Решение № 958 от 05.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 958 гр. Пловдив, 05.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20235330104502 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от А. С. Л., чрез пълномощник – адв. Е. И., против „Сити Кеш“ ООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както следва: за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 8 от договор за кредит от 31.08.2020 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и за осъждане на ответника са заплати на ищеца сумата в размер на 50 лева, представляваща платена без основание неустойка по договора за периода от 31.08.2020 г. до 30.12.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че на 31.08.2020 г. между страните бил сключен Договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена сума в размер на 1600 лева, при фиксиран лихвен процент по заема от 40.05 % и годишен процент на разходите - 47,46 %. Сочи се, че в клаузата на чл. 6 1 от договора било установено задължение на заемополучателя за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство, което да отговаря на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора. В случай на непредоставяне на уговореното обезпечение, заемополучателят се задължил да заплати неустойка в общ размер на 1098,90 лева, платима разсрочено, заедно с погасителната вноска - чл. 8 от договора. Изтъква се, че сключеният между страните договор е такъв за потребителски кредит и последният е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Навеждат се доводи, че посоченият фиксиран лихвен процент не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към възнаградителната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствал и ГПР, но той не бил обявен на потребителя. Договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави. Сочи се, че още със сключване на договора била уговорена неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Така формулирано това задължение имало за цел единствено получаване на допълнително парично плащане по договора от потребителя, уговорено изначално, водещо до нарастване на погасителната вноска по кредита. Твърди се, че непредставянето на обезпечение само по себе си не води до претърпяването на вреди от кредитора, които да бъдат обезщетени от потребителя.

Задължението било уговорено така, че да бъде препятствано изпълнението му, за да доведе със сигурност до пораждане на уговорената санкция.

Неустойката не притежавала присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции, което водило единствено до оскъпяване на кредита, както и до сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и представлявало скрита печалба за заемодателя. Задължението за заплащане на неустойка представлявало разход по кредита, поради което посоченият в договора годишен процент не отговарял на действително приложения поради невключване на задължението за заплащане на неустойка в ГПР.

Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се признава предявения иск, като изрично се отправя искане към съда за постановяване на решение при признание на иска. Поради изложеното ответникът моли на основание чл. 78, ал.2 ГПК в тежест на 2 ответника да не бъдат възлагани разноски. Посочва се, че ответното дружеството не е претендирало от ищеца заплащане на уговорената неустойка. Поради изложеното се претендира да бъде постановено решение при признание на иска, като по отношение на разноските се приложи нормата на чл. 78, ал.2 ГПК.

В открито съдебно заседание, проведено на 05.02.2024 г., на основание чл. 214 ГПК е допуснато изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез увеличение на неговия размер от 50 лева на 1098,90 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Сити Кеш” ООД, в качеството на заемодател, и А. С. Л., като заемател, е сключен Договор за паричен заем № ***** от 31.08.2020 г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1600 лева. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,05 %, а годишният процент на разходите е 47,46 %.

Съобразно чл. 6 от Договора страните са постигнали съгласие заемът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: 1) банкова гаранция или 2) поръчители, които да отговарят на следните, кумулативно поставени изисквания, разписани в чл. 9, ал. 2 от Общите условия на кредитора: при един поръчител - същият да има осигурителен доход в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

Съобразно чл. 8 от Договора п ри неизпълнение на горепосоченото задължение в тридневен срок, считано от сключване на договора, заемателят 3 следва да заплати на заемодателя неустойка в размер от 1098,90 лева.

За изясняване на делото от фактическа страна е допусната съдебносчетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че при формиране на размера на ГПР по процесния договор не е включена договорената неустойка, като вещото лице е изчислило, че при нейното включване размерът на ГПР се равнява на 828,592 %. Експертът е констатирал, че ищецът е направил плащания по договора в общ размер на 2916 лева, с които е погасил задълженията си за главница – 1600 лева, договорна лихва – 217,10 лева и неустойка – 1098,90 лева. Съдът кредитира приетото по делото заключение по допуснатата ССчЕ като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения, и обосновано.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

По делото не се спори и по категоричен начин се установи , че между „Сити Кеш“ ООД, като заемодател, и А. С. Л., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1600 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 8 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 1098,90 лева. Разпоредбата на чл.

4

6 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: банкова гаранция или поръчители /които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания съобразно чл. 9, ал. 2 от общите условия, при които ответникът предоставя кредитно финансиране/. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 8 и чл. 6 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора /за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или физически лицапоръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях /така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

5

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 47,46 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно /чрез изначалното му включване в разходите по кредите/, то той не би сключил договора.