Решение № 109 от 20.03.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 109 гр. София, 20.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теодора Стамболова

Членове:

Петя Шишкова

Петя Колева при участието на секретаря Илияна Рангелова в присъствието на прокурора Кирил Иванов като разгледа докладваното от Петя Колева Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200081 по описа за 2023 година Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на подсъдимия А. К. А. срещу решение № 135 от 25.11.2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по ВНОХД № 146/2022 г.

В жалбата на подс. А. се твърди, че атакуваното решение е „неправилно и необосновано“, като след анализ на доказателствата моли Върховния касационен съд да го отмени и да постанови ново, съответстващо на извършеното от него деяние.

В допълнението към жалбата подс. А. сочи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Развива аргументи, че наложеното му наказание е явно несправедливо, поради причинена смърт на пострадалата по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена телесна повреда, в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалата чрез обиди и агресия, отвръщане на ударите и задълбочаване на конфликта. Претендира, че употребата на алкохол и от двете страни са отегчаващи вината обстоятелства, като анализ на това обстоятелство липсва в мотивите към постановеното решение. Затова намира, че наложеното му наказание не отговаря на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на наказанието.

1

Защитникът на подсъдимия в съдебно заседание поддържа жалбата.

Желае уважаването ѝ на посочените в нея основания.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура счита, че апелативният съд не е допуснал соченото нарушение, като смята, че жалбата е неоснователна и пледира за оставяне в сила на обжалваното решение на апелативен съд – Велико Търново.

Частният обвинител и граждански ищец Д. П. и В. П. молят за отхвърляне на жалбата на подсъдимия.

Особеният представител на частния обвинител и граждански ищец С. А.

– адв. Ат. изразява становище жалбата да бъде оставена без уважение.

Намира постановения съдебен акт на апелативен съд – Велико Търново за законосъобразен, а основанията, изложени в жалбата за некореспондиращи със събраните по делото доказателства. Моли за потвърждаване на присъдата.

Подс. А. А. иска намаляване на размера на присъдата.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда № 4 от 30.03.2022 г., постановена по НОХД № 47/2022 г., Окръжен съд – Ловеч е признал за виновен подсъдимия А. К. А. и го осъдил на доживотен затвор за деяние по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. последно и т. 6а НК, като е постановил наказанието да се изтърпи при първоначален специален режим.

На основание чл. 59, ал. 1 НК е извършено зачитане на предварителното задържане на подсъдимия по делото.

С присъдата подс. А. е осъден да заплати на гражданските ищци Д. П., В. П. и С. А. сумата от по 300 000 лв. обезщетение на всеки от тях за претърпени неимуществени вреди, считано от датата на деянието до окончателното изплащане, като исковете за горницата до 500 000 лв. са отхвърлени като неоснователни.

С цитирания съдебен акт подс. А. е осъден да заплати дължимите държавни такси върху уважените размери на гражданските искове и направените по делото разноски.

Налично е произнасяне и по въпроса за веществените доказателства.

С решение № 135 от 25.11.2022 г., постановено по ВНОХД № 146/2022 г., Великотърновският апелативен съд потвърдил атакуваната пред него от подс. А. А. присъда, като той е осъден да заплати направените пред въззивната инстанция деловодни разноски.

Жалбата от подсъдимия представлява оплакване за необоснованост, а тя не е касационно основание и не подлежи на проверка от Върховния касационен съд. В допълнението към нея подс. А. цифрово е посочил единствено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, но наред с него и изложения довод за явна несправедливост на наложеното му 2 наказание, твърди и че то е такова поради причинена от него смърт на пострадалата по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена ѝ телесна повреда, в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалата чрез обиди и агресия, отвръщане на ударите и задълбочаване на конфликта, т. е. словесно претендира и нарушение на материалния закон.

Следва да се отбележи, че относно гражданските искове, предявени срещу подсъдимия от гражданските ищци, решението на апелативен съд – Велико Търново не е обжалвано, поради което и в тази част не е обект на касационен контрол.

Не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.

Категорично не могат да бъдат споделени твърденията на жалбоподателя за причинена от него смърт на пострадалата по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена телесна повреда, в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалата чрез обиди и агресия, отвръщане на ударите и задълбочаване на конфликта. Същите възражения са били обект на пространен и задълбочен коментар от страна на апелативния съд /стр. 24 и стр. 25 от въззивния съдебен акт/ и обосновано са отхвърлени като неоснователни. Това, което може да се посочи отново в отговор на доводите на подс. А. е, че съгласно задължителните указания на Постановление № 2/1957 г. на Пленума на Върховния съд „в случаите, когато деецът иска или допуска причиняване на смърт или телесна повреда на пострадалия, той следва да отговаря по чл. 115 или чл. 116 НК, или за опит към тези престъпления в зависимост от това дали е настъпила смъртта или не на пострадалия.“ От данните по делото контролираният съд безспорно е приел, че подс. А. е действал при условията на евентуален умисъл при извършване на убийството, като за да направи този извод е отчел обективните действия на подсъдимия по отношение на пострадалата К. А.. Съдът е съобразил броя – поне седем удара, насочеността им – в главата и в горната част на тялото, силата на нанесените удари – и ритане с крак, продължителността на нанесения на жертвата побой, тежестта на причинените наранявания, нейният нисък ръст и слабо телосложение, като правилно е заключил, че пряката цел на дееца е била физическа саморазправа с А., но и наред с това се е съгласявал с евентуалното настъпване на нейната смърт. Затова няма как да се приеме, че наказанието на А. следва да се индивидуализира в параметрите, предвидени за престъпление по чл. 124 НК, вместо за умишлено убийство, както законосъобразно е процедирал съдът.

Аналогично стои въпросът и с възражението за извършено деяние в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалата чрез обиди и агресия, отвръщане на ударите и задълбочаване на конфликта. Очертаната от въззивния съд фактология не разкрива признаците на престъплението по чл.

118 НК. Въпросът за наличието на физиологичен афект е първо фактически, а в случая такъв не е приет от контролирания съд. За да е налице претендирания състав на противоправно деяние е необходимо 3 престъплението да е извършено от дееца в такова особено състояние, при което съзнанието му е завладяно до такава степен от негативните чувства, предизвикани от пострадалата, че волята на подсъдимия да се ръководи предимно от тях. При липсата на приети факти от решаващата инстанция за отправени от пострадалата обиди, проявена от нея агресия, отвръщане на ударите и задълбочаване на конфликта, няма как да се стигне до по-леката квалификация на деянието по чл. 118 НК, която да определи и различни рамки на наказанието, което подсъдимият следва да понесе.

Претенцията, че употребата на алкохол и от подсъдимия, и от пострадалата са отегчаващи вината обстоятелства, като анализ на това обстоятелство липсва в мотивите към постановеното решение, не отговаря на истината. Видно е, от съдържанието на атакувания акт /стр. 23 и стр. 24 горе/, че апелативният съд се е занимал на свой ред след окръжния с този въпрос.

Той не е констатирал необходимост от установяване на евентуалната употреба на алкохол от А. на процесната дата, а относно поетия такъв от подсъдимия са събрани доказателства, които е кредитирал с доверие. Наред с това, цитираното обстоятелство няма как да повлияе благоприятно на санкцията на подс. А., защото употребата на алкохол преди или по време на деянието не е смекчаващо вината обстоятелство.

От друга страна, настоящият състав приема, че съобразно нормата на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК явна несправедливост на наложеното наказание е налице, когато то по вид и размер очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК, която хипотеза се установява в случая.

Решението на апелативния съд да наложи на подс. А. наказанието доживотен затвор е обосновано с направен извод за висока степен на обществена опасност на личността на подсъдимия и за конкретната обществена опасност на деянието, която според него е по-висока в сравнение с опасността на останалите от този вид.

За да се наложи наказание доживотен затвор, следва да се направи извод, че конкретното деяние радикално се отличава от обичайните такива с тази квалификация. Макар престъплението убийство да е поначало тежко, в сравнение с останалите престъпни прояви, не всякога конкретното деяние разкрива признаците на изключителна тежест. В случая е налице престъпление, осъществено при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, но не и изключителни или многобройни по своя характер, както е счел апелативният съд. В обсъждания казус са установени два квалифициращи признака и е отчетено като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство наличието на особено мъчителен за жертвата начин. Подобна характеристика на деянието не е изключение за престъпленията от този вид. Конкретното престъпно деяние категорично не се отличава от типичните деяния, покриващи признаците на престъпление по чл.

4

116 НК с наличие на няколко квалифициращи признаци. Многобройните отегчаващи отговорността обстоятелства са предпоставка за налагане на потежко наказание по вид и размер, но когато става дума за изолиране на подсъдимия до края на живота му, дължимата преценка следва да се прави изключително внимателно. Отегчаващите отговорността обстоятелства следва да са проявени в степен и количество над обичайното, а подобна констатация от данните по делото не може да бъде направена. Отново следва да се акцентира на обстоятелството, че няколко квалифициращи признаци при извършване на деянието съставляват отегчаващи отговорността обстоятелства, но те не са достатъчни за налагане на наказание доживотен затвор. Без съмнение престъплението, извършено от подс. А. е с висока степен на обществена опасност, но тежестта му не е изключителна по смисъла на чл. 38а, ал. 2 НК.

Освен липсата на изключителност на деянието, извършено от подс. А., данните за личността му не са били правилно оценени първо от окръжния съд, а след това и от апелативния. Първостепенният съд е приел, че подсъдимият е осъждан три пъти, като е отразил, че по първите две присъди той е реабилитиран. Въпреки това е посочил, че осъжданията на подсъдимия разкриват високата му степен на обществена опасност. Великотърновският апелативен съд вместо да коригира изводите на контролирания от него съд ги е споделил и утвърдил. Необходимо е да се посочи, че първият досег на подс.

А. с правосъдието е през 2010 г. за хулиганство, за което е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78а НК. За второто извършено от него деяние – през 2012 г., отново хулиганство, е настъпила реабилитация и на практика единственото осъждане на подс. А. е от 2019 г. по чл. 325, ал. 2 НК, за което му е наложено наказание пробация, изтърпяно на 10.10.2020 г.. Само това осъждане, доколкото е преди деянието по настоящото дело, би могло да се третира като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство, но не следва да се забравя и факта, че то не е за тежко умишлено престъпление, а за леко такова. Така, изводът за висока степен на обществена опасност на дееца, само на това основание, не е съвсем безспорен.