Решение № 2702 от 30.04.2018, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д А

№...................., гр.София, 30.04.2018г.

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В въззивен състав, в открито заседание , проведено на пети октомври, две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева мл.съдия Мария Богданова при секретаря Валентина

Илиева, като разгледа докладваното от съдия Зл. Чолева гр. дело № 6091 по описа за 2016г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258- чл.273 от ГПК.

Обжалва се решение от 16.03.2016г., постановено по гр.дело № 32111/2015г. на СРС, 66 състав, с което са отхвърлени предявените от И.Д.Д. срещу Й.Н.М. обективно съединени искове, както следва: 1/ иск с правно основание чл.42,б.“б“ от ЗН, вр. с чл.25,ал.1 от ЗН , с предмет- прогласяване за нищожно на саморъчно завещание от 07.01.2014г., с което Р.К.В.е завещала на Й.Н.М. апартамент № 46, находащ се в ж.к.******, заедно с покъщнината;

2/ иск с правно основание чл.108 от ЗС с предмет- ревандикацията на ап.№ 46, находящ се в гр.******, /с предишно наименование ж.к.“******, с площ от 60,47 кв.м., 3/ иск с правно основание чл.30 от ЗН, вр. с чл.25,ал.1 от ЗН- за намаляване на завещателното разпореждане, извършено от Р.К.В.в полза на Й.Н.М. със саморъчното завещание от 07.0.1.2014г. и възстановяване на запазената част на И.Д.Д. от наследството на Р.К.В.и 4/ иск с правно основание чл.108 от ЗС с предмет- ревандикацията на ап.№ 46, находящ се в гр.******, /с предишно наименование ж.к.“******, с площ от 60,47 кв.м.,

Въззивникът

, И.Д.Д., заявява искане за отмяна на обжалваното решение, като се позовава на отменителните основания: незаконосъобразност, поради нарушение на процесуалните правила и нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че законосъобразно с доклада по делото от първоинстанционния съд е постановено, че в доказателствена тежест на ответницата е установяване автентичността на спорното завещание, както и че не сочи доказателства за това обстоятелство, като при липсата на ангажирани от ответницата доказателства.

Поддържа, че в противоречие с така даденото указание и необосновано с обжалваното решение от съда е прието, че завещанието е автентично. Счита за необосновано, /поради липсата на мотиви/ решението в частта, с която е отхвърлен главният иск по чл.108 от ЗС . Твърди, че в нарушение нормата на чл.146 от ГПК от първата инстанция не са отделени спорните от безспорните факти по делото и не му е указано, че не сочи доказателства за приемане на наследството под опис. Счита, че приемането на наследството по този законоустановен ред в конкретния случай не се изисква, тъй като неправилно от първата инстанция завещателното разпореждане е квалифицирано като частно, а то е универсално. Твърди, че от първата инстанция е нарушено и правото му на защита, тъй като обжалваното решение е постановено преди изтичане на дадения му срок за представяне на писмени бележки по делото. С изложените доводи въззивникът-ищец мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо него- постановяването на друго, с което да бъдат уважени главните искове по чл.42 ,б.“б“ от ЗН и чл.108 от ЗС- за ревандикацията на целия процесен имот, при условията на евентуалност-в случай, че бъде отхвърлен искът по чл.42,б.“б“ от ЗН- да бъде уважена претенцията по чл.30 , вр. с чл.29,ал.1 от ЗН и тази по чл.108 от ЗС- за ревандикацията на ½ ид.ч. от процесния имот. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемата страна

, Й.Н.М. оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване на обжалваното решение като законосъобразно и правилно. Възразява, че не е налице соченото от ищеца нарушение на нормата на чл.146 от ГПК, което да е допуснато от първата инстанция. Поддържа, че тежестта за доказване на исковите претенции лежи върху ищцовата страна в процеса , а доказателства за твърдяната неавтентичност, респ.- за приемане на наследството под опис, не са ангажирани от ищеца. Намира за неоснователно твърдението на въззивника-ищец за нарушение правото му на защита, като моли съда да съобрази факта, че писмената защита на ищеца е подадена в съда на 15.03.2016г., а обжалваното решение е постановено на 16.03.2015г. и че макар решението да е постановено в последния ден, в който изтича срокът за писмени бележки на ищеца, последният не твърди и не установяват да е депозирал друга защита, извън тази, подадена на 15.03.2015г. Предвид изложените съображения, ответницата моли въззивната инстанция да потвърди обжалваното решение и остави без уважение жалбата на ищеца. Заявява искане за присъждане на разноските по делото, направени във въззивното производство.

Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК/, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с главен иск с правно основание чл.42,б.“б“, вр. с чл.25,ал.1 от Закона за наследството /ЗН/, с който е съединен при условията на евентуалност иск с правно основани чл.30,ал.1 от ЗН, като с двата иска е съединен обективно и кумулативно иск с правно основание чл.108 от ЗС- с предмет ревандикацията на целия процесен имот , съответно – на ½ ид.ч. от него. Предявеният иск по чл.108 от ЗС е един, тъй като основанието, на което от ищеца е заявено притежанието на правото на собственост и предметът е един имот. Идеалната част / ½ ид.ч./ се включва като част от целия имот и в случай, че съдът приеме, че искът е основателен само до размера на ½ ид.ч. от имота- следва да уважи иска за тази част, респ.- да отхвърли за останалата ½ ид.ч. По отношение на основанието следва да се отбележи, че както за целия имот, така и за частта от него /1/2 ид.ч./ основанието, на което поддържа ищецът, че е придобил собствеността е едно и също- наследяване по закон от общата наследодателка, поради което и както вече бе посочено по-горе- настоящата инстанция приема, че искът е един. Хипотезата на два иска с правно основание чл.108 от ЗС би била налице само в случай, че ищецът твърди различни придобивни основания за цялото и за идеалната част, каквито твърдения в конкретния случай не се поддържат. От първоинстанционния съд в нарушение на принципа за диспозитивното начало е прието , че е сезиран с два иска с правно основание чл.108 от ЗС – с предмет- целия процесен имот. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното съдебното решение, в частта, с която съдът се е произнесъл по втория иск с правно основание чл.108 от ЗС- с предмет целия процесен имот е недопустимо и като такова - следва да бъде обезсилено. В останалата част, при извършената от настоящата инстанция проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, бе установено, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269, предл.2 от ГПК.

По иска с правно основание чл.42,б.“б“ от ЗН, вр. с чл.25,ал.1 от ЗН.

Исковата претенция е неоснователна.

В нарушение на процесуалното правило на чл.146,ал.1,т.3 от ГПК, от първоинстационния съд не са уточнени и отделени спорните от безспорните права и факти между страните по делото. Този процесуален пропуск е отстранен от въззивната инстанция. Отделено е като спорно обстоятелството, че процесното завещание не е написано и подписано от лицето, указано като негов автор, при изрично заявено от ответницата възражение във въззивната инстанция, че то е написано и подписано от указания автор. В тази връзка, от допуснатата при условията на чл.266,ал.3 от ГПК, съдебно –почеркова експертиза във въззивното производство, се установява, че процесното завещание от 07.01.2014г., с което от наследодателката Р.К.В.е завещан на племенницата й /ответница по настоящото дело/ Й.Н.М., процесният апартамент № 46, в ж.к.******, заедно с покъщнината , е написано и подписано от завещателката. Настоящата инстанция намира за неоснователен довода на въззивника-ищец , че съдебно-почерковата експертиза е допусната в нарушение на процесуалното правило на чл.266,ал.1 от ГПК, тъй като ответницата е могла да заяви същата своевременно в първоинстанционното производство при правилно дадени указания от първата инстанция, че нейна е тежестта за установяване автентичността на завещанието.

Както вече бе посочено по-горе в мотивите, допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение касае неотделянето на спорните от безспорните права и факти между страните. С отговора на ИМ от ответницата не е заявено ясно и категорично становище по въпроса- дали оспорва или не твърдяната неавтентичност на процесното завещание, тъй като изявленията й в отговора касаят единствено фактите относно начина, по който завещанието е било открито от нея, респ.- от ответницата не е заявено изрично дали ще се ползва от завещанието, а е предоставено на съда да прецени по справедливост правата на ищеца. Наличието или липсата на спор е уточнено едва във въззивното производство, в рамките на което от ответницата е заявено и изричното становище, че ще се ползва от оспореното завещание. Именно във връзка с отделените спорни от безспорни обстоятелства от въззивната инстанция е допусната по искане на ответницата и при условията на чл.266,ал.3 от ГПК, съдебно-почерковата експертиза. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да бъде обсъждано, като преклудирано, заявеното за пръв път с писмената защита на въззивника-ищец оспорване на експертното заключение и доводите, с които е обосновано искането заключението да не бъде кредитирано от съда. Експертното заключение не е оспорено в съдебното заседание, в което е проведен разпитът на вещото лице и заключението е прието. Нещо повече, както в самото писмено заключение, така и в разясненията към него, дадени от вещото лице в съдебното заседание, подробно е обоснован отговорът на въпроса за причините, на които се дължат констатираните от експерта смущения в структурните характеристики на почерка и установената нарушена пространствена ориентация, като е посочено, че те могат да се дължат на различни обстоятелства, свързани с възрастта и заболяванията на лицето. Независимо от конкретната причина, обаче, експертът изрично уточнява, че в ръкописния текст на изследваното завещание и подписа на завещателя се наблюдават отразени устойчиви както общи, така и частни признаци, които съпоставени с тези по използвания безспорен сравнителен материал, дават основание да бъде направен еднозначният експертен извод, че завещанието е написано и подписано от указания в него автор- Р.К.В..

С оглед гореизложените мотиви, настоящата инстанция приема, че искът по чл.42,б.“б“ , вр. с чл.25,ал.1 от ЗН се явява неоснователен и като такъв-следва да бъде отхвърлен. Като последица от това- приема, че обжалваното първоинстанционно решение, в частта, с която този иск е отхвърлен, следва да бъде потвърдено.

По евентуалния иск с правно основание чл.30, вр.с чл.29,ал.1 от ЗН При горния изход на делото по предявения главен иск по чл.42,б.“Б“ от ЗН, вр. с чл.25,ал.1 от ЗН, съдът дължи произнасяне по съединения с него при условията на евентуалност иск по чл.30, вр. с чл.29,ал.1 от ЗН. Настоящият съдебен състав намира иска за основателен. От представеното по делото удостоверение за наследници № АИ-03-474/ 04.05.2015г., издадено от СО- район „Илинден“ , се установява, че след смъртта на наследодателката Р.К.В., /починала на 13.07.2014г./, неин единствен наследник по закон по права низходяща линия от втора степен /внук/ се явява ищецът И.Д.Д.. Видно от удостоверението за родствени връзки № АИ06-77/ 14.07.2014г., ответницата е племенница на наследодателката. В рамките на въззивното производство във връзка с отстранено допуснато процесуално нарушение от първата инстанция на нормата на чл.146,т.3 и т.4 от ГПК, е обявено за безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че с недвижимия имот и покъщнината в него-предмет на процесното завещателно разпореждане, се изчерпва цялото имущество на наследодателката Р.К.В.. При тази хипотеза, настоящият съдебен състав приема, че завещателното разпореждане има характер на универсално- по смисъла на чл.14,ал.1 от ЗН. Като последица от това, съдът приема, че макар със завещателното разпореждане наследодателката да се е разпоредила в полза на ответницата като лице, което не е призовано към наследяване, по отношение на ищеца, като наследник по закон, не е приложимо изискването на нормата на чл.30,ал.2 от ЗН- за приемане на наследството под опис. В този смисъл е и задължителната съдебна практика- т.4 от ТР № 3/ 2013г. по т.дело № 3/2013г. на ОСГК на ВКС, както и постановените по реда на чл.290 от ГПК решения№ 324/16.10.2012г. по гр.д.№ 654/2011г. на І ГО на ВКС и № 28/ 21.02.2014г. по гр.д.№ 825/2012г. на ІІ ГО на ВКС. Съгласно нормата на чл. 28, ал. 1 ЗН когато наследодателят е оставил низходящи, родители или съпруг, той не може със завещателни разпореждания или чрез дарение да накърнява онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството. Нормата на чл. 30, ал. 1 ЗН дава възможност на наследника с право на запазена част, който не може да получи пълния размер на тази част поради завещания или дарения, да иска намалението им до размера, необходим за допълване на неговата запазена част, след като прихване направените в негова полза завети и дарения с изключение на обичайните дарове. С иска по чл. 30, ал. 1 ЗН е установена правната възможност за реализиране и защита на едно самостоятелно субективно преобразуващо право на наследниците по чл. 28, ал. 1 ЗН. В конкретния случай ищецът, като единствен наследник по закон от втора степен по права низходяща линия, има правото на запазена част от наследството на общата наследодателка Р. В. в размер на ½ , съгласно чл.29,ал.1 от ЗН.

Разпечатката съдържа 25 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c717b84f-0a1b-4020-b53e-0161afb38cc7