Решение № 232 от 06.06.2022, Районен съд - Ловеч

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 232 гр. Ловеч, 06.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛОВЕЧ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: НАТАЛИЯ С. РАЙКОВА

АТАНАСОВА при участието на секретаря ИВАНКА СТ. ВЪЛЧЕВА като разгледа докладваното от НАТАЛИЯ С. РАЙКОВА АТАНАСОВА

Гражданско дело № 20214310101694 по описа за 2021 година

Облигационен иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.

Настоящият съдебен състав е сезиран с искова молба от адв.М.В. М., в качеството му на пълномощник на Н. П. Д. от гр.Ловеч против „Ай Ти Еф Груп“АД, ЕИК : 202255877, със седалище и адрес на управление : ***, представлявано от ****, в която посочва, че доверителят му е страна по Договор за потребителски кредит №292661, сключен с „Ай Ти Еф Груп"АД, съгласно който и Анекс към него, Н.Д. получава сумата от 700.00 лева, при ГПР 49,66%.

Спрямо клаузата на Раздел II, т.9 от Анекс към Договор за потребителски кредит №292661, както и т.6.6 от Договор за потребителски кредит №292661, сключен с „Ай Ти Еф Груп"АД, доверителят му трябва да заплати неустойка в размер на 351.68 лева, като по този начин общото задължение по договора заедно и с лихвата е в размер на 1 112.48 лева.

Счита, че така уговорената клауза на Раздел II, т.9 от Анекс към Договор за потребителски кредит №292661, както и т.6.6 от Договор за потребителски кредит №292661 сключен с „Ай Ти Еф Груп"АД, спрямо която доверителят му трябва да заплати неустойка в размер на 351.68 лева, е нищожна поради противоречие с добрите нрави чл.26, ал.1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.11 и чл.19, ал.4 във връзка с чл. 22 от ЗПК, както и по чл.143, ал.1 от ЗЗП, като съображенията му затова са следните :

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение №4/2009 год. по т.д.

№395/2008 год., Решение №1270/2009 год. по гр.д.№5093/2007 год., Определение №877 по т.д.№662/2012 год. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1, предл.3-то от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл.26, ал., пр.3-то от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на подзащитния му с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

В допълнение счита, че клаузата за неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправена 1 по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендира чрез нея в размер на 351.68 лева е в размер на 1/2 на сумата на отпуснатия кредит в размер на 700.00 лева. По този начин безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящият случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка в размер на 351.68 лева, изцяло се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост.

Така уговорената клауза за неустойка от Договор за потребителски кредит е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП.

Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП, тъй като същита е необосновано висока. В Глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 год. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата за неустойка предвидена в Договор за потребителски кредит, според която се дължи неустойка в размер на 351.68 лева, при неосигуряване в 1дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения чрез поръчителство/гарант или банкова гаранци се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди /няма данни за кредитора да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение/, е пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 год. на ВКС по тълк. дело №1/2009 год., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикаля чл.33, ал.1 от ЗПК. С процесната калуза за неустойка, предвидена в Договор за потребителски кредит в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Наред с изложеното предвидената клауза за неустойка е неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като същита е необосновано висока - в този смисъл е и т.32 от извлечение от протокол №44 на заседание на КЗП от 05.11.2015 год. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. В същия смисъл и решение №511 от 17.04.2018 год. на ОС-Пловдив по в.гр.д.№324/2018 год.

Последователна е и практиката, че неустойка която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави : Решение №107 от 25.06.2010 год. на ВКС по т.д.

№818/2009 год., II т.о, Решение №511 от 17.04.2018 год. на ОС-Пловдив по в.гр.д.№324/2018 год.

С предвиждането на такива разходи за неустойка , посочени в Договор за потребителски кредит се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорката за неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014 год. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.

Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният несъответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.

С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП. В тази насока е последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната : Решение №353 от 31.01.2018 год. на РС- 2

Пловдив по гр.д.№ 8333/2017 год., Решение №1445 от 07.06.2019 год. на PC-Бургас по гр.д.№6370/2018 год., Решение №373 от 14.11.2018 год. на PC-Габрово по гр д.№1114/2018 год., Решение №1081 от 24.07.2019 год. на PC-Пазарджик по гр.д.

№3618/2018 год., Решение №1411 от 15.04.2019 год. на PC-Пловдив по гр.д.№18339/2018 год., Решение №425 от 04.05.2018 год. на PC-Шумен по гр. д.№51/2018 год., Решение №95 от 12.03.2020 год. на ОС-Пазарджик по в.гр.д.№88/2020 г од.

Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/1 З/ЕО /Решение №1510/13.12.2019 год. по в.гр.д.№2373/2019 год. на ПОС/.

Също така намира, че е налице нарушение на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 год. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т.9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл.3 от Директива 93/1 З/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/13/ЕИО е регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, каквато е клаузата за неустойка уговорена в Договор за потребителски кредит. В тази насока е и практиката на Съда на Европейския съюз - Решение по дело С-618/10, Решение по дело С-415/11 и цитираната в него практика.

Не на последно място посоч ва и още едно нарушение, а именно на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение №1 начин.

Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В Договора за потребителски кредит е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе, остават неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не може да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради това, Договор за потребителски кредит е недействителен, а от там и недействителна е калузата за неустойка, поради неспазване на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.