Определение № 257 от 13.06.2023, Окръжен съд - Хасково

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 257 гр. ХАСКОВО, 13.06.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА Д. ПЕТЕВАГЕОРГИЕВА

Членове:

ФИЛИП Ж. ФИЛИПОВ

ДАНИЕЛА К. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-ГЕОРГИЕВА Въззивно частно наказателно дело № 20235600600398 по описа за 2023 година Производството е по чл.243ал.7 от НПК.

Образувано е по протест на прокурора от Районна прокуратура-Хасково, ТОДимитровград, против Определение № 27/02.05.2023 г., постановено по НЧД № 117/2023 г. по описа на Районен съд-Димитровград, с което е било отменено Постановление от 14.03.2023 г. на прокурора от РП-Хасково за прекратяване на наказателното производство по ДП № 514/2022 г. по описа на РУ-Димитровград, водено за престъпление по чл.129 ал.2 вр. ал.1 от НК.

Твърденията в протеста са за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт, който според прокурора бил лишен от пълноценна мотивировка, тъй като не сочел постановлението да е било издадено при непълнота на разследването или в резултат на невярна оценка на фактите, а и не съдържал указания относно точното приложение на закона, въпреки връщането на делото, именно за да продължи разследването. Поддържа се още от прокурора невярност на констатацията относно неидентифицирането на извършено деяние и неговата правна оценка, тъй като престъплението, за което разследването се водело и което прокурорът установил, че е извършено, ясно било посочено в неговия акт и това било направено непосредствено след анализа на фактите и доказателствата, които ги подкрепят. Оценка била дадена и на обществената опасност на конкретното деяние, като изводите в тази насока били в съответствие с относимата съдебна практика, се посочва още в протеста. На следващо място, макар да признава допуснатата „грешка“ относно навършеното пълнолетие на извършителя, прокурорът оценя този пропуск като несъществен и неотразяващ се върху правилността на неговия акт, доколкото той /пропускът/ според 1 изразената позиция било възможно да бъде отстранен чрез корекция на основанието за прекратяване по реда на чл.243 ал.6 т.2 от НПК. Едновременно с това се счита, че меродавен за прилагането на института по чл.61 от НК е моментът на извършване на престъплението, а не този, в който наказателната отговорност бива реализирана, което се илюстрира с хипотеза (пример), която прокурорът намира за аналогична на разглежданата. В заключение прокурорът акцентира върху правомощията на съда при контрола на прекратителния прокурорски акт, като тези правомощия той намира за ограничени до преценката на неговите обоснованост и законосъобразност, а последните за обусловени единствено от пълнотата и всестранността на разследването. И тъй като в случая тези законови изисквания към доказателствената дейност в досъдебната фаза били спазени, то прокурорът смята, че за съда не е съществувало основание да отмени разглежданото постановление, се сочи още в протеста, в който формулираното искане е за отмяна на атакуваното определение и постановяване на друго, с което постановлението за прекратяване на наказателното производство да бъде потвърдено.

Пострадалият и повереникът не вземат становище по протеста.

Писмени възражения против протеста също не са постъпили.

Съдът като се запозна с доказателствата, събрани по ДП 514/2022 г. по описа на РУ-Димитровград, с изложените в атакуваното постановление съображения, както и с тези, съдържащи се в обжалваното определение, служебно и във връзка с наведените в протеста доводи, намери за установено следното:

Досъдебното производство по горепосоченото дело е образувано и водено за престъпление по чл.129 от НК – за причинена на 23.09.2022 г. средна телесна повреда на непълнолетния Г. Н. Х. В хода на производството са разпитани свидетели, назначени са експертизи /съдебно-медицинска и съдебно-психиатрични/, приложени са справки, както и други писмени доказателствени средства, изготвени са социални доклади.

След приключване на разследването и предявяване на материалите от делото на пострадалия и неговия повереник, на 20.02.2023 г. досието е било изпратено на прокурора, който с постановление от 14.03.2023 г. е прекратил наказателното производство. В това постановление прокурорът е описал в хронология и съдържание проведената в хода на разследването доказателствена дейност, която е приел за пълноценна и всеобхватна, както и разкриваща обективната истина в съществените за предмета на доказване аспекти – извършено ли е деяние, представлява ли то престъпление, кой е неговият автор. След положителния отговор на тези въпроси в контекста на възприетите фактически положения е направен изводът, че на 23.09.2022 г. в гр.Д. непълнолетният, но разбиращ свойството и значението на извършеното и способен да ръководи постъпките си П. И. С. е причинил на Г.

Н. Х. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на долната челюст, довело да затрудняване на дъвченето и говоренето – деяние, квалифицирано като престъпление по чл.129 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.63 ал.1 т.4 от НК. На следващо място прокурорът приел, че макар извършеното деяние да е безспорно доказано, то образуваното наказателно производство следва да бъде прекратено, тъй като в случая се установявало наличието на изброените в 2 разпоредбата на чл.61 от НК предпоставки – престъплението било извършено от непълнолетен, то не представлявало голяма обществена опасност, било извършено поради увлечение, а спрямо извършителя можело да се приложат успешно възпитателни мерки по ЗБППМН. Тези свои изводи прокурорът е подкрепил с препратки към разрешенията, дадени в ППВС № 6/1975 г., изм. с ППВС № 7/87 г., както и с конкретните установени по делото факти, касаещи както характера на разглежданата противоправна проява, така и личността на непълнолетния извършител. Така в крайна сметка е обосновано заключението за наличие на регламентираното в чл.24 ал.1 т.8 от НПК прекратително основание, след добавяне към което и на това по чл.243 ал.1 т.1 от НПК, е взето решението да бъде сложен край на наказателния процес. Това решение е било атакувано от повереника на пострадалия, който в сезиралата Районен съд-Димитровград жалба е подложи на критика, както пълнотата на разследването (поддържал е, че не били събрани всички възможни доказателства), така и изводът за приложимост на института по чл.61 от НК. Последното е аргументирано с липсващото процесуално качество на обвиняем и изведената на тези плоскост невъзможност за освобождаване на непълнолетния извършител от наказателна отговорност по реда на чл.78 от НК, както и с отсъствието на всички останали законови условия, позволяващи замяната на наказателното санкциониране с възпитателни мерки. Съдът е споделил тези доводи. Приел на първо място, че действително прокурорът в своя акт е описал само „деяние, без да конкретизира доколко е налице осъществен състав на конкретно престъпление, липсва и правна квалификация“ – дефицит, който не позволявал извършването на задължителната в случая преценка относно обществената опасност на конкретното поведение, респ. относно приложимостта на визираната от прокурора специална законова норма. А последната, е добавил към своите изводи съдът, в случая не било възможно да се приложи и защото към момента на прекратяването на наказателното производство – 14.03.2023 г., деецът бил навършил пълнолетие. Първият от горепосочените изводи на съда не може да бъде споделен и в този смисъл отправената към него критика в протеста е основателна. Както вече се посочи по-горе, в своя акт прокурорът е изложил както възприетите от него фактически положения, така и правните заключения, които те налагат. Абсолютно невярно и некореспондиращо с действителното съдържание на разглежданото постановление е твърдението в контролираното определение, че отсъства идентификация на извършеното престъпление, на неговия автор и на правната оценка, които установените обстоятелства налагат. Напротив, прокурорът както на стр.3-та, така и на стр.5-та от своя акт изрично е посочил, че се разкриват признаците на престъплението по чл.129 ал.2 вр. ал.1 от НК, като е описал и тяхното конкретно фактическо проявление – време и място на противоправните действия, причинения от тях общественоопасен резултат /средна телесна повреда/, техния автор /П. И. С./ и пострадалото лице /Г. Н. Х./.

Изложението в тази насока е ясно, непротиворечиво и не пораждащо никакви съмнения относно основните параметри на приетата за доказана престъпна дейност и затова обоснованата от съда неспособност за оценка на обществената опасност, произтичаща от „неконкретизираното престъпление“, е изцяло изолирана от наличната процесуална ситуация. Ако пък съдът е имал предвид, че в случая обвинение не е повдигнато, както е 3 поддържал повереникът в своята жалба, то следва да се посочи, че нито разпоредбата в чл.78 от НК, нито тази в чл.61 от НК изискват привличането на непълнолетния извършител като обвиняем, за да бъде той освободен от наказание и подложен на превъзпитание по реда на ЗБППМН. След като законът указва, че за проява, притежаваща упоменатите в чл.61 от НК характеристики наказателно производство не се образува, а образуваното се прекратява, то е очевидно, че конституирането на дееца като обвиняем не представлява процесуално условие за валидно прилагане на горепосочените правила. Правилно обаче е отбелязано от съда, че тези правила са неприложими тогава, когато непълнолетният деец вече е навършил пълнолетие. Изложените в протеста аргументи, опровергаващи трайното и последователно възприетото в доктрината и в съдебната практика относно института по чл.61 от НК, няма как да бъдат споделени. Съществена за замяната на наказателната отговорност с възпитателни мерки е възрастта на извършителя не към момента на деянието, а към момента, в който бива преценявана от съответния решаващ орган отговорността, която той следва да понесе. Навършването на пълнолетие изключва възможността спрямо дееца да бъдат приложени възпитателни мерки, тъй като самото естество на последните изключва налагането им спрямо физически и социално зрял индивид. Затова и застъпеното от прокурора мнение, че в случая следва да бъде отчетено непълнолетието към момента на деянието, е в явно противоречие със закона и вложения в него замисъл относно ненаказването на ненавършилите пълнолетие лица. Лишено от какъвто и да е процесуален разум е и становището за т.нар. в протеста корекция на постановлението чрез „премахване“ на лишеното от основание изпращане на делото на местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните и вероятно произтичащото от това искане за изменение на основанието за прекратяване на наказателното производство. Това „предложение“ поставя редица въпроси, първият от които е с какво друго основание прокурорът предлага да бъде заменено възприетото от него – това по чл.24 ал.1 т.8 от НПК, след като самият той е окачествил деянието като извършено, виновно и съставомерно по чл.129 ал.1 от НК. И второ, ще бъде ли реализирана наказателна (или каквато и да е друга) отговорност за него, ако възпитателните мерки се приемат за неприложими, поради навършеното пълнолетие. Очевидната безперспективност на отправеното от прокурора искане не позволява то да бъде удовлетворено, но в допълнение към изложеното вече следва да се посочи, че естеството на изследваното поведение при наличния към момента доказателствен материал не разкрива и признаците на чл.9 ал.2 от НК. Във връзка с последното следва да се направи уточнението, че макар на пръв поглед изчерпателни, дадените от П. С. показания далеч не разкриват с нуждата дълбочина и последователност действителните подбуди за нанесения от него удар върху съученика му Г.

Н. Х. Посоченото в тях „ударих Г., защото ме дразни от година“ очевидно е било недостатъчно за изследването на изградилите се у С. негативни изживявания и тяхната проекция в конкретната проява, доколкото кое именно поведение на пострадалия е породило негативния емоционално-психологически фон е въпрос, който е останал без отговор, а такъв е бил наложителен, не само защото декларираната от С. импулсивност при нанасянето на удара е останала фактически неподкрепена, но и защото формирането на 4 решението за телесно посегателство като съвкупност от мисловни и волеви процеси, особено при незрелия все още индивид, е определящ елемент, както за обществената опасност на деянието, така и за тази на самия деец. Следва да се отбележи, че макар при беседата с експертите С. да е внесъл определена яснота относно провокиралите агресията му фактори, то това не би могло да замести отсъстващите в показанията му сведения, защото експертното изследване само подпомага доказателствената дейност, няма характер на доказателствено средство и затова не може да бъде самостоятелен източник на доказателства. А именно такава процесуална ситуация в случая е налице, тъй като фактите, които експертите са коментирали, се откриват единствено в снетата от тях анамнеза, без да почиват на останалите доказателствени източници и най-вече на това, което е изложил самият извършител. Защо пък именно в инкриминирания момент конструираният емоционален заряд е надделял над задръжките и изключил самоконтрола е питане, на което и експертите не са отговорили, доколкото описаните от тях конкурентни отношения са приети за базисен, но исторически белег, който явно не е могъл да бъде конкретен провокиращ елемент. От друга страна, мотивираното на тази основа увлечение не е кореспондирало с окончателния експертен извод, че именно в този момент С. е действал „необмислено“. Дори тази противоречивост да е само привидна, а изводът дали е налице увлечение или лекомислие да е в компетентността на решаващия орган, то явна е необходимостта от набавяне на пълноценна и всестранна информация, която да позволи аргументирани изводи относно действителните психични изживявания на дееца в момента на противоправното действие, за да бъда даден същия такъв по естеството си отговор относно нивото на обществената опасност и степента, в която защитените от наказателната норма обществени отношения са били накърнени.