Решение № 169 от 13.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 169 гр. Пловдив, 13.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20255330112291 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 145 и следв. от АПК , вр. чл. 72, ал. 4 ЗМВР.

Същото е образувано по жалба на М. Д. с ЕГН ********** срещу Заповед за задържане на лице с рег. № *** г., издадена от полицейски орган - *** Ц. Т. Х., сектор *** при ІV РУ-П..

В жалбата са релевирани съображения, че атакуваната заповед е незаконосъобразна, доколкото не е посочено фактическото и правното основание за задържане на лицето. Твърди се, че заповедта не отговаря и на целта на закона. С оглед на изложеното, от съда се иска да отмени обжалваната заповед като незаконосъобразна.

В хода на съдебното производство процесуалният представител на жалбоподателя поддържа подадената жалба по изложените в нея съображения. С оглед на изложеното, от съда се иска да отмени обжалваната заповед за задържане, като присъди в полза на жалбоподателя направените по делото разноски.

Ответникът се придържа изцяло към приложената документация във връзка с издадената заповед за задържане.

Съдът, след като обсъди доводите на страните, прецени представените по делото доказателства и извърши проверка на оспорения акт в съответствие с разпоредбата на член 168 АПК, приема следната фактическа обстановка:

Със Заповед № *** г. на ВПД **** на ОД НА МВР Пловдив *** Ц. Х. е бил назначен на длъжност „***“ в група „*** на сектор „***** при ІV РУ-П., като последният встъпил на тази длъжност на**** г. Н а 24.06.2025 г. в 20.00 часа, Х. издал Заповед за задържане на лице № ****** г., с която задържал за срок до 24 1 часа М. Д. на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. В заповедта като основание за задържането на лицето било посочено „ че за лицето има данни, че е извършител на престъпление по чл. 194, ал. 1 от НК. Кражба от фитнес зала. ДП № ***** по описа на 04 Ру-П.. Заповедта била връчена на Д., която я подписала и получила препис от същата. Непосредствено след задържането, в 21.00 часа на същата вечер, на жалбоподателката е извършен личен обиск, за което е съставен протокол. В последния се съдържа изчерпателен списък на вещите, намерени в нея, като не са открити вещи, чужда собственост, нито пари в левове и чуждестранна валута. Така изложената фактическа обстановка се установява от представените документи от РП Пловдив.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е процесуално допустима. Жалбоподателят е адресат на акта, засегнат неблагоприятно от обективираното в същия властническо волеизявление, поради което има правен интерес от оспорване. Жалбата е насочена срещу индивидуален административен акт, подлежащ на пряк съдебен контрол за законосъобразност, като същата е депозирана в законоустановения срок.

Разгледана по същество, жалбата е основателна по следните съображения.

Съгласно разпоредбата на член 168, ал. 1 АПК съдът преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по член 146 АПК, а именно: дали актът е издаден от компетентен административен орган и в установената форма, спазени ли са административнопроизводствените правила и материалноправните разпоредби по издаването му, както и дали е съобразен с целта на закона. Оспорената заповед за задържане на лице е издадена от компетентен орган, полицейски орган при ОД на МВР П. по смисъла на чл. 72, ал. 1, вр. чл. 57, ал. 1 ЗМВР.

Съдът обаче счита, че атакуваната заповед не съдържа необходимото съдържание, в частност посочване на фактическите основания за задържането на жалбоподателя.

Заповедта е издадена на правно основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР .

Посочената норма регламентира мерки за административна принуда с цел обезпечаване на дейността на полицейските органи по чл. 6, ал. 1 ЗМВР оперативно-издирвателна, охранителна, разследване на престъпления и превантивна. Задържането на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за срок не подълъг от 24 часа представлява принудителна административна мярка (ПАМ), която има за цел да предотврати възможността лицето да извърши престъпление, да продължи да извършва престъпление или да се укрие след осъществяването на такова. Съгласно константната съдебна практика на ВАС, за прилагане на нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е достатъчно наличието на данни за извършено престъпление и данни то да е извършено от задържаното лице, без да е необходимо да се уточнява характерът на престъплението. В този смисъл, понятието „данни“ по смисъла ЗМВР е с различно съдържание от понятието „достатъчно данни" по смисъла на чл. 207, ал. 1 от НПК , като при налагането на принудителната административна мярка „задържане до 24 часа“ по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВП е необходимо наличните данни да са достатъчни за извод, че задържаното лице има 2 вероятност да е извършило престъпление. Съотнасяйки гореизложеното към процесния случай, съдът счита, че в настоящия случай не са събрани каквито и да е доказателства задържаното лице да е било съпричастно към извършено престъпление. По делото н е е приложена изготвена докладна записка, от която да се установят фактите, мотивирали ******* а издаде атакуваната заповед за задържане.

На следващо място, съдът счита, че издадената заповед за задържане не е съобразена и с целта на закона. Съгласно принципа на съразмерност, регламентиран в чл. 6 АПК, административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от найнеобходимото за целта, за която се издава актът. Целта на издаване на заповедта за задържане на процесното основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е чрез фактическо задържане на заподозряното лице да се съдейства за разкриване на извършено престъпление и да се осуети възможността за укриване на извършителя.

Предвид факта, че в настоящия случай не е установено изобщо жалбоподателят да е бил съпричастен към някаква противозаконна дейност, то задържането му не е било необходимо нито за изясняване на обективната истина по случая, нито за неутрализиране на възможността му да се укрие, доколкото изначално не е имало такава опасност. На следващо място, съдът счита, че в обжалваната заповед за задържане не са изложени мотиви и съображения на какво фактическо основание се задържа жалбоподателят. Съгласно член 30, ал. 1 от Конституцията на на Република България всеки има право на лична свобода и неприкосновеност, като съгласно ал. 2 на същата разпоредба никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед или обиск или на друго посегателство върху личната неприкосновеност освен при условията и по реда, определени със закон. Според член 30, ал. 3 от Конституцията на Република България само в изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите на съдебната власт, като в срок от 24 часа от задържането органът на съдебната власт се произнася по неговата законосъобразност.

Съгласно чл. 5, § 1 от КЗПЧОС всеки има право на свобода и сигурност, като никой не може да бъде лишен от свобода освен в изрично посочените в същата разпоредба случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона. Едно от основните права, гарантиращо правото на свобода и сигурност, вкл. неутрализизращо риска от произвол при задържане, е регламентирано в чл. 5, § 2 КЗПЧОС, а именно задържаното лице незабавно да бъде уведомено за основанията за ареста си. Същевременно, съгласно чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС едно от допустимите изключения на лишаване от свобода е законният арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури явяването на лицето пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление. В контекста на гореизложеното, осъщественото задържане на жалбоподателя по реда на ЗМВР представлява вид лишаване от свобода, доколкото физически е ограничено свободното придвижване на жалбоподателя, който е бил задържан в специализирано помещение в сградата на 04 РУ П.. Накрая , но не на последно 3 място, следва да се отбележи, че до депозиране на жалбата срещу задържането Д. не е привлечена към наказателна отговорност за каквото и да е престъпно деяние, в това число кражба по чл. 194, ал. 1 НК. Обобщавайки гореизложеното, съдът счита, че обжалваната заповед за задържане на лице, следва да бъде отменена като незаконосъобразна, издадена при противоречие с материалноправните разпоредби и при несъответствие с целта на закона.

Предвид изхода на делото и на основание член 143, ал. 1 АПК в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени направените от последния разноски.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС на присъждане подлежат само направените от страните разноски.

На л. 8 от делото е приложен договор за правна защита и съдействие, от който е видно, че М. Д. е заплатила на адв. Д.П. сумата от 900 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуалното му представителство по делото. С оглед на това, договореното адвокатско възнаграждение следва да се присъ ди в полза на жалбоподателя. Следва да се уважи искането за присъждане на заплатената държавна такса от 10 лева за образуване на делото пред ПРС, за което е представена вносна бележка, приложена по делото.

Така мотивиран и на основание член 172, ал. 2 АПК , съдът РЕШИ:

ОТМЕНЯ Заповед за задържане на лице с рег. № ***** г., издадена от ****- ****. Ц. Т. Х., сектор КП при ІV РУ-П., като незаконосъобразна.

ОСЪЖДА ОД на МВР Пловдив да заплати на М. Д. с ЕГН ********** сумата от 910 (деветстотин и десет) лева, представляваща разноски за заплатена държавна такса и адв. възнаграждение по делото.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Административен съд - гр. Пловдив в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4