Решение № 3907 от 29.09.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3907 гр. Пловдив, 29.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20215330116511 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК 831094393, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.

„Цариградско шосе“ № 111П , с която са предявени установителни искове срещу Е. Г. Д., ЕГН **********, с адрес гр. ***, с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответника дължи на ищеца сумата от 6 935,23 лв. просрочена и непогасена главница по Договор за банков кредит № *** г., сумата от 1 083,19 лв. непогасена договорна лихва, дължима на основание т. 11 от Договора за кредит, за периода 17.02.2014 г. – 15.08.2017 г., сумата от 3 399,21 лв. – просрочена наказателна лихва, дължима на основание т. 19 от Договора за кредит, за периода 15.01.2014 г. – 15.08.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението в съда – *** г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед № *** г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № ***г. по описа на ПРС, ** гр.с.

Ищецът твърди, че на дата *** г. между страните бил сключен Договор за банков кредит № ***, по който банката отпуснала кредит в размер на 15 000 лв. на Е. Г. Л. (сега Д.) и В. Т.Л.. Кредитът бил усвоен изцяло от длъжниците на дата *** г., като крайният срок за погасяването му, съгласно т.

15 от договора, бил *** г. В посочения срок задължението не било изплатено, като считано от датата на падежа целият кредит станал изискуем. Поради 1 непогасяване на задължението по процесния договор, банката подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, въз основа на което било образувано ч.гр.д. № *** г. по описа на ПРС и по което били издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист. Било образувано и изпълнително дело за събиране на сумите по листа и заповедта.

Срещу заповедта било постъпило възражение от Е. Г. Д., като били дадени и указания до кредитора за предявяване на иск за вземането.

С уточняваща молба от ищцовото дружество допълнително се сочи, че предоставения в полза на ответницата кредит е бил в размер на 15 000 лв., съгласно т. 4 от договора, при уговорена възнаградителна лихва в размер на основния лихвен процент на БНБ, плюс надбавка от 3,40 пункта. Договорът отговарял на изискванията на Закона за потребителския кредит (отм.), действащ през периода 01.10.2006 г. – 12.05.2010 г. Подържа се, че претендираната сума за наказателна лихва е начислена въз основа на т. 19 от договора. Посочени са размерът и периодът на извършените от ответницата суми за погасяване на задълженията по кредита, като се твърди, че понастоящем се дължат следните суми за главница и договорна лихва: общо 6 935,23 лв., представляващи сбор от 44 бр. вноски по главница за периода 15.01.2014 г. – 15.08.2017 г.; общо 1 044,23 лв. – сбор от 43 бр. вноски по договорна лихва за периода 17.02.2014 г. – 15.08.2017 г. Твърди се, че понастоящем кредитът е падежирал.

По изложените съображения се моли за уважаване заявената претенция и присъждане на сторените разноски в исковото и заповедното производство.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Е.

Г. Д., с който се оспорва иска като неоснователен и недоказан и се моли за неговото отхвърляне. Изложени са подробни съображения, че исковите претенции са погасени по давност. В тази насока се поддържа, че вземанията по договора били станали предсрочно изискуеми, считано от дата 17.02.2014 г., а в открито заседание се въвеждат твърдения, че предсрочната изискуемост е настъпила още през 2013 г. Освен това се сочи, че петгодишната погасителна давност за главницата и тригодишната давност за лихвата започвала да тече от момента на настъпване на изискуемостта на всяка вноска, съгласно погасителния план, независимо от крайния срок на договора.

Крайният срок на договора не бил уговорен в полза на длъжника, като кредиторът е могъл да претендира изпълнение на задължението по отделните вноски и по-рано. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на предявените искове :

Видно от приложеното ч.гр.д. № *** г. по описа на ПРС, *** гр.с., образувано по депозирано от „Първа инвестиционна банка“ АД, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, за сумите, предмет на 2 настоящото дело, солидарно дължими от Е. Г. Л. (сега Д.) и В. Т. Л., е издадена Заповед № *** г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК - извлечение от счетоводни книги на банката.

Срещу заповедта е постъпило възражение от Е. Г. Д. по реда на чл. 414 ГПК, поради което с разпореждане съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си срещу посочения длъжник. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Затова предявените искове са допустими.

По основателността на предявените искове:

За уважаване на исковата претенция ищецът следваше да докаже при условията на пълно и главно доказване своето вземане на претендираното договорно основание и в претендирания размер, а именно – твърдяното правоотношение с ответника по договор за потребителски банков кредит; настъпването на изискуемостта на отделните вземания по договора и изпадането в забава на ответника. Ищецът следваше да докаже и конкретния размер на вземанията за главница и договорна лихва. Относно претенцията за наказателна лихва, представляваща по същество мораторна неустойка, на доказване подлежи наличието на твърдяната клауза в процесния договор за кредит, настъпването на предпоставките за нейното начисляване, както и размерът на лихвата.

Сключването между страните – ищцовата банка като кредитодател, и ответницата като кредитополучател, на процесния Договор за банков кредит № *** от дата *** г. не е спорно. Същото се установява и от представените с исковата молба писмени доказателства, а именно подписан екземпляр от договора, ведно с приложенията към него. Предоставената в заем сума е в размер на 15 000 лв. (т.4 от Договора), като е уговорен годишен лихвен процент в размер на основния лихвен процент на годишна база, определен от БНБ, увеличен с надбавка 3,40 пункта (т.11 от Договора). В т. 19 от Договора за кредит е предвидено, че плащания, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие и олихвяват с договорения в раздел VІ, т. 11 лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва.

Последното по същество представлява начисляване на мораторна неустойка при забавено плащане на падежирали вноски.

По делото е прието заключение по ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано от съда, съгласно което кредитът по договора в размер от 15 000 лв. е усвоен на 08.08.2007 г. Към датата на подаване на заявлението в съда – 16.08.2019 г., съгласно счетоводните книги на банката и при отчитане на извършени от задължените по кредита лица плащания, непогасеният остатък от главницата е в размер на 6 935,23 лв., а на договорната лихва – 1 044,23 лв.

Вещото лице посочва още, че банката е начислила наказателна лихва за периода 15.01.2014 г. – 15.08.2019 г. в общ размер от 3 396,63 лв. Изчислена за периода 16.08.2014 г. – 16.08.2019 г. дължимата главница според 3 посоченото в експертизата е в размер на 6 095,82 лв., а за възнаградителната лихва и мораторната лихва, начислени за периода 16.08.2016 г. – 16.08.2019 г., са съответно в размер на 124,37 лв. и 612,04 лв., съгласно изчисленията на вещото лице.

Доколкото процесния договор за кредит е сключен с потребител, то приложение в случая намират разпоредбите на ЗПК (отм.), действащ в периода 01.10.2006 г. - 12.05.2010 г. относно императивно установеното съдържание на договора и отделните хипотези, водещи до невалидност на договора, както и последиците от тяхното нарушаване. При извършена служебна проверка на основание чл. 7, ал. 3 ГПК и при съобразяване с клаузите на процесния договор за кредит, съдът не намира, че са налице основания, предвидени в ЗПК (отм.), водещи до недействителност на клаузите въз основа на които се претендира остатъка от невъзстановената главница и незаплатена възнаградителна лихва. Такива основания не се изтъкват и от ответната страна, чиято единствена линия на защита е въведеното възражение за изтекла погасителна давност за претендираните вземания. Доколкото заплащането на сумите за главница и възнаградителна лихва по процесния кредит е разсрочено, то спорен по делото е въпросът от кога започва да се изчислява срокът на погасителната давност.

В тази насока следва да се посочи, че понастоящем е висящо тълкувателно дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?“. В една част от постановените съдебни актове, дали повод за констатираната противоречива практика - решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 6629/2013 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 45 от 17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение 50076 от 14.11.2022 г. по т.д. № 1730/2019 г. на ВКС, I т. о., се застъпва становището, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, е моментът на изискуемостта на съответната вноска. Противно разрешение на поставения въпрос е дадено в решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т.о. и решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г.о. С тези решение, отчитайки и решаващите мотиви на TP № 5/2019 от 21.01.2022 г. по т.д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, е разяснено, че при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Прието е, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена, респ. не е настъпила, предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен 4 срок за погасяване на кредита.

Настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде съобразена втората от посочените по-горе съдебни практики, а именно, че погасителната давност за главницата и/или за възнаградителните лихви при разсрочени задължения настъпва с момента на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Не е спорно в практиката, че с разсрочване на задължението на отделни погасителни вноски не се променя неговия характер, същото не се превръща в такова за периодични плащания, а си остава единно, породено от конкретен юридически факт или състав. При липса на плащане от страна на длъжника пък, по арг. от чл. 66 ЗЗД кредиторът не може да бъде заставен да търси частично изпълнение, което обаче на практика би се получило по всеки кредит със срок за издължаване по-дълъг от пет години, ако се приеме за меродавна първата от визираните съдебни практики. Действително кредиторът по потребителски кредит не може да откаже изпълнение на части по силата на чл. 33, ал. 3 ЗПК. Но това е свързано с неговото пасивно поведение и активно такова от страна на длъжника, като въпросната разпоредба гарантира интересите и на двете страни по кредитното правоотношение. Обратното се получава при липса на изпълнение, в който случай, както се посочи по-горе, кредиторът би бил заставен сам да прояви активност за частично, а не за пълно събиране на своето вземане, което не кореспондира с разпоредбата на чл. 66 ЗЗД, тъй като той би бил принуден да търси, респ. и приеме изпълнение на части. Не без значение е и обстоятелството, че при възприемане на тезата, че погасителна давност тече от всяка вноска, то при кредит със значително дълъг срок на изпълнение това би дало повод за водене на множество дела по едно правоотношение, за да не се погасят по давност отделните части от общото задължение. Последното би имало за резултат ненужно генериране на разноски за страните. Тук следва да се отбележи, че упражняването на потестативното право да обяви кредита за предсрочно изискуем е само възможност за кредитора, като той е свободен да прецени дали да изчака изтичането на срока на договора или да търси предварително дължимите му се суми поради несвоевременното заплащане на погасителните вноски.