Решение № 746 от 02.03.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 746 гр. Варна, 02.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Атанаска Д. Маркова при участието на секретаря Ани Люб. Динкова като разгледа докладваното от Атанаска Д. Маркова Гражданско дело № 20253110105408 по описа за 2025 година

Предявена е искова претенция на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, от страна на ищцата Ю. П. В., ЕГН: **********, с адрес ***, чрез процесуалния представител адвокат Л. Б. от АК-В., против ответника „М.Л.“ ЕАД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: *** с представители Р.Д., М.Ш. и Л.К. представлявано по делото от адв. В. Г. от АК-С., за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит №*** г.

В исковата молба се твърди, че на *** г. е сключен между страните Договор за потребителски кредит №***, по силата на който „М.Л.“ ЕАД е предоставило на Ю. В. в заем сумата от 7 000 лв. при фиксиран ГЛП от 47 % и ГПР от 60 %. Ищцата следвало да внесе общо дължима сума от 16 464 лева, като сумата включвала главница и лихва. Ищцата счита, че договорът е нищожен. Той съдържал нищожни неравноправни клаузи. Годишният лихвен процент бил 47%, който бил прекомерен и само на това основание договорът следвало да се обяви за нищожен. Уговорената с договора възнаградителна лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва, което съгласно установената съдебна практика, противоречало на добрите нрави. Ищцата сочи, че съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение №1 начин. Спазването на това изчисление давало информация на потребителя какъв е размерът 1 на ГПР и общо дължимата сума по договора. В настоящия случай липсвало ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него как се формира същия. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Посочено било, че ГПР е 60 %, ГЛП е 47 %, но от съдържанието на договора не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябвало да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Принципно нямало пречка страните по договора да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, но максималният размер на договорната лихва бил ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Противоречието със закона и/или добрите нрави правило уговорката за ГЛП нищожна и препятствала възникването на вземането и предпоставяло нищожността на договора, тъй като годишният лихвен процент бил един от основните елементи на договора за потребителски кредит и без него било невъзможно съществуването му. Не била приложима в случая разпоредбата на чл.26, ал. 4 ЗЗД, тъй като сделката не би била сключена без недействителните й части.

Предвид така изложените обстоятелства ищцата моли съдът да постанови решение, с което да прогласи Договор за потребителски кредит №***, сключен на *** г. за нищожен на основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, поради противоречието му със закона. Претендират се и разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

С представения отговор на исковата молба ответната страна, чрез представителя си твърди, че исковата претенция е неоснователна. Ответната страна не оспорва, че между нея и ищцата е сключен Договор за потребителски кредит №*** на *** г. Твърди, че легален максимален размер на възнаградителната лихва по един потребителски кредит не съществува в Република България, а дължимият лихвен процент по един потребителски кредит се регулира косвено през друг въведен показател по един такъв кредит, а именно ГПР по кредита, който съдържа в себе си дължимата лихва, тоест възнаградителната лихва е един от показателите, които формират ГПР. За размера на ГПР съществувал изричен максимален праг в чл.19, ал.4 от ЗПК. В случая лихвеният процент бил 7 % и ГПР бил 60 %, което означавало, че и двата показателя не превишават законоустановения максимум, поради което твърденията за противоречие с добрите нрави нямали опора в закона. Също така договорът не бил сключен при общи условия, а при индивидуални условия за потребителя, след проведени преговори между страните относно съществените условия на заема, за което на потребителя е предоставен стандартен европейски формуляр. За ищцата бил ясен 2 абсолютния размер на дължимото по договорната лихва, което било достатъчно да обоснове липса на нарушения на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като договорът съдържал всички реквизити, посочени в тази разпоредба. При положение, че лихвеният процент бил точно фиксиран в договора и бил ясен за страните, то не можело да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 от ЗПК. Договорът за заем не страдал от пороци, водещи до противоречие с изискванията на чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за потребителския кредит. Също така е ГПР сам по себе си не представлявал „клауза“ и затова същият нямало как да бъде нищожен. ГПР бил изразител на това какви разходи потребителят следва да заплати за ползването на заетата от него сума, поради което същият се явявал стойностен показател на цената, която кредитополучателят ще заплати, за да ползва възмездно отстъпените му парични средства. ГПР представлявал величина, която се формира при калкулацията на всички дължими допълнителни плащания от страна на потребителя, като същата се извършвала от кредитодателя и поради това не можела да бъде уговорена под формата на клауза. Задължение на търговеца било добросъвестно да включи всички разходи съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК за потребителя при пресмятането на ГПР. В конкретния случай общо дължимата по договора сума представлявала сбор от главницата и договорната лихва и потребителят не дължал други такси или допълнителни разноски по заема.

Предвид така изложените обстоятелства ответната страна моли искът да бъде отхвърлен, като й се присъдят направените по делото разноски.

Като съобрази всички посочени по делото доказателства, съдът счете за установено от фактическа и правна страна следното:

Установява се от представените по делото от страна на ищцата писмени доказателства Договор за потребителски кредит № ***/*** г., ведно с погасителен план, че страните по делото са сключили договор за предоставяне на заем, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата в заем сума в размер на 7000 лева, като тя се задължила да върне в срок от 60 месеца, на 60 вноски, сума в размер на 18 540 лева, при лихвен процент от 47% и годишен процент на разходите 60 %. В договора е вписана обща дължима сума по кредита 18 540 лева.

Не е налице спор между страните и съдът приема за доказано, че ищцата е получила сумата от 7000 лв. – главница по заема. С договора не са уговорени обезпечения, неустойки за непредставени обезпечения, такси или други задължения, дължими за плащане ведно с месечната погасителна вноска или отделно, извън договорената лихва.

Горепосочените обстоятелства са установени безспорно от представените по делото доказателства, като на база така установените факти съдът счита, че се налагат следните правни изводи:

Сключеният между страните договор за кредит № ***/*** г. е потребителски, тъй като попада в определението на чл.9 от Закона за потребителския кредит. Също така следва да се има предвид, че към настоящия казус са приложими, освен разпоредбите на Закона за потребителския кредит, още и на Закона защита на потребителите, доколкото ищцата има 3 качеството на потребител съгласно параграф 13 от ЗЗП, според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая на ищцата, в качеството на физическо лице, е предоставена финансова услуга (отпуснат кредит).

С исковата молба ищцата е посочила като фактически основания на сочената нищожност на договора противоречие със закона, както и е направила твърдения, че клаузата, регламентираща годишния лихвен процент по договора е неравноправна и поради това нищожна, очевидно поради противоречие с добрите нрави. Доколкото договорът не може да е нищожен едновременно на няколко основания, то съдът следва да разгледа посочените основания в условията на евентуалност, започвайки със сочения най-тежък порок, в случая противоречие със закона.

В случая, видно от клаузите на договора, в него е посочен годишен процент на разходите от 60 %, поради което договорът формално отговаря на изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК, съотв. на чл. 19 ал. 4 от същия закон. Посочено е в разпоредбата на чл. 8 на договора, че размерът на ГПР е определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 от ЗПК и съгласно формулата по Приложение №1 към ЗПК, като включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва.

Страните са се договорили, че предоставената главница се олихвява с фиксиран лихвен процент - 47 %, който се изчислява ежемесечно на брой дни за месеца при 360 дни в годината, разделя се на 360 и полученият резултат се умножава по съответния брой дни, за който е сключен договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

При изчисляване на ГПР, съобразно параметрите на договора, сред които размер на предоставения заем, срок на кредита, размер на възнаградителната лихва, годишният процент на разходите по процесния договор би бил в размер около посочения в процесния договор. т. е. съдържа само договорената възнаградителна лихва и е изчислен съгласно формулата по Приложение 1 към ЗПК (така, както препраща чл. 3, ал. 2 на договора) и при съобразяване параметрите (допусканията) на договора. Следователно в договора за потребителски кредит е посочен процент на ГПР, който отразява действителния такъв, тъй като включва действителните разходи за кредита, без включване на суми за неустойки, възнаграждение на гаранти и др., тъй като, както по-горе се отбеляза, такива не са договорени, а и не се твърди да са договорени. Също така в процесния договор начинът на 4 определяне на ГПР позволява на потребителя да прецени своето задължение, при което твърдението на ищцата за неспазване разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е неоснователно и не може да се приеме, че договорът е нищожен поради противоречието му със закона.