Решение № 251 от 05.09.2022, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 251 гр. Перник, 05.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВААЛЕКСОВА

КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА при участието на секретаря КАТЯ ХР. СТАНОЕВА като разгледа докладваното от АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-АЛЕКСОВА

Въззивно гражданско дело № 20221700500111 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава двадесета „ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ”, чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по подадена въззивна жалба

ОТ: „НД Мениджмънт“ ООД, с ЕИК: 200267101, представлявано от управителя Л. Д. със седалище и адрес на управление: ***

ЧРЕЗ пълномощника си адв. Б. Б. със съдебен адрес: ***

ПРОТИВ: РЕШЕНИЕ № 53 от 07.12.2021 г., постановено по гр. дело № 519 / 2021 г. по описа на Районен съд - Радомир.

С жалбата първоинстанционното решение се оспорва като неправилно, незаконосъобразно и необосновано и се моли да бъде отменено и да бъде постановено решение, с което да бъде отхвърлена исковата претенция за обявяване на нищожни клаузите на чл. 1 и чл. 11, ал. 5 от Договор за потребителски кредит № ***г., сключен между въззиваемия П. М. М. и въззивното дружество, в частта им, с която е уговорено, че кредитополучателят дължи такса в размер на 99.20лв. за определяне на кредитния риск и неустойка в размер на 1728лв. при просрочие в изплащането на две поредни дължими седмични вноски.

В подадената въззивна жалба се излагат доводи, че първоинстанционният съд не бил обсъдил с необходимата задълбоченост и прецизност всички доводи и възражения на ответното дружество, както и събраните по делото писмени доказателства, като е подходил 1 избирателно спрямо тях и не ги е обсъдил в цялост. Поддържа се, че били необосновани изводите на съда, че процесният договор за кредит не отговарял на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, както и че била налице неяснота относно формата на неизпълнение, за която е уговорена неустойка, поради което и неоснователно първоинстанционният съд бил стигнал до извода, че цитираните клаузи в договора са в пряко противоречие на добрите нрави и ги обявил за нищожни.

В срока по чл. 263 от ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор на подадената въззивна жалба с подробно изложени съображения по същество на спора, с който моли да бъде потвърдено обжалваното решение като правилно и законосъобразно и да бъде осъдено въззивното дружество да заплати направените разноски в производството.

След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от ГПК, Пернишкият окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното :

Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима – подадена е от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по реда на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се явява валидно. Същото е постановено от съдия от Районен съд Радомир, в рамките на неговата компетентност и в предвидената от закона форма.

Пернишкият окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:

За да постанови решението си, районният съд е приел, че страните по делото са били обвързани от процесния договор за потребителски кредит № ***г., съгласно който кредиторът „НД Мениджмънт“ ООД е предоставил на кредитополучателя П.М. потребителски кредит в размер на 1728лв., при ГПР 49,08%, годишен лихвен процент - 0%, за срок от 24 седмици, с погасителни вноски от 72лв. В чл. 1 от договора било предвидено заплащане на еднократна комисиона в размер на 99,20лв. за определяне степента на кредитния риск, начислена върху общия размер на кредита, а в чл. 11, ал. 5 от договора било отбелязано, че в случай, че кредитополучателят просрочи изплащането на две поредни от дължимите от него седмични вноски съгласно договора и приложение № 1, цялото задължение става незабавно и предсрочно изискуемо, считано от датата на която кредитополучателят е следвало да плати просрочената седмична вноска. В този случай кредитополучателят дължи и всички неизплатени суми, заедно с неустойка в размер на 1728лв. За обезпечаване на договорената неустойка кредитополучателят можел да издаде Запис на заповед в полза на кредитора.

Първоинстанционният съд намерил, че при така приетата фактическа обстановка, процесният договор противоречал на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него бил посочен размерът на ГПР, но не било посочено кои точно компонентни са включени в него и как се формирал този размер, поради което приел, договорът в тази му част за недействителен.

Също така съдът намерил клаузите на чл. 1 и чл. 11, ал. 5 от договора за противоречащи на разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т.5 от ЗЗП и в този смисъл за неравноправни, тъй като задължавали потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Посочил още, че от клаузите в договора не ставало ясно каква форма на неизпълнение обезпечавала договорената неустойка, поради което не можело да се провери до колко нейната обезпечителна и обезщетителна функция били еквивалентни на размера й, респ. не можело да се провери съответствието й с изискванията 2 за добрите нрави съобразно ТР №1/15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, а дори и да се приемело, че неустойката е за забава, то тогава същата била нищожна като противоречаща на чл. 33, ал.1 ЗПК, който предвиждал допустимите размери, до които можело да се договаря обезщетение за забава.

По отношение договорената такса за определяне на кредитния риск първоинстанционният съд приел, че същата била в разрез с императивната разпоредба на чл.

16 ЗПК, вменяваща на кредитора задължението да оцени кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит. В случая обаче се прехвърляла върху длъжника финансовата тежест за изпълнение на задължението на кредитора за предварителна оценка платежоспособността на длъжника. Освен това приел, че предвидената такса била свързана с процедурата по усвояване на кредита и влизала в противоречие с императивната разпоредба на чл. 10, ал.2 от ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заклащане на такси и комисионни за действия свързани с усвояване и управление неа кредита.

С оглед изложените мотиви, първоинстанционният съд достигнал до извода, че клаузите на чл. 1 и чл. 11, ал.5 от договора са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието им с добрите нрави, а предявеният иск е основателен.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.

Преценявайки изложените доводи, становището на насрещната страна, както и събраните по делото доказателства, Пернишкият окръжен съд намира следното:

Въззивникът счита, че първоинстанционният съд неправилно уважил исковите претенции, тъй като били необосновани изложените в обжалваното решение изводи, че процесният договор за кредит не отговарял на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, както и че била налице неяснота относно формата на неизпълнение, за която била уговорена неустойка, поради което и неоснователно първоинстанционният съд бил стигнал до извода, че цитираните клаузи в договора са в пряко противоречие на добрите нрави и ги обявил за нищожни.

От представения като доказателство по делото Договор за потребителски кредит № ***г. се установява, че кредиторът „НД Мениджмънт“ ООД е предоставил на кредитополучателя П. М. М. потребителски кредит в размер на 1 728 лева, която сума кредитополучателят се е задължил да усвои, ползва и върне, ведно с дължимите такси, комисиони и други разходи, в срок от 24 седмици и на 24 седмични погасителни вноски в размер на 72 лева всяка, съгласно погасителен план Приложение №1, неразделна част от договора. В чл. 1 от договора страните са уговорили, че годишният лихвен процент е фиксиран и е 0%, а ГПР по кредита е в размер на 49.08%. В посочената клауза е договорено също, че кредитополучателят заплаща и еднократна комисионна за определяне степента на кредитния риск, начислена върху общия размер на кредита, в размер на 99,20 лева. А съгласно чл. 11, ал.5 от договора при забава в изплащането на две поредни от дължимите от кредитополучателя седмични вноски съгласно договора и приложение № 1, цялото задължение на кредитополучателя към кредитора става незабавно и предсрочно изискуемо, считано от датата на която кредитополучателят е следвало да плати просрочената седмична вноска. В този случай кредитополучателят дължи и всички неизплатени суми, заедно с неустойка в размер на 1728лв. За обезпечаване на договорената неустойка кредитополучателят може да издаде Запис на заповед в полза на кредитора.

Предявеният иск има за предмет прогласяване нищожността на клаузи от договор за потребителски кредит, който договор се обхваща от дефинитивната разпоредба на чл. 9, ал.1 от Закона за потребителския кредит, съгласно която договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма 3 на улеснение за плащане, а съгласно ал.2 страни по такъв договор са потребителят и кредиторът. По силата на чл. 24 от ЗПК, изрично препращаща към Закона за защита на потребителите, потребителите по договори за кредит се ползват от защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI, чл. 143 – 148 от ЗЗП, за които съдът следи служебно.

Предвид повелителния характер на нормите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/, уреждащи материята на неравноправния характер на клаузи в договора за потребителски кредит, следва да се приложат дадените указания в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В цитираната част на тълкувателното решение, приложима и по отношение на договорите за потребителски кредит, чрез препращане към практиката на Съда на Европейския съюз, е прието, че в съответствие с Директива № 93/13/ЕИО, в чл.143, ал.2, т.1 - т.20 ЗЗП са изброени примерни хипотези на неравноправни клаузи в потребителски договор и че независимо от изброяването, неравноправна клауза в потребителски договор е налице при наличие на общата предпоставка по чл.143, ал. 1 ЗЗП (чл.3, пар.1 от Директивата) - уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Посочено е, че поставените общи критерии за преценка на евентуално неравноправния характер на клауза в потребителски договор по чл.143, ал. 1 ЗЗП обуславят и процесуалноправните аспекти както на служебната проверка на съда, така и на съдържанието на заявеното от потребителя възражение служебната проверка на съда се основава на наличието на фактически и/или правни обстоятелства, въз основа на които може да се изведе неравноправност на договорна клауза, поради което към възражението на потребителя не трябва да се поставят допълнителни изисквания с оглед конкретизиране на някоя от хипотезите по чл.143, ал.2 ЗЗП.

При произнасянето си по съществото на спора първоинстанционния съд е констатирал, че клаузата на чл. 1 от Договора за потребителски кредит, предвиждаща ГПР от 49.08% и заплащане на такса за определяне степента на кредитния риск, както и клаузата на чл. 11, ал.5 от договора, предвиждаща неустойка в размер на 1728 лева при просрочие в изплащането на две поредни седмични вноски, са нищожни.

Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд за недействителност на така постигнатите договорености по следните съображения:

Разпоредбата на чл. 9 ЗЗД урежда принципа на свобода на договарянето, но той не може да оправдае уговарянето на клаузи, противоречащи на повелителните норми на закона и добрите нрави. Според настоящия съдебен състав, на основание чл. 146, ал.1, във вр. с чл.