Решение № 12240 от 21.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12240 гр. София, 21.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ПОЛИНА АНД.

ХАДЖИМАРИНСКА при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА

Гражданско дело № 20221110160359 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Oбразувано e по искова молба, подадена от Б. Х. В. и К. И. С. срещу Н. Г. Й., с която са предявени активно субективно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост на ищците върху поземлен имот с идентификатор ********* и за осъждане на ответника да им предаде владението на имота.

В исковата молба ищците твърдят, че са собственици на празно дворно място с площ от 381 кв.м., представляващо имот с пл.№ 102, кад. лист № 570 по неодобрения кадастрален план на гр. София, м. Кръстова вада, нанесено в КККР като имот с идентификатор *********, като се легитимират по силата на сключен с Л.Б.Т. договор за покупко-продажба от 6.02.2019г., обективиран в Нотариален акт № **********/2019г. на нотариус Валентина Благоева. Твърдят, че продавачът им е предал владението на имота в деня на сключване на разпоредителната сделка, като до края на м.08.2022г. са упражнявали фактическа власт върху него, без да са им били известни претенции на трети лица към имота. През м.09.2022г. по сведения от праводателя им и след извършена справка в Столична община, р-н „Триадица“ установили, че от страна на ответника е била подадена декларация за извършване на обстоятелствена проверка за имота. През следващите дни посетили няколко пъти имота и установили, че растителността в същия е почти изцяло премахната, съществуващата в имота сграда частично съборена и поставени беседка, маса, столове 1 и други движими вещи, а оградата откъм съседния имот на ответника е била премахната и от вътрешната страна на останалата й част, отделяща имота от съседните, е била поставена мрежа с прекарана над нея бодлива тел. Когато разбрал, че са влизали в имота, ответникът позвънил на ищеца С. и му оставил гласови съобщения, съдържащи заплахи и закани, а на уговорена между двамата среща му предложил да продаде дела си, като казал, че така ще е най-добре за него, пък щял да се „оправя“ и с ищцата за нейния дял. При тези твърдения ищците обосновават правния си интерес от търсената защита на правото си на собственост.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба с изразено становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва легитимацията на ищците като съсобственици на процесния имот, като излага подробни доводи за това, че праводателят им не е бил собственик. Твърди, че той самият е придобил имота и е негов собственик по силата на нотариално завещание на Й.Я.К., с което му е завещала цялото си имущество, включващо и процесния имот.

Навежда евентуално възражение за придобиване на имота на основание давностно владение. С тези доводи моли за отхвърляне на исковете.

Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, формира следните изводи от фактическа и правна страна:

Основателността на предявените от ищците ревандикационни искове се предпоставя от установяване правото им на собственост върху процесния недвижим имот на твърдяното придобивно основание и факта на упражнявана от ответника фактическа власт върху имота.

Доказването на визираните положителни факти е в тежест на ищците, докато ответникът следва да докаже наличието на правно основание за държането на имота.

От приетия като писмено доказателство Нотариален акт № **********/1957г. на I-ви нотариус при Софийски народен съд, е видно, че на 23.02.1957г. Ц.Т.К. е прехвърлила на Й.Я.К. правото си на собственост върху 381 кв.м. неурегулирано празно място в землището на с. Драгалевци, София, м. „Фудулов кладенец“. Според данните от свидетелството за венчание и личните регистрационни картони от ЕСГРАОН към момента на прехвърлителната сделка приобретателката е била венчана за В. /И.М.К./. Имуществените отношения между съпрузите към този момент биват регулирани от ЗЛС, като в чл. 33 ЗЛС /отм./ е прокламиран принципа за разделност на имуществените отношения, който действа до 21.05.1968г. Според чл. 103 от СК от 1968г. /отм./ се извършва преуреждане на имуществените отношения между съпрузите, като в чл. 103 се предвижда, че правилата на кодекса относно имуществените отношения между съпрузи се прилагат и за имуществата, придобити преди влизането му в сила от съпрузите при заварени бракове. Доколкото бракът между Й.Я.К. и И.М.К. датира от 1937г., а процесният недвижим имот е придобит през 1957г., то по силата на чл. 13, ал. 1 СК от 1968г. /отм./ последният е в режим на съпружеска имуществена общност.

2

От събраните писмени доказателства се установява, че на 05.10.1989г. И.М.К. е починал, като е оставил за свои законни наследници – преживялата си втора съпруга Й.Я.К. и дъщеря си П.И.Т.а. С настъпването на смъртта на единия от съпрузите съпружеската имуществена общност се прекратява. Съобразно чл. 14, ал. 7 СК от 1968г. /отм./ в този случай се прилагат разпоредбите относно наследяването и делбата, като в случай, че преживелият съпруг наследява заедно с деца на починалия съпруг, той не получава дял от частта на починалия съпруг от общото имущество. Всеки от двамата наследници придобива по 1/2 ид. ч. от празното дворно място.

От приетия по делото договор за доброволна делба е видно, че на 01.02.1994г. Й.Я.К. и П.И.Т.а са постигнали съгласие П.И.Т.а да получи в дял и да стане изключителен собственик на дворното място, представляващо поземлен имот с пл. № 102, като вместо уравнение на дяловете съдителителката Й.Я.К. си запазва пожизнено правото на ползване на недвижимия имот, а съделителката Т.ова поема задължение да осигури издръжка и гледане, докато е жива. При анализа на неговото съдържание настоящият състав намира, че договорът е съобразен с императивните разпореди на чл. 69, ал. 2 ЗН и ч. 35, ал. 1 ЗС. С оглед естеството и функцията на договора за доброволна делба – способ за доброволно прекратяване на съсобствеността, нейното съществено съдържание инкорпорира уговорки между съделителите за начина, по който ще се извърши делбата. Не е необходимо да са посочени точно сумите, които съсобствениците заплащат за постигане на уравнението. Сам по себе си фактът на постигане на съгласие за уравняване на дяловете е достатъчен, за да се приеме, че договорът е действителен дори конкретният размер на уравнението да не е посочен.

Достатъчно е и изявлението, че страните са уредили отношенията си по повод поделянето на имота, включително и преди сключването на договора. Достатъчно е и уравнението на дяловете да е определяемо с оглед изразената при сключването на договора воля /в този смисъл Решение № 40 от 04.03.2014г. по гр.д. № 5600/2013г. на ВКС, I г.о./. Избраният от съсобствениците начин обаче не следва да е колизия с нормата на чл. 69, ал. 2 ЗН, от която се извежда принципа за възмездност на делбата. В разглежданата хипотеза в прекратяването на съсобствеността са участвали всички съделители и са постигнали съгласие процесното дворно място и посоченият в т. 1 от договора недвижим имот да бъдат поставени в дял на П.И.Т.а. Уравнението на дяловете е постигнато чрез поемане на задължение от страна на съделителката да полага грижи и да осигурява издръжка на Й.Я.К., каквато правна възможност е допустима с оглед липсата на императивно изискване за дължимото уравнение и свободата на договоряване /в този смисъл ТР № 3 от 19.12.2013г. по т.д. № 3/2013г. на ОСГК на ВКС/. От своя страна, начинът на уравнението на дяловете следва да се приеме за определяем, като под абстрактната формулировка „да се грижи и издържа“ следва да се разбира задължение за изпълнение по начин, който да съответства на всички нужди на съсобственика. Непосочването на квотите на съделителите в съсобствеността също не се отразява на валидността на договора за доброволна делба, тъй като не е задължителен елемент от неговото съдържание.

По делото е прието Нотариално завещание № 3, том I, рег. № 181, дело № 1 от 1999г.

3 на нотариус Красимир Анадолиев, по силата на което на 15.01.1999г.

Й.Я.К. се е разпоредила за след своята смърт с цялото си имущество в полза на Н. Г. Й..

Автентичността на завещанието в частта относно положения от името на завещателя подпис е своевременно оспорена, поради което на основание чл. 193, ал. 1 ГПК е открито производство по оспорване на завещанието. Предвид обстоятелството, че в тази част нотариалното завещание представлява частен документ, на основание чл. 193, ал. 3 ГПК тежестта на доказване е възложена на ответника. В хода на производството ответната страна не е ангажирала доказателства, чрез които да се установи автентичността на завещанието в оспорената му част, поради което съдът приема оспорването успешно проведено.

За пълнота следва да се отбележи, че дори да бе установена автентичността на положения подпис за завещател, то ответникът отново не би могъл да се легитимира като собственик на процесното дворно място по силата на наследствено правоприемство. С универсалното завещателно разпореждане завещателят се разпорежда за след своята смърт с цялото си имущество, съответно с дробна част от него в полза на дадено лице. Както беше установено, още към 01.02.1994г. правото на собственост върху празното дворно място е преминало в патримониума на П.И.Т.а, поради което към датата на смъртта на Й.Я.К. същата не е била титуляр на вещно право върху процесния имот. При това положение завещанието не би могло да легитимира Н. Г. Й. като собственик.

По силата на договор за дарение, обективиран в Нотариален акт № **********/1997г. на нотариус В. Манчев, на 05.11.1997г. П.И.Т.а и съпруга Б.Р.Т. са прехвърлили на Б.Л.Т. правото си на собственост върху празното дворно място. Установява се, че дареният е починал на 23.09.2008г., като е оставил за свои универсални правоприемници родителите си Л.Б.Т. и Ю.Р.Т.а, като на основание чл. 7 ЗН всеки от тях е придобил по 1/2 ид.ч. от поземления имот. На 28.12.2008г. е настъпила смъртта и на Ю.Р.Т.а, чиито наследници по закон се явяват преживелия съпруг Л.Б.Т. и родителите – Р.Г.Й.. и С.А.Д.. Страните не спорят досежно продължителността на брачната връзка между починалата Ю.Т. и Л.Т., поради което съгласно чл. 9, ал. 2 ЗН последният придобива 2/3 ид. от нейното наследство, а всеки от двамата родители – по 1/6 ид.ч. От своя страна, на 09.11.2011г. и на 21.03.2012г. са починали и двамата възходящи, които са оставили за свой законен наследник – сина си Г.Р.Й.., който на основание настъпилото наследствено правоприемство се явява собственик на 1/6 ид.ч. от процесния недвижим имот. Установява се, че на 18.11.2016г. между Г.Р.Й.. и Л.Б.Т. е сключен договор за продажба на наследство, по силата на който първият продава на втория наследството си, оставено му от покойния наследодател Ю.Р.Т.а срещу продажна цена в размер на 100 лв.

С отговора на исковата молба е релевирано възражение, че договорът по чл. 212 ЗЗД няма вещнотранслативен ефект, тъй като към момента на сключването му Г.Р.Й.. не е притежавал качеството наследник на Ю.Р.Т.а, които доводи настоящият състав споделя. С разпоредбата на чл. 212 ЗЗД е регламентиран специфичен договор за продажба – с предмет наследство, като лицето, което продава едно наследство изцяло, без да посочи неговите предмети, е длъжен да обезпечи само качеството си на наследник. По аргумент от чл. 1, ал. 1 4

ЗН наследството на едно лице се открива към момента на смъртта и именно към този момент се определя кръга от лица, които наследяват починалия и кои се считат пряко призовани към наследяване, респ. – по право на заместване. Задължението на продавача по този договор е да установи наследствено правоприемство от починалия, с чието имущество се разпорежда. Липсата на наследствено правоотношение осуетява възможността сделката да породи целения с нея облигационно-вещен ефект /в този смисъл Решение № 98 от 25.10.2018г. по гр.д. № 4097/2017г. на ВКС, II г.о./.