Решение № 705 от 03.07.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 705 гр. ***, 03.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ***, XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Неделина Минчева при участието на секретаря Емилия Ат. Димитрова като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело № 20255530104066 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.9 от ЗПК и чл.6 ЗПФУР.

Искът е предявен от “ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД гр.София срещу Б. И. Т. от гр.***. С исковата молба се твърди, че на 24.08.2024г. страните са сключили Договор за предоставяне на кредит от разстояние №504394, чрез средствата за комуникация от разстояние, като договорът е сключен като електронен документ при спазване на разпоредбите на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЕДЕП, ЗЕТ, ЗПК. По силата на договора ищецът е предоставил на ответника сумата от 700,00лв., а ответникът се е задължил да върне сумата със съответното оскъпяване на 1 погасителна вноска с падеж 23.09.2024г. Ответникът не заплатил дължимата сума на падежа. За дължимите суми ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, по което е образувано ч.гр.дело №2075/2025г. по описа на РС-***. Съдът е издал заповед за изпълнение, но заповедта била връчена при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което съдът е дал указания на ищеца да предяви установителен иск. Това породило за ищеца правен интерес да предяви настоящия установителен иск по реда на чл.422 ГПК.

Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът му дължи заплащане на сумата от 700,00лв. – главница, представляваща задължение по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №504394/24.08.2024г., сумата от 23,10лв. договорна лихва за периода от 24.08.2024г. до 23.09.2024г., 56,98лв. – лихва за забава за периода от 23.09.2024г. до 25.04.2025г., законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата. Претендира и направените в настоящото и в заповедното производство разноски

Съгласно разпоредбата на чл.131 ГПК съдът е изпратил препис от исковата молба и 1 доказателствата на ответника за отговор. Тъй като ответникът не е намерен на постоянния и настоящия си адрес, нито има сключен трудов договор, съдът му е назначил особен представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК на разноски на ищеца. В законоустановения срок особеният представител на ответника изразява становище, че исковата молба е нередовна, тъй като не била посочена банкова сметка за заплащане на претендираните суми. Твърди, че предявените искове са допустими, но неоснователни. Не оспорва сключването на процесния договор за кредит. Твърди обаче, че същият е недействителен. В договора било предвидено предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя, като в случай на неизпълнение на това задължение, същият дължал неустойка в размер на 155,40лв.

Договорът противоречал на редица разпоредби на ЗПК и ЗЗП, както и на задължителната съдебна практика. Предвидената неустойка следвало да бъде включена като разход в ГПР, като това не било сторено. В случай, че в ГПР бъдат включени всички действителни разходи, то същият ще надхвърли установения в закона максимум. Непосочването на правилен размер на ГПР имало като последица недействителност на целия договор за кредит.

Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установена следната фактическа и правна обстановка:

От приложеното към настоящото производство ч.гр.дело №2075/2025г. по описа на РС***, е видно, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 700,00лв. – главница, представляваща задължение по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №504394/24.08.2024г., сумата от 23,10лв. договорна лихва за периода от 24.08.2024г. до 23.09.2024г., 56,98лв. – лихва за забава за периода от 23.09.2024г. до 25.04.2025г., както и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата. Със заявлението се претендират и направените разноски по делото. Съдът е уважил заявлението и е издал Заповед за изпълнение №1113/12.05.2025г. Издадената заповед за изпълнение е връчена при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което съдът е указал на заявителя, че следва да предяви иск за установяване на вземането си. Това обуславя за ищеца правния му интерес от предявяване на настоящите искове.

От представените и приети като писмени доказателства копия на Договор за предоставяне на кредит №504394/24.08.2024г., Общи условия, извлечение от кореспонденция по e-mail, лична карта и снимки на ответника, Справка за валидност на български лични документи, Разписка за извършено плащане от 24.08.2024г., се установява, че на 24.08.2024г. страните са сключили Договор за предоставяне на кредит от разстояние за сумата от 700,00лв. С подписването на договора ответникът се е задължил да върне предоставения му кредит със съответното оскъпяване чрез 1 месечна вноска на падежна дата 23.09.2024г.

В случая между страните е сключен договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от 2 разстояние. Според чл.18, ал.2 ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).

По делото са представени доказателства, че е постигнато съгласие между страните, чрез договаряне, осъществено посредством средства за комуникация от разстояние.

Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем.

Според съдебната практика (Решение №70/19.02.2014г. на ВКС по гр. дело №868/2012г., IV г. о.), електронното изявление се счита за подписано при условията на чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Когато е създаден подписан електронен документ, неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, а ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл.180 ГПК). Ищецът се е съгласил да получи изявлението в електронна форма и е направил такова като страна по представения договор. В достатъчна степен представените по делото хартиени копия на електронни документи съдържат индивидуализиращи белези и данни, установяващи по категоричен начин кой е техният автор, какво е тяхното съдържание и каква е била целта да бъдат отправени. За да е налице валиден договор сключен от разстояние, е необходимо електронните документи да съдържат електронни изявления на двете страни, отправени една до друга, изразяващи волята си за сключване на договора, който да е представен на хартиен носител. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му, нито пък сочи до липсата на такъв. Съгласно чл.184, ал.1, изречение първо от ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната.

Горните съображения са достатъчни, за да се приеме, че договорът за кредит е сключен във валидна електронна форма, съгласно изискванията на специалния закон. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя. С представеното към исковата молба копие на Разписка за извършено плащане от 24.08.2024г. се установява, че в полза на ответника на 24.08.2024г. е преведена сумата от 700,00лв. Ответникът в отговора на исковата молба не оспори получаването на сумата, което обстоятелство съдът е приел, че не е спорно.

Редовно възникналото заемно правоотношение валидно обвързва страните и поражда своите правни последици, като с подписване на договора ответникът се е съгласил с всички негови клаузи. Съглашението е било предмет на индивидуално договаряне, т. е. то е израз на общата воля на страните, които именно по този начин те са уредили отношенията си.

Заемателят се е съгласил с тези условия, включително и с общите условия към кредита, приел ги е подписвайки договора, а и предварително още към момента на сключването е бил 3 наясно с крайната сума, която ще дължи по отпуснатия му кредит.

За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит, какъвто се явява процесният, е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК, и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.

Ответникът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл.10, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Предвид спецификата на договора в случая, а именно, че същият е сключен от разстояние, в електронна форма, съдът намира, че изискванията за форма са спазени. Съдът намира, че информацията по договора е предоставена на потребителя по ясен и разбираем начин до степен да бъде попълнено неговото съдържание с необходимите и посочени в чл.11, т.11 и т.12 ЗПК реквизити, съгласие за които е било дадено по несъмнен начин от страните.

В договорът е инкорпориран погасителен план, който според настоящия състав отговаря на изискванията на чл.11, т.11 от ЗПК. Същият съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, съдържанието на всяка погасителна вноска – главница и възнаградителна лихва. Предвиден е втори вариант на погасителен план, който включва и неустойка.

В чл.3, ал.1 от договора е посочено, че потребителят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на същия договор, да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Банкова гаранция в полза на кредитора за дължимата сума по кредита със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или 2. Две физически лица поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение , като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000 лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Финанс“ ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да се със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за поръчителство. Според чл.3, ал.2 от договора, страните се съгласяват, че неизпълнение на задължението по предходната алинея ще причини на кредитора вреди, за чието обезщетяване се дължи неустойка в размер на 155,40лв. Неустойката се начислява в деня, следващ неизпълнението по предходната алинея и се заплаща с погасителната вноска.

Действително ищецът представя доказателства за кореспонденция между него и Комисията за защита на потребителите, според която ищецът признава клаузата за неустойка за нищожна. Няма доказателства обаче ищецът да е уведомил ответника, че счита тази клауза за нищожна, и че не се дължат плащания за неустойка. На ответника не е изпратена индивидуална информация, като същият не е уведомен за реалния размер на дълга му.

4

Макар в заявлението за издаване на заповед за изпълнение да се претендират само сумите за главница, договорна лихва и лихва за забава, съдът намира, че за потребителя е налице неяснота относно дължимостта на сумата за неустойка, предвидена в договора. Няма спор между страните, че уговорената неустойка противоречи на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като предварително уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение, служещо за обезпечаване изпълнението на задължението, поради което е нищожна. Същевременно обаче процесния договор трябва да отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В случая при определяне на размера на ГПР очевидно не е включена неустойката по чл.3, ал.2 от договора, тъй като размерът на неустойката съгласно погасителния план е 154,40лв. и при служебното изчисление от страна на съда се установява, че при включването й в ГПР, същият надхвърля посочения в договора. С това допълнително плащане се покриват разходи, които са свързани с договора за потребителски кредит и които са били предварително известни на заемодателя, доколкото заплащането на неустойка при непредставяне на поръчителство е предвидено в самия договор за потребителски кредит. Ето защо размерът на това плащане е следвало да бъде включен в ГПР по кредита съгласно чл.11, ал.1, т.10, във връзка с чл.19, ал.1 ЗПК. Посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и съответно – относно цената на самия кредит. Такова посочване поставя потребителя в невъзможност да прецени всички конкретни обстоятелства свързани с финансовата услуга, която възнамерява да ползва и го поставя в подчертано икономически неравностойно положение. От друга страна същото се явява и нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като само формално посочване на стойността на годишния процент на разходите, която стойност не отговаря на действителната следва да се приеме за пълно неизпълнение на задължението по горепосочената разпоредба.