Определение № 2969 от 11.10.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2969 гр. София, 11.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско дело № 20238002101871 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. Г. М. чрез адв. А. против решение № 3935/21.12.2022 г. по гр. д. № 6437/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, IV – Г въззивен състав.

Ответната страна „Ауто Кели България“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Ш. е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която след отмяна на решение № 116096/10.06.2020 г., постановено по гр. д. № 1567/2019 г. на Софийски районен съд, 68 състав в частта на произнасянето по предявените от Ю. Г. М. срещу „Ауто Кели България“ ЕООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ - за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца със заповед № 049/13.12.2018 г. на управителя на ответното дружество, с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 187, ал. 1, т. 9 КТ, и е прекратено трудовото му правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, както и за възстановяване на предишната работа като „шофьор – лекотоварен автомобил“ при ответника, са отхвърлени тези претенции и са присъдени на дружеството разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните е съществувало трудово правоотношение, произтичащо от трудов договор № 58/27.08.2014 г., 1 по силата на което ищецът е работел като „шофьор – лекотоварен автомобил“ в ответното дружество. Приел е, че спрямо работника е проведено дисциплинарно производство - по реда на чл. 193 КТ е бил поканен от работодателя, чрез покана, връчена му на 11.12.2018 г. да даде писмени обяснения относно взета на 23.11.2018 г. „турбина, принудително пълнене с въздух GARRETT“, с артикулен номер TD S1201T, от склада на „Ауто Кели България“ ЕООД без да бъде отчетена. Установил е, че такива са депозирани на 11.12.2018 г., а със заповед № 049/13.12.2018 г. на управителя на дружеството – работодател е прекратено трудовото правоотношение с ищеца на основание на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ за нарушения на трудовата дисциплина по чл.

190, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 187, ал. 1, т. 9 КТ. В обжалваното решение са изложени доводи за спазена процедура от работодателя по дисциплинарното наказване – установено е той да е съобразил чл. 193, ал. 1 КТ, доколкото в поканата до работника за обяснения твърдяното нарушение на трудовата дисциплина е надлежно индивидуализирано със съществените му признаци от обективна и субективна страна. Посочено е, че привлеченото да отговаря дисциплинарно лице е депозирало писмени обяснения пред работодателя, в които не е изложило обстоятелства, които да опровергават фактическите твърдения, изложени в поканата, нито е представило отчетни документи за извършена доставка на процесния артикул. Инстанцията по същество е направила и съждение, че заповедта за дисциплинарно уволнение отговаря на формалните изисквания на чл. 195, ал. 1 КТ и съдържа съществените реквизити, визирани в тази разпоредба - посочен е нарушителят, описано е твърдяното нарушение, кога е извършено нарушението, посочено е наказанието, както и законовият текст, въз основа на който се налага наказанието. Констатирано е, че е налице и съответствие между фактическите обстоятелства, описани в процесната заповед, и дадената правна квалификация на дисциплинарното нарушение – чл. 187, ал. 1, т. 9 КТ. Като спорен въпрос по делото е изведен този дали ищецът е извършил твърдяното нарушение на трудовата дисциплина, за което му е наложено дисциплинарно наказание. Въззивният съд е намерил, че от съвкупната преценка на събраните във въззивното производство доказателства – показанията на св. Ф., основното и допълнителното заключение на СТЕ, приложената като веществено доказателство по делото 1 бр. флаш памет, съдържаща 5 бр. видеофайлове от видеозаписи от камери, поставени в склада на дружеството - работодател, е установено по безспорен начин извършването от ищеца на вмененото му нарушение на трудовата дисциплина по см. на чл. 187, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ. То се изразява в увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на материали, довело до отнемане от владението на последния на 23.11.2018 г. чрез изнасянето от негов склад в [населено място], без да е направена и изпълнявана поръчка към клиент, на 1 бр. артикул („турбина, принудително пълнене с въздух GARRETT“, с артикулен номер TD S1201T) на стойност – 2003 лв., собственост на работодателя, която не е отчетена от работника.

Посочено е, че от субективна страна нарушението е извършено при умишлена форма на вина, тъй като ищецът е съзнавал, че отнема чужда вещ от владението на ответното дружество и се разпорежда с нея без основание. Отчетено е още, че увреждането на имуществото на работодателя, представлява и неизпълнение на задължението на работника 2 по чл. 8, ал. 2, б. „d“ oт трудов договор № 58/27.08.2014 г. - да пази грижливо имуществото, което му е поверено или с което влиза в досег във връзка с изпълнение на задълженията си, както и нарушение по чл. 29, т. 9 от Правилника за вътрешния трудов ред на „Ауто Кели България“ ЕООД от 01.11.2014 г. – увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на средства, материали, енергия и други средства. Решаващият състав е намерил също, че дисциплинарно – наказващият орган законосъобразно е приел, че тежестта на нарушението е голяма, тъй като работникът е отнел от владението на работодателя имущество на значителна стойност, като по този начин му е причинил имуществена вреда; отчел е обстоятелствата, при които е извършено нарушението, а именно – че лицето се е възползвало от доверието на работодателя, дадено му при и по повод на изпълнението на трудовата му функция; съобразил е, че се касае за неизпълнение на пряко задължение, произтичащо от трудовия договор на ищеца, както и безкритичното му отношение към нарушението. Така е обобщил, че горните обстоятелства в своята съвкупност обуславят налагането на най – тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, довело до прекратяване на трудовото правоотношение. Затова е прието, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е неоснователен и следва да се отхвърли, а предвид акцесорния си характер и претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ е намерена за неоснователна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т.

1 ГПК жалбоподателят не поставя конкретни правни въпроси, които да са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд. Вместо това страната твърди, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 158 от 17.02.2010 г. по гр. д. № 3781/2008 г. на I г.о., решение № 195 от 24.02.2010 г. по гр. д. № 698/2009 г. на III г.о., решение № 576 от 30.09.2010 г. по гр. д. № 700/2010 г. на IV г.о., решение № 911 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3679/2008 г. на IV г.о., решение № 967 от 18.12.2009 г. по гр. д. № 258/2009 г. на III г.о., решение № 1158 от 26.07.2004 г. по гр. д. № 2189/2002 г. на III г.о., определение № 44 от 10.01.2013 г. по гр. д. № 698/2012 г. на IV г.о., определение № 826 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 1771/2011 г. на IV г.о., определение № 1136 от 02.11.2010 г. по гр. д. № 571/2010 г. на IV г.о., решение № 258 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 207/2012 г. на III г.о., решение № 311 от 09.01.2013 г. по гр. д. № 168/2012 г. на III г.о., решение № 758 от 01.10.2008 г. по гр. д. № 946/2006 г. на IV г.о. и определение № 699 от 16.05.2012 г. по гр. д.

№ 7/2012 г. на III г.о. Излагат се съображения, че постановеното от въззивния съд решение е вероятно нищожно, тъй като противоречи съществено на цитираната практика на ВКС.

Твърди се още, че съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с цитираното ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна 3 формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал.

3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.

В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа конкретно формулиран правен въпрос, поставен за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК и не позволява извеждането му от ВКС от съдържанието на това изложение, което се припокрива с оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение и представлява изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Не се откриват също поддържаните пороци на въззивното решение и по двете хипотези на чл. 280, ал. 2 ГПК, съдържащи самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване, на които касаторът се позовава.

Решението не е нищожен съдебен акт. Доводът на страната е немотивиран, а и не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК; същевременно съдебното решение е материализирано в надлежна писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав съобразно изискванията на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана.

То не и процесуално недопустимо. Постоянна е практиката на ВКС в разбирането, че недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран.