Определение № 3161 от 26.11.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3161 гр. София, 26.11.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Теодора Кръстева

Членове:

Снежана Бакалова

Рени Ковачка като разгледа докладваното от Рени Ковачка Въззивно частно гражданско дело № 20251000502904 по описа за 2025 година за да произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е по чл. 274 и следв. от ГПК.

Образувано е по частна жалба № 122963/21.10.2025год. на А. Д. М. срещу Определение № 19400/10.10.2025год.,постановено по гр.д.№ 11319/25год. на СГС, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените от него искове с правно основание чл. 439, ал.1 от ГПК.

В частната жалбата се поддържа, че определението е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост.Твърди се , че първоинстанционният съд бил дал неправилна правна квалификация на предявените искове , което било довело и до неправилен извод за тяхната недопустимост. Поддържа се ,че предявените искове били такива по чл. 124 от ГПК/ отрицателно установителни/, а не по чл. 439, ал.1 от ГПК, поради което констатацията за липса на процесуални предпоставки за допустимост на иска по чл. 439, ал.1 от ГПК , била ирелевантна . Излагат се доводи за наличие на новонастъпили обстоятелства след издаване на изпълнителното основание , както и че при наличие на непълни, противоречиви и неясни твърдения в исковата молба първоинстанционният съд е бил длъжен да я остави без движение и да даде указания за тяхното отстраняване, а не да прекратява производството по делото като недопустимо.

По изложените доводи се прави искане за отмяна на обжалваното определение и за връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него.

Апелативен съд-София, преценявайки доводите в жалбата и събраните по делото доказателства , намира за установено следното:

Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК , от надлежна стрА. и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт. РазгледА. по същество ,частната жалба е неоснователна.

Съображенията за това са следните :

А. Д. М. е депозирал пред СГС искова молба срещу Ж. М. и А. М. чрез тяхната майка и законен представител- К. Т. М.,въз основа на която е образувано гр.д.№ 11319/25год. по описа на СГС. Поискал е от съда , на основание чл. 124 от ГПК, да бъде признато за установено , че не 1 дължи сумата от 17 660 лева, определена в съобщение за наложена възбрА. по изп.дело № 568/2025год. на ЧСИ С. П. като дължима главница по задължение за изплащане на издръжка за периода от 18.07.2020год. до 02.12.2024год. в полза на двете деца,както и че недължи начислените за горепосочения период лихви в размер на 5 936.28лева. Поискал е също така , на основание чл.

439, ал.1 от ГПК, да бъде признато за установено , че не дължи сумата от 8 800лева , определена в Съобщение за наложена възбрА. по изп.дело № 568/2025год. на ЧСИ С. П. като дължима главница по задължението за изплащане на издръжка за периода от 02.12.2024год. до 10.09.2025год. в полза на двете деца,както и че не дължи начислените за периода от 02.12.2025год. до 10.09.2025гос. лихви в размер на 382.14лева. При условията на евентуалност- ако иска по чл. 439, ал.1 от ГПК за сумите, начислени за периода от 18.06.2025год. до 16.04.2025год.,когато е постановено Решение № 63/16.04.2025год. по гр.д.№ 17/2025год. на РС-Троян бъде приет за недопустим или неоснователен, е поискал да бъде установено ,че и тази сума не се дължи на основание чл. 124, ал.1 от ГПК.

В исковата молба ищецът е посочил ,че бракът му с К. М. –майка на двете му деца- Ж. и А. е прекратен с влязло в сила Решение № 20137187 от 28.02.2025год. по гр.дело № 12820/2020год. на СРС,с което решение/ обжалвано от него в частта за издръжката / е осъден да заплаща на всяко едно от децата си месечна издръжка в размер на по 400лева ,считано от 18.06.2020год. до настъпване на основание за нейното изменение или прекратяване,ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска.Посочил е също така ,че е допуснато предварително изпълнение на решението в частта за издръжката,както и че по време на бракоразводния процес и по реда на чл. 323 от ГПК съдът е постановил привременни мерки-в частност определил е ищецът да заплаща ежемесечно на всяко едно от децата му първоначално издръжка в размер на 250лева, а в последствие- така в размер на 300лева. Разяснил е ,че от 10.04. 2024год. децата А. и Ж. не живеят със своята майка,тъй като по административен ред децата са били настанени извън семейството , последно при Д. А. М.-техен дядо по бащина линия.Последното е направено и с решение № 63/16.04.2025год., постановено по гр.д.№ 17/2025год. на РС-Троян. Ищецът сочи , че по подадената от него въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е образувА. възз. гр.д.№ 5528/2025год. по описа на СГС, което е висящо и по него не е постановен съдебен акт,както и че въз основа на първоинстанционното решение , в частта за издръжката, е издаден изп.лист от 22.04.2025год., а въз основа на него е образувано изп.дело № 20259210400568.

В исковата молба ищецът е твърдял ,че от месец 06.2020год. до м. 10.2022год. е превеждал лично и ежемесечно сумата от общо 500лева за издръжката на двете му деца, а за периода от м.11.2022год. до м.03.2024год.- сумата от 600лева , като сборът на сумите по превода за издръжка възлизали на 24 700лева. Твърдял е също така , че за периода от 07.2022год. до м.11.2022год. е превеждал чрез своя баща по лична сметка на К. М. допълнителни парични суми в размер на 1500лева на месец , а за периода от м.12.2022год. до м.08.2023год.- суми в размер на 1400лева на месец. Общата сума на така извършените проводи била на стойност 20 100лева.

Въз основа на така изложеното ищецът е поддържал, че не дължи сумата от 17 660 лева за двете деца по съобщението за наложена възбрА. по изп.дело № 2025921040568 на ЧСИ С. П. за периода от 18.07.2020год. до 02.12.2024год., тъй като задължението на бащата за издръжка на децата за този период било погасено чрез плащане- лично от него и от дядото на децата.

Поддържал е също така ,че не дължи и сумата от 8 800лева , представляваща издръжка за децата му за периода от 01.12.2025год. до 23.09.2025год. и лихвата върху тази сума поради нововъзникнали след датата на приключване на съдебното дирене / 15.11.2024год./ в първоинстанционното производство по гр.дело № 12820/ на СРС обстоятелства , а именно временното настаняване на децата по административен ред при дядо им- Д. М. и последвалото със съдебно решение настаняване при последния със цитираното по-горе решение на РС-МонтА..С обстоятелството , че от 10.04.2024год. двете деца не живеят при своята майка е мотивирал , че не дължи издръжка и за периода от 18.06.2025год. до 16.04.2025год. .

При съобразяване изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, и настоящият съдебен състав счита, че предявените пред СГС искове са отрицателно установителни и са с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК – за установяване недължимост на вземанията по изпълнителен лист от 22.04.2025год. , издаден по гр.д. № 12820/2020год. по описа на СРС. Съдът приема посочената правна квалификация, доколкото от твърденията в исковата молба, а и от представените по делото доказателства, се установява, че към момента на предявяване на исковите претенции е налице висящо изпълнително дело относно вземането за издръжка за процесните периоди, същото не е прекратено с изричен акт на съдебния изпълнител, а и не е изтекъл срокът по 2 чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.

Разпоредбата на чл.439 от ГПК предоставя възможност на длъжника в изпълнителното производство да оспори чрез иск изпълнението, като поиска установяване несъществуване на неговото задължение. Искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Съдебната практика е безпротиворечива, че основание за правен интерес у длъжника от предявяване на този установителен иск е наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителния лист. Целта на иска по чл. 439 от ГПК е да бъде отречено правото на принудително изпълнение, признато с изпълнително основание, което по действащия ГПК /чл. 404 ГПК/ може да бъде само съдебен или арбитражен акт, съдебна или арбитражна спогодба, а ако това предвижда правото на ЕС или международен договор – и чуждестранен несъдебен акт.

Предпоставките за допустимост на този отрицателен установителен иск,обосноваващи правния интерес от него, са: 1) изпълнителното основание да е издадено и влязло в сила за ищеца /т. е. стабилизирано/; 2) принудителното изпълнение да е предстоящо или висящо, но не и вече реализирано /в противен случай, искът не може да е отрицателен установителен, а осъдителен/; 3) искът да е основан на новонастъпили факти, които не са преклудирани – настъпили след момента, до който е било възможно да се навеждат възражения в съответното производство, по което е издадено изпълнителното основание: края на съдебното дирене в исково производство /ако такова е провеждано/, момента на сключване на съдебната или арбитражна спогодба, момента на изтичане на срока за възражение срещу 3аповед за изпълнение /ако такова не е било подадено/.

Иск по чл. 439 ГПК е недопустим при всички невлезли в сила съдебни изпълнителни основания. Това се отнася както за изпълнителни основания, които не са предварително изпълняеми, така и за такива, които са предварително изпълняеми и въз основа на тях е възможно да се проведе или се провежда принудително изпълнение. Такива са всички съдебни актове, по които предварителното изпълнение е допуснато с нарочен съдебен акт /по чл. 242 ГПК или чл. 418 ГПК/ или по силата на закона /осъдителните въззивни решения/. Ако изпълнителното основание не е влязло в сила, то и възраженията срещу вземането по него не могат да се основават на факти, настъпили след момента на стабилитет на изпълнителното основание, което е основната отличителна черта на иска по чл. 439 ГПК. Защитата срещу невлязъл в сила съдебен акт следва да се осъществи по предвидения в закона редовен способ и инстанционен ред, а не чрез иск по чл. 439 ГПК.

В случая с предявените искове се оспорва съществуването на вземания по изпълнителен лист , издаден въз основа съдебно решение , постановено по гр.дело № 12820/2020год. на СРС, което не е влязло в сила, но по което е допуснато предварително изпълнение / в частта му за издръжката / на основание чл. 242, ал.1 от ГПК . В тази хипотеза и по изложените по-горе съображения предявените искове по чл. 439 от ГПК са недопустими и правилно са приети за такива от първоинстанционния съд .

Предвид гореизложеното и при съвпадащите изводи на двете съдебни инстанции за недопустимост на исковите претенции , обжалваното определение се явява правилно и следва да се потвърди.

Мотивиран от гореизложеното, Апелативен съд-София, в настоящия си състав ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 19400/10.10.2025год.,постановено по гр.д.№ 11319/25год. , с което на основание чл. 130 от ГПК е прекратено производството по делото.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна касационна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от връчването му на страните ,при наличие на основанията по чл. 280, ал.1 от ГПК

3

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4