Решение № 1505 от 06.12.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1505 гр. Пазарджик, 06.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ненка Цветанкова при участието на секретаря Стоянка Миладинова като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело № 20255220100785 по описа за 2025 година

Производството е образувано по повод искова молба от „Изи Финанс” ЕООД, ЕИК 201196810, с адрес гр. София - 1408, р-н Триадица, ж.к. Иван Вазов, ул. „Балша” № 17, ап.1, представлявано от Б. И. Н. – управител, чрез юрисконсулт А. С. Г., със съдебен адрес гр.

София - 1408, р-н Триадица, ж.к. Иван Вазов, ул. „Балша” № 17, ап. 1, против И. Г. Б., с ЕГН ********** с адрес гр. София, бул. „*****, с която се иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 50 лева, представляваща главница с падежна дата 30.06.2023 г. по Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 372753 от 05.02.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до окончателното плащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 107/2025 г. по описа на РС Пазарджик.

В исковата молба се твърди, че е на 05.02.2022 г. между страните е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 372753, като ищцовото дружество е имало качеството на кредитодател, а ответницата - кредитополучател. Договорът бил сключен при условията на ЗПФУР.

Сочи, че сключването на договора се извършвало въз основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес: *****. На същия електронен адрес били публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно тях сключването на договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето „Съгласен съм с общите условия”, с което кандидатът безусловно 1 приемал същите. След това кандидатът получавал имейл, в който се съдържа преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бъде одобрен, той получавал на личния си имейл договор и общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването ставало по следния начин: клиентът получава чрез съобщение по телефон на предоставения от него телефонен номер четири цифрен, уникален код. Той получава втори имейл, в който се съдържал специален линк, като след отварянето му следва да въведе получения от него код. По принцип преди извършване на паричния превод клиентът получавал обаждане на посочен от него телефонен номер, разговорът се записвал. По този начин той отново потвърждавал сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние.

В случая запис не бил извършван. При кандидатстване ответната страна посочила телефонен номер ********** и имейл адрес ******, а активиращият код е 6365.

Сочи, че сключването на договора чрез електронната платформа и последващото потвърждаване на сключването по време на телефонния разговор е годно доказателство по смисъла на чл. 10 от ЗПК във връзка с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР. Приложим по повод дефиницията на това, какво е електронен документ е чл. 3, т. 35 от Регламент (EC) №910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г. Посочва, че съдът следва при преценка на доказването на факта на сключването на договора да се придържа към акта на ЕС.

Твърди, че в хода на кандидатстване кредитополучателят е изпратил снимка на личната си карта, от което е видно, че предоставените лични данни съвпадат. Доколкото няма сигнал, че документът за самоличност е откраднат, то според ищеца е ясно, че именно ответницата е предоставила снимките. Предоставена е и снимка с личната карта и лицето на кандидатстващия, от които се установявало, че ответницата е кандидатстващият.

По този начин кредитополучателят сключвал договора за предоставяне на кредит от разстояние, а кредитодателят му изпращал съобщение по телефон, с което го уведомявал, че паричните средства са преведени по посочения от него начин.

Твърди, че гореописаната процедура е извършена от ответницата, в резултат на което на същата е отпуснат кредит с главница в размер на 1000 лева. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора кредитодателят се задължава да преведе на кредитополучателя сума в размер на 1000 лева. Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора предаването на сумата следва да бъде извършено по посочен от кредитополучателя начин. В случая сумата била преведена по банкова сметка с титуляр ответницата в „Банка ДСК“ АД.

Сочи, че видно от чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора за кредит вземането на главница в размер на 1000 лева е с 20 вноски, всяка от които в размер на 50 лева за периода 07.03.2022 г. до 28.09.2023 г. Претендира се само главница в размер на 50 лева, представляваща главница с падежна дата 30.06.2023 г.

Сочи, че по повод обстоятелството, че между страните има валидно сключено правоотношение и че сумата е усвоена от кредитополучателя има постановено Решение № 123 от 02.08.2024 г. по гр.д. № 813/2022 г. на PC Панагюрище. Поради това счита, че по повод тези обстоятелства вече има СПН, като не следва да се доказват в настоящото дело.

2

Твърди, че е подал на основание чл. 410 от ГПК заявление за издаване на Заповед за изпълнение, по повод на което било образувано ч. гр. д. 107/2025 г. по описа на РС Пазарджик и по същото дело била издадена заповед за изпълнение, която била връчена на длъжника и същата депозирала възражение по чл. 414 от ГПК. Поради тази причина депозирал и настоящата искова молба.

Претендира разноски. Сочи доказателства.

В проведеното съдебно заседание за ищеца не се явява законен и процесуален представител. Постъпила е молба, с която се моли съдът да уважи исковата претенция.

В срока по чл. 131 от ГПК ответницата И. Г. Б. депозира отговор на исковата молба чрез пълномощника си - адвокат Е. И. от АК Пловдив.

Счита, че процесният договор за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК и произтичащите от това последици.

Твърди, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,15 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика н а финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение.

Сочи, че при заем с кратък срок на ползване уговарянето на възнаградителна лихва от 40,15 % не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Освен това реалният размер на дължимата договорна лихва е в по-голям размер от посочените в договора 40,15 % п о р а д и скритото увеличаване на печалбата на кредитодателя чрез включването на договорката за заплащане па възнаграждение за неустойка.

Цитира съдебна практика, съгласно която противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, каквато е налице в случая.

Твърди, че е неприложима втората хипотеза на чл. 2 6 , ал. 4 от З ЗД , тъй като договорът за потребителски кредит не би могло да бъде сключен без недействителната му част, тъй като той нормативно е уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, което води до нищожността на целия договор.

Излага доводи, че при сключването на договора е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.

Посочва, че уговорката, която предвижда потребителят да заплати възнаграждение за такса експресно разглеждане и такса удължаване са въведени с цел кредиторът да набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което същите са нищожни поради противоречие с императивни законови разпоредби.

Твърди, че систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал.1 от 3

ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит, да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на потребителя. Уговарянето на неустойка, събирана по начин, идентичен с лихвата, несъмнено налага квалифицирането на неустойката по потребителския договор като средство за заобикаляне на забрани. По този начин кредиторът си осигурявал допълнително възнаграждение в размер на 50 % от предоставената главница срещу минимални облекчения за кредитополучателя, което противоречи и на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Излага доводи, поради които счита, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 от ЗПК.

Твърди, че доколкото в случая се касае за нищожен договор за потребителски кредит, при недействителност на същия се дължи връщане от кредитополучателя само на чистата стойност на кредита.

Поради изложеното заявява, че ищецът е надвзел неправомерно сума за възнаградителна лихва в размер на 190 лева и сума за неустойка в размер на 551,28 лева, респ. ги е получил без основание. Поради изложеното прави възражение за прихващане между претендираната главница по кредита в размер на 50 лева със сумата от 741,28 лева, представляваща сбор от получени в периода от 05.02.2022 г. до 30.01.2025 г. без правно основание от ищеца сума за възнаградителна лихва в размер на 190 лева и сума за неустойка в размер на 551,28 лева.

Моли за отхвърляне на иска.

В проведеното съдебно заседание ответницата не се явява лично, за нея не се явява и процесуален представител.

Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Видно от приложените материали ч. гр. д. № 107/2025 г. по описа на РС Пазарджик е било образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК със заявител „Изи финанс“ ЕООД и длъжник И. Г. Б. за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 50 лева, представляваща главница с падежна дата 30.06.2023 г., ведно със законна лихва за период от 13.01.2025 г. до изплащане на вземането, както и държавна такса в размер на 25 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева. Съдът е уважил това заявление като е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за всички претендирани суми, а длъжникът Б. е депозирала в срок възражение по чл.

414 от ГПК. В указания от съда едномесечен срок е предявената настоящата искова претенция, поради което същата се явява допустима

4

Не е спорно между страните, вкл. обявено за безспорно с доклада по делото, а и от представените писмени доказателства по делото – договор за предоставяне на кредит № 372753 от 05.02.2022 г., общи условия към договорите за предоставяне на кредит от „Изи Финанс“ ЕООД, електронна кореспонденция между страните във връзка със сключването на договора, се установява, че на 05.02.2022 г. между ищцово дружество и ответницата е бил сключен Договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът като заемодател се е задължил да предостави на ответницата И. Б. като заемател сумата от 1000 лева в заем, а ответницата се е задължила да върне тази сума на заемодателя в срок от 600 дни, на 20 погасителни вноски, всяка с различен размер, дължими на посочени в договора падежни дати, при фиксиран ГЛП в размер на 40,15 % и ГПР в размер на 48,44 %. Последната вноска е с дата на падеж 28.09.2023 г. Общият размер на всички плащания по договора е 1346,50 лева при представяне на обезпечение и 1897,78 лева при непредставяне на обезпечение. В чл. 3 от договора е уговорено, че потребителят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да представи на кредитора едно от следните обезпечения – банкова гаранция, две физически лица, които да отговорят на изрично посочени условия, а в ал. 2 е посочено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение се дължи неустойка в размер на 551,28 лева, която се заплаща с погасителната вноска.