Решение № 1479 от 13.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1479 гр. Пловдив, 13.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Габриел Р. Русев при участието на секретаря Катя Ж. Чокоевска като разгледа докладваното от Габриел Р. Русев Административно наказателно дело № 20265330203590 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН и е образувано по подадена жалба от Г. И. Ж., против наказателно постановление № 26-1030-001092 от 23.03.2026г. издадено от Началник група към ОД на МВР- Пловдив, сектор „Пътна полиция“, с което на основание 183 ал.4 т.7 пр.1 от ЗДвП му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 51.13 евро за извършено нарушение по чл.104а от ЗДвП (непосочено в НП), както и са му отнени 8 (осем) контролни точки. В жалбата си сочи, че наказателното постановление било незаконосъобразно и неправилно. Излага съображения.

Моли съда да отмени наказателното постановление. Претендира разноски.

Въззиваемата страна в становището си оспорва подадената жалба.

Намира същата за неоснователна. Не били допуснати съществени процесуални нарушения. Доказало се извършването на нарушението. Излага подробни съображения за неоснователност на подадената жалба. Моли съда да остави без уважение подадената жалба и да потвърди наказателното постановление. Прави възражение за прекомерност на адвокатски хонорар.

В открито съдебно заседание, жалбоподателят се представлява от адв.

К., който поддържа жалбата.

1

В открито съдебно заседание, въззиваемата страна не изпраща представител.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и становището на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против акт подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

В АУАН и издаденото наказателно постановление е приета за установена следната фактическа обстановка- на 24.02.2026г. в 10.51 часа, в гр. Пловдив, на пл. Съединение, жалбоподателят, като водач управлява лек автомобил Дачия Сандеро с рег. № *******, като извършва следното нарушение:

Използва мобилен телефон по време на управление на МПС, без устройство позволяващо използването му без участие не ръцете.

В показанията си актосъставителят К. И. сочи, че поддържа написаното от него. Показанията на актосъставителя нито потвърждават описаното в АУАН, нито го отричат, поради което съдът приема, че показанията му не установяват нито по категоричен, нито по несъмнен начин случилото се и описаната фактическа обстановка – „…нямам ясен спомен дали гледаше дисплея…“ (свид. И., стр.25). В показанията си свид. Л. Д. сочи, че не си спомня нищо – „Аз съм съставил акта. Не си спомням нищо“ (стр.35, свид. Д.). В този смисъл, показанията на актосъставителя и свидетеля не са убедителни, и по своя доказателствен ефект и стойност, така обсъдените и оценени с липса на доверие посочените гласни доказателства не са пряко относими към изпълнителното деяние на процесното нарушение и неговото авторство, времето, мястото и начинът на осъществяването му, като не потвърждават фактическото му извършване от жалбоподателя, с оглед установените факти на извършената проверка. Всъщност, показанията му не представляват придобити от него преки и непосредствени впечатления от случилото се. С тази правна преценка, за обективно неверни се възприеха тези свидетелски показания, които са вътрешно противоречиви, опровергани от другите събрани по делото доказателства, неправдиво звучащи и при индиции на 2 предубеденост. В този смисъл, посочената в АУАН и НП фактическа обстановка не се установява по категоричен и несъмнен начин от събраните по делото доказателства. Напротив, презумптивната доказателствена сила за съставения АУАН, предвидена в разпоредбата на чл.189 ал.2 от ЗДвП, е опровергана и оборена изцяло от показанията на актосъставителя. В конкретния случай, констатациите в АУАН се опровергават от събраните по делото доказателства.

От показанията на свид. И. И. се установява, че жалбоподателят е управлявал автомобил, които е бил оборудван със система за автоматично свързване към мобилния телефон и провеждане на разговор без участието на ръце, константно при всяко управление на автомобила. Установява се, че жалбоподателят е управлявал автомобил, който винаги е бил с автоматично предаване на разговора към автомобила, без боравене с телефон и без необходимост от използване на ръце- „Лично аз съм свързал мобилния телефон на Г. Ж. посредством блутут към системата на неговия автомобил….Блутутът е винаги включен…..разговора се провежда през системата на автомобила“ (свид. И., стр. 35). Установява се дори, че жалбоподателя е споделил на свидетеля, че същият е управлявал автомобила и е разговарял със системата за автоматично свързване с блутът на разговор – „Той ми каза, че не е говорил по телефона. Ако е говорил е станало със системата за хендсфри“ ( свид. И., стр. 35 гръб). Съдът дава вяра на показанията на свидетеля. Това е така, тъй като показанията му са логични, последователни, обективно дадани, незаинтересовани от изхода на делото, и се подкрепят изцяло и са в синхрон с другите събрани по делото доказателства, в това число писмените такива. Основания за критика по отношение на тези свидетелските показания не се намериха, а напротив тежестта на показанията е съществена. И това е така предвид липсата на вътрешни противоречия (както вече бе посочено), от друга страна, те не се компрометират и при съотнасяне и с останалите доказателствени източници, както и с писмените такива, нито пък се опровергават с насрещни доказателства. По своя доказателствен ефект и стойност, така обсъдените и оценени с кредит на доверие посочени гласни доказателства са пряко относими към изпълнителното деяние на процесното нарушение. Показанията представляват придобити преки и непосредствени впечатления от случилото се, поради което се приемат с доверие.

3

От представените по делото Заповед № 8121/з – 1632/ 02.12.2021г. се установява, че АУАН и НП са издадени от компетентни за това длъжностни лица.

Съдът, като взе предвид така установената фактическа обстановка, намира за установено от правна страна следното:

Подадената жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от надлежно и активнолегитимирана страна, в преклузивния срок по чл.59 ал.2 от ЗАНН, срещу подлежащ на съдебно обжалване акт, предвид което е породила присъщия си суспензивен спиращ изпълнението и деволутативен сезиращ съда ефект, и следва да бъде разгледана по същество.

Налице са основания за отмяна на обжалваното наказателно постановление, тъй като същото е незаконосъобразно. Съответно подадената жалба, е основателна.

На първо място, както и и по-горе бе посочено, от събраните по делото доказателства не се установява по несъмнен и категоричен начин, че жалбоподателят е извършил вменените му нарушения. Тежестта на доказване на фактическите констатации лежи върху административнонаказващият орган, каквото доказване при условията на пълно и главно доказване по делото не се проведе. Презумптивната доказателствена сила за съставения АУАН, предвидена в разпоредбата на чл.189 ал.2 от ЗДвП, е опровергана и оборена. От показанията на актосъставителя К. И. и свид. Л. Д. не се установява извършеното нарушение. Не се установявя, че жалбоподателя е използвал мобилен телефон. Напротив, установява се точно противното от показанията на свид. И. И., а именно, че жалбоподателят не е извършил вмененото му нарушение, а точно обратното, когато говори по мобилен телефон в автомобила си, това стана винаги посредством автоматичното устройство за свързване на автомобила с телефона.

Не е налице е точно описание на нарушението, доколкото в АУАН и НП н е е бил употребен изразът „използване на телефона без участие на ръцете му“. Не се съдържа коректно описание на нарушение, за да може деецът да разбере защо е бил наказан. Следва да се отбележи, че е налице произнасяне и на Административен съд гр. Пловдив по сходен случай за извършено нарушение по чл. 104А ЗДвП, където отново в обстоятелствената му част на АУАН и НП е употребен изразът „без участие на ръцете му“, а именно 4

Решение № 2117 от 10.11.2021г. на АдмС – Пловдив по к.а.н.д. № 2343/2021г.

Не се установява и административното нарушение да е извършено от субективна страна. Администратичното нарушение следва да е осъществено и виновно при форма на вина пряк умисъл, което в конкретния случай не е установено. Напротив, от доказателствата по делото се установява, че дори жалбоподателят да е говорил и използвал мобилния си телефон по време на управление на моторното превозно средство, то това е станало посредством система позволяваща да не се използват ръцете – „Ако е говорил е станало със системата за хендсфри“ ( свид. И., стр. 35 гръб).

Отделно от това, настоящият съдебен състав намира, че при провеждане на цялата административно- наказателна процедура по ангражиране на административна отговорност, повдигане на административно обвинение и налагане на административно наказание са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които водят до ограничаване и нарушаване на гарантираното от закона право на защита на нарушителя и водят до невъзможност нарушителя да разбере в точно какво административно нарушение е обвинен.

Съгласно чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН сред задължителните реквизити на АУАН и наказателното постановление са описание на фактическите признаци на нарушението и посочване на нарушените правни норми, а конкретно за НП (като властнически санкционен акт) и на санкционната норма, въз основа на която се налага наказанието. Същевременно е безспорно, както в теорията, така и в съдебната практика, че АУАН е акта в административнонаказателното производство, аналогичен на обвинителния акт в наказателния процес, който определя предмета на доказване по делото. АУАН очертава нарушението, с неговите съставомерни фактически признаци от обективна и субективна страна, връзката между инкриминираното деяние и лицето, сочено като нарушител и надлежната правна квалификация. Срещу тези факти и право нарушителят следва да се брани, като гарантирането в максимална степен на правото му на защита изисква той да бъде запознат с тях още от началото на административно-наказателения процес, т.е. от момента на съставяне и предявяване на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1 ЗАНН, вр. чл. 43, ал.1). В този смисъл са и задължителните указания на имащото базисно значение за наказателния процес Тълкувателно 5 решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС, в което е прието, че сред задължителното съдържание на обвинителния акт е пълното, точно и ясно посочване на всички съставомерни фактически обстоятелства и на правната квалификация. Пороците при словесната или юридическа формулировка, водещи до неяснота в описанието на фактическите и/или правните рамки на повдигнатото обвинение са винаги съществени и непоправимо накърняват правото на защита на наказаното лице. Доколкото с АУАН реално се повдига и предявява административното обвинение, гореизложените стандарти от практиката на ОСНК на ВКС, следва на основание 84 ЗАНН да бъдат съотнесени и към неговото съдържание.

Наказателното постановление от своя страна е властническия правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който дееца бива санкциониран за извършеното административно нарушение. То се явява аналога в административно наказателния процес на присъдата от общото наказателно производство. От тази му същност следва, че към неговата форма и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към АУАН. В този изричен смисъл са и задължителните разрешения на основополагащото ППВС 1/1953, съгласно което всеки правораздавателен акт, с който се ангажира отговорността на даден правен субект следва задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на всички съставомерни фактически положения, които се приемат за установени, както и приложимите към тях правни норми. От гореизложеното следва, че за да бъде законосъобразно ангажирана отговорността на дееца следва да е налице пълно съответствие между сочените в АУАН и НП факти, правната квалификация, под която те са подведени от контролните органи и приложената санкционна норма. Всяко разминаване между предявените на дееца факти и приложените нормативни разпоредби, освен че представлява неправилно приложение на материалния закон, неминуемо води и до съществено ограничаване правото на защита на санкционирано лице, доколкото то се поставя в невъзможност да разбере какви точно са правните рамки на нарушението, за което е санкционирано- тези които следват от надлежно предявените факти или тези, които следват от приложените от наказващия орган правни норми. По аргумент за обратното при неправилна квалификация на изложените в АУАН и НП факти и/или неправилно определена санкционна норма наказателното постановление следва безусловно да се отмени. Посочването в АУАН и НП на 6 неправилна правна квалификация и/или санкционна норма представлява порок в дейността на контролните органи, който няма как да бъде саниран на етап съдебно следствие, доколкото се касае не за доказателствен дефицит, а за ненадлежно предявено обвинение, като този порок не е от естество да бъде отстранен чрез събиране на допълнителни доказателства. Следва да се отбележи и, че за съда не съществува процесуална възможност за първи път да издири и да приложи сам коректната материално правна или санкционна норма, ако те не са надлежно очертани или са погрешно посочени в АУАН и НП. Да се процедира по обратен начин означава деецът да бъде поставен в положение да разбере кои са правните норми, които е нарушил и явяващи се основание за ангажиране на отговорността му, едва след като наказанието вече реално му е наложено, което е изцяло несъвместимо с правото му на защита. Не на последно място следва да се посочи, че ако съдът служебно издири и накаже дееца за релевантните материално правна и санкционна норма, без те да са надлежно индивидуализирани в АУАН и НП, то същият би влезнал в непреодолимо противоречие с контролно- отменителните си правомощия в производството по чл. 63 ЗАНН и напрактика недопустимо би иззел и встъпил в правомощията на наказващия орган. В тази връзка следва да се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване на НП и ако при съставяне на АУАН са допуснати нарушения на процесуалните правила, които обаче не са ограничили съществено процесуалните права на наказваното лице. В случая обаче констатираните пороци в съдържанието се отнасят както до АУАН, така и до НП, поради което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е неприложим. Ако се допусне тълкуване, според което съдът може сам, за първи път със своя акт да установява съставомерните фактически положения и правни норми, които до този момент не са надлежно предявени на дееца, то напрактика би се достигнало до заобикаляне и елиминиране на цялата уредена в ЗАНН процедура по повдигане, предявяване и защита по административното обвинение.