поръчителство в срок до 48 часа от подаване на заявлението или да предостави банкова гаранция в срок до 10 дни от подаване на заявлението. По силата на чл.

4, ал. 3 кредиторът одобрявал заявлението за отпускане на кредит в срок до 10 дни от подаването му в случаите, в които кредитополучателят бил заявил кредит без обезпечение, както и в срок от 24 часа от подаването му в случаите на предоставено обезпечение по реда на чл. 12, раздел трети. Нуждаейки се от финансов ресурс, ищецът избрал опцията да сключи договор с поръчител, който бил определен от кредитодателя и на *** г. подписал с втория ответник договор за предоставяне на поръчителство, съгласно който се задължил да 2 изплати на поръчителя възнаграждение в общ размер на 300 лева, платимо като добавка към падежната вноска.

Уговорката за заплащане на възнаграждение за поръчител не пораждала правни последици, тъй като договорът за поръчителство бил съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът бил трето за договора лице, чиято воля не била правопораждащ елемент от фактическия състав за валидното му възникване. Законодателят уредил договора като съглашение между кредитора и трето лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът няма такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделката между него и третото лице- поръчител била лишена от правно основание. Договорът за поръчителство бил уреден от диспозитивни норми, поради което страните можели да уговорят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформирал в двустранен.

Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречал на добрите нрави и внасял неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква престация. Поставяне на изискване за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, според които преди сключването на договора кредиторът бил длъжен да направи оценка за кредитоспособността на потребителя. Възнаграждението за осигуряване на поръчител било в пряко противоречие с целта на Директивата и тази уговорка прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспобността на длъжника върху самия него и водело до допълнително увеличаване на задълженията. Договорката следвало да се квалифицира като неравноправна и непораждаща правни последици.

Поставяйки на ищеца изискване да сключи договор с поръчителя, „Кредисимо“ АД договарял в полза на поръчителя по смисъла на чл. 22 ЗЗД, като сключвайки договор за поръчителство, ищецът не го правел в изпълнение на свое задължение към кредитодателя, поради което и единственият му мотив бил да надари кредитора. Излага, че по силата на чл.

225, ал. 1 ЗЗД с договора за дарение дарителят следвало незабавно да престира, като в противен случай договорът бил нищожен. Договорът за поръчителство бил с акцесорен характер, като той можел да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. По съображенията, изложени по-горе кредитната сделка била нищожна, поради което и сключеният договор за учредяване на поръчителско правоотношение не бил породил правно действие.

Ответникът „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, оспорва предявения срещу него иск по основание и размер изцяло. Не се оспорва, че на *** г., е сключен договор за потребителски кредит №***, във връзка с обезпечаването на който е сключен Договор за предоставяне на поръчителство с поръчител „Ай Тръст“ ЕООД и потребител Я. Д.. Размерът на главницата по договора възлизал на 500,00 лв. и следвало да бъде върната за срок от 30 дни при ГПР от 49,02 % и ГЛП от 40,00 %, като общият размер на дължимите по кредита суми възлизал на 516,67 лв.

3

Ответникът сключил с другия ответник „Кредисимо“ ЕАД, договор за поръчителство, по силата на който се задължил да гарантира като поръчител описаното в предходния абзац задължение на ищеца. Твърди се, че за така описаната услуга било дължимо възнаграждение в размер на 149,15 лв., което следвало да бъде заплатено на датата на падежа на кредита19.10.2021 г. Възнаграждението се дължало само за периода, за който било гарантирано задължението по кредита, т.е. при предсрочно погасяване на задължението на кредитополучателя, същият не дължал възнаграждението на ответника за периода след пълно изплащане на кредита. Поради изложеното ответникът счита, че възнаграждението за поръчител имало характеристиката на възнаграждение, дължимо на лице, което по занятие предоставяло услуги по гарантиране на задължения на контрагенти и размерът му бил съобразен с риска, който се поема.

Сочи, че в случая процесният договор за кредит бил доброволно предсрочно погасен на *** г., поради което ищецът не дължал на ответника възнаграждение за поръчителство. Такова възнаграждение се дължало до падежна дата на главното задължение, а при предсрочно погасяване възнаграждение за поръчителство не се заплащало.

Ответникът „КРЕДИСИМО“ ЕАД, излага становище за недопустимост на предявения иск, както и за неговата неоснователност.

Относно основателността на иска се сочи, че не се оспорва сключването на процесния договор за потребителски кредит между страните. Договорът бил сключен, като на ищеца била отпусната сума в размер на 500,00 лева, която следвало да се върне в срок от 30 дни.

Ищецът заплатил в срок задължението, а именно на *** г., поради което с оглед клаузите на процесния договор, не дължал заплащане на лихви. Поради това се оспорва, че по сметката на ответника била постъпила сумата от 20 лв., с която било погасено задължението за лихва.

Оспорва се, че по сметката на ответника е постъпила и сумата от 20 лв., представляваща възнаграждение за предоставеното поръчителство. Ищецът заплатил задължението си в срок, с оглед на което на връщане подлежала само сумата, представляваща главница, която в случая възлизала на 500 лева.

По ясен и недвусмислен начин в Приложение № 1 от процесния договор били посочени ГПР и общата дължима сума, както и било упоменато, че допусканията, използвани при изчисляване на ГПР, били посочени в общите условия, поради което договорът имал необходимото съдържание съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.

Не оспорва, че при изчисляване на ГПР възнаграждението за предоставяне на поръчителство, дължимо и платимо на „Ай Тръст“ ЕООД не било включено като разход по смисъла на чл. 19 ЗПК, като единственият разход по смисъла на чл. 19 ЗПК, който бил включен при изчисляване бил договорната възнаградителна лихва. Възнаграждението за поръчител не било включено като разход по кредита, тъй като не отговаряло на легалната дефиниция за общ разход по кредита, формулирана в пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Сключването на договор за предоставяне на обезпечение не било задължително условие за получаване на кредита. Размерът на възнаграждението за поръчител не бил известен на ответника към 4 момента на сключване на договора за кредит.

Оспорва се твърдението, че за ищеца било задължително да сключи договор за предоставяне на поръчителство с другия ответник, тъй като това било негово право, но не и задължение съгласно приложимите ОУ към договора. Договорът за кредит предвиждал изрична възможност потребителят да си избере необезпечен кредит и нямало задължително условие кредитът да е обезпечен. Сочи се още, че ищецът имал право да се откаже от кандидатстването за обезпечен креди след заявката за получаване на такъв, което било аргумент, че сключването на обезпечение не било задължителен елемент от договора.

Разпечатката съдържа 31 от 79 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c73b654c-33bd-4244-9202-cc5a66ed0ab4