Решение № 6785 от 10.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6785 гр. София, 09.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100500415 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 24070 от 24.10.2023 г., постановено по гр. д. № 38834/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 78-и състав, е отхвърлен предявеният от ищцата Н. Т. С. срещу ответника Р.Д.А.К. иск с правно основание чл. 7, пар. 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) 261/2004 г. за заплащане на сумата от 400 евро. Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата от 317,82 лева – деловодни разноски.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищцата Н. С., в която са изложени оплаквания за неправилност на постановеното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че ответното дружество не следва да бъде освободено от задължението за плащане на обезщетение за отменения полет, тъй като е следвало да положи дължимата грижа да осъществи полета своевременно въпреки затварянето на летището чрез маршрутиране на полета към някое друго летище в Лондон със свое въздухоплавателно средство или с такова на друга компания, съответно чрез друг вид премаршрутиране. Моли съда да отмени обжалваното решение и претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемия ответник, с който оспорва същата по подробно изложени съображения.

Изразява становище, че първоинстанционният съд правилно е приел, че промяната на летището на кацане е промяна на договора за превоз, сключен с пътника, която не може да се случва едностранно. Твърди, че затварянето на летището в часовете, в които е следвало да се извърши кацането на процесния полет, предвид развиващата се в този момент Ковид пандемия, е непредсказуемо събитие, което възниква независимо от действията и/или бездействията на превозвача и на които последният не може да повлияе. Сочи, че предлаганите от въззивника мерки за реорганизиране на полетите са неоснователни и необосновани. Позовава се на Тълкувателните насоки относно регламентите относно правата на пътниците в ЕС с контекста на развиващата се ситуация с Ковид-19, като в тази връзка твърди, че правото на обезщетение не се прилага. Моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

1

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК от ищеца по делото, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което въззивната жалба е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По отношение на правилността съдът намира следното:

Ищецът е подал молба за издаване на европейска заповед за плащане, по която е образувано гр. д. № 3723/2023 г. по описа на Софийски градски съд, I-18 състав. Ответникът е подал възражение срещу издадената заповед за плащане, поради което пред Софийски районен съд е предявен настоящият осъдителен иск с правно основание чл. 7, пар. 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) № 261/04 г. на Европейския парламент и на Съвета.

Между страните не се спори, че страните са били обвързани от сключен договор за въздушен превоз, по силата на който ответникът се е задължил на 15.11.2020 г. да изпълни полет с номер FR1731 от София, България до Лондон, Англия, който следвало да излети в 19:35 часа на 15.11.2020 г. Не се спори между страните, че и разстоянието между двете точки е над 1500 км. Безспорно е, че посоченият полет е бил отменен поради затваряне на летище Станстед в периода от 11.11.2020 г. до 02.12.2020 г. между 17,00 и 05,00 часа.

Спорът пред въззивната инстанция е концентриран върху това дали са налице извънредни обстоятелства, освобождаващи опериращия въздушен превозвач от отговорност да плати обезщетение по чл. 5, пар. 3 от Регламент (ЕО) 261/2004 г. на Европейския парламент и Съвета, на която норма се позовава ответникът.

Съгласно чл. 7, пар. 1, б. „а“ от Регламент (ЕО) 261/2004 г. на Европейския парламент и Съвета пътниците получават право на обезщетение, възлизащо на 400 евро за всички полети на територията на Общността над 1500 километра. Съгласно чл. 5, пар. 3 от Регламента опериращ въздушен превозвач не е длъжен да изплаща обезщетение по чл. 7, ако може да докаже, че отмяната е причинена от извънредни обстоятелства, които не са могли да бъдат избегнати, дори да са били взети всички необходими мерки. Предвид това, че дерогира принципа, че пътниците имат право на обезщетение, нормата на чл. 5, пар. 3 следва да се тълкува стриктно.

Приложението на това изключение е ограничено, като видно от съображение 14 от Регламент (ЕО) 261/2004 г. на Европейския парламент и Съвета, съгласно Конвенцията от Монреал, задълженията на опериращите въздушни превозвачи следва да бъдат ограничени или отменени в случаите, когато дадени събитие е причинено от извънредни обстоятелства, които не са могли да бъдат избегнати, дори при взимане на всички разумни мерки. Като пример са посочени следните обстоятелства – политическа нестабилност, метеорологични условия, несъвместими с експлоатацията на съответния полет, рискове за сигурността, неочаквани дефекти в системата за безопасност на полета и стачки, които оказват влияние върху дейността на въздушния превозвач.

В Решение на СЕС по дело С-315/15 е прието, че тъй като не всички извънредни обстоятелства освобождават от отговорност, позоваващият се на тях, трябва да установи, че във всички случаи те не биха могли да бъдат избегнати чрез съобразени със ситуацията мерки, т.е. чрез мерки, които в момента на настъпването на тези извънредни обстоятелства отговарят по-специално на технически и икономически условия, поносими за съответния въздушен превозвач. В този смисъл той трябва да установи, че дори като използва всички човешки и материални ресурси и финансови средства, с които разполага, явно не би могъл – освен с цената на непоносими жертви с оглед на капацитета на предприятието си към дадения момент – да избегне това извънредните обстоятелства, с които се сблъсква, да доведат до отмяната на полета или до закъснение при пристигането му от три или повече часа.

В настоящия случай не се установиха обстоятелства по смисъла на чл. 5, пар. 3 от 2

Регламент (ЕО) 261/2004 г. на Европейския парламент и Съвета, изключващи отговорността на ответника относно отменения полет от 15.11.2020 г. следва да се посочи, че не се твърди, а и не се доказва процесното летище да е било затворено изцяло, напротив – летището е било затворено в интервала между 17.00 до 5.00 часа. Следва да се посочи, че дори и да бъде квалифицирано като извънредно обстоятелство, то същото не е в състояние да освободи превозвача от отговорност, тъй като за него се е породило задължението да положи необходимата грижа и да ангажира ресурсите си, за да избегне отмяната на полета. За определяне на понятието дължима грижа на превозвача съображение 14 от Регламент (ЕО) 261/2004 г. на Европейския парламент и Съвета препраща към Конвенция за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз (Монреалската конвенция), съгласно чийто чл. 19 превозвачът не носи отговорност за вреда, причинена от закъснение, ако докаже, че той и неговите служители и агенти са взели всички мерки, които разумно биха могли да се изискват за избягване на вредата, или че е било невъзможно той или те да вземат такива мерки. Дължимата грижа на въздушния превозвач произтича от характера на дейността му и представлява разумна мярка, която би могла да доведе до избягване на възникнали обстоятелства, дори и същите да се приемат за извънредни. Тази грижа не следва да представлява непоносима жертва за превозвача и да бъде непосилна с оглед капацитета на предприятието му. В настоящия случай по делото не се твърди, а и не се установява ответната страна да е положила необходимата грижа, за да предотврати отмяната на процесния полет чрез ангажиране на ресурсите си и в частност чрез извършване на полета с друго въздухоплавателно средство, в по-късен момент или с кацане на друго летище.

За пълнота на мотивите следва да се посочи, че съгласно чл. 5, пар. 1, б. „в“ от Регламента превозвачът се освобождава от отговорно за заплащане на обезщетение в следните хипотези, в които пътниците са информирани за отмяната: 1) минимум две седмици преди началото на полета по разписание; 2) между две седмици и седем дни преди началото на полета по разписание и им е предложено премаршрутиране, което им позволява да заминат не по-късно от два часа преди началото на полета по разписание и да достигнат техния краен пункт при пристигане за по-малко от четири часа след времето за пристигане по разписание; или 3) по-малко от седем дни преди началото на полета по разписание и им е предложено премаршрутиране, което им позволява да заминат не по-късно от един час преди началото на полета по разписание и да достигнат техния краен пункт на пристигане за помалко от два часа след времето за пристигане по разписание. Съгласно пар. 4 на същата разпоредба тежестта на доказване във връзка с въпроса дали и кога пътникът е бил информиран за отмяната на полета лежи върху опериращия въздушен превозвач. В процесния случай ответното дружество не е ангажирало доказателства, които да установят, че пътникът е бил надлежно информиран за отмяната на полета.

С оглед всичко изложено дотук настоящият съдебен състав намира, че в процесния случай не са налице предпоставките за освобождаване на ответното дружество от отговорност, поради което предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен изцяло за сумата от 400 евро, като следва да се присъди и законната лихва върху сумата за периода от датата на подаване на заявлението (28.03.2023 г.) до окончателното изплащане на сумата.

Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в цялост, а предявеният от ищеца иск да бъде уважен за пълния предявен размер.

По разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК на въззивника следва да се присъдят направените по делото разноски, а именно: сумата в размер на 25 лева – държавна такса в производство за европейска заповед за плащане; сумата в размер на 50 лева – държавна такса в исковото производство пред първата инстанция, сумата в размер на 25 лева – държавна такса във въззивното производство.

На Адвокатско дружество „Г. и П.“ и на основание чл. 38 ЗАдв следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС за производството по издаване на европейска заповед за плащане Софийски градски съд; 480 лева с ДДС – за производството пред Софийски районен съд и 480 лева с ДДС – за производството пред Софийски градски съд. С оглед релевираните възражения за недължимост на разноски за 3 адвокатско възнаграждение, следва да бъде посочено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат, респ. адвокатско дружество оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по чл. 38, т.

1-3 ГПК. Наред с това законът не създава ограничения безплатна правна помощ да бъде предоставяна от адвокатско дружество, тъй като съгласно чл. 71 ЗАдв страната може да упълномощи адвокатско дружество да я представлява пред съда, като дружеството, от своя страна, може да преупълномощи един или няколко съдружници за извършване на процесуално представителство по конкретното дело. В този случай адвокатското възнаграждение ще се дължи на адвокатското дружество, като последващото разпределяне на възнаграждението между адвокатското дружество и адвоката, осъществил процесуалното представителство, е ирелевантно за присъждането на разноските по делото. Присъждането на разноските за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да се извърши в полза на адвоката или на адвокатското дружество според това дали лицата е упълномощила адвоката, респ. адвокатското дружество.