Решение № 4577 от 21.06.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№................ гр. София, 21.06.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР Л. САНТИРОВ

РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА при участието на секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно гражданско дело № 9245 по описа на съда за 2018 г. и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 391308 от 23.04.2018 г., постановено по гр.д. № 26809/2017 г. по описа на СРС, ГО, 150 състав, е осъдена на основание чл.49, във вр. с чл.45 от ЗЗД, във вр. с чл.410 от КЗ, А.П.И., да заплати на ЗАД „Б.В.И.Г.” АД, сумата от 236,41 лева /двеста тридесет и шест лева и четиридесет и една ст./, представляваща изплатено застрахователно обезщетение по щета №470416161653596, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба – 28.04.2017 г., до окончателното изплащане на сумата, като за разликата до 262,05 лева /двеста шестдесет и два лева и пет ст./, предявеният иск е отхвърлен като неоснователен.

Срещу решението в частта, в която исковете са уважени е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по чл.

259, ал. 1 ГПК от ответника А.П.И.. Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, същетвено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Твърди се, че приетият по делото протокол за ПТП е частен документ относно механизма на произшествието и не е подписан от представител на въззивника, за да има доказателствена сила по отношение на него за неизгоден за него факт, признат извънсъдебно. Ргументира се, че не е описан или посочен размерът на препятствието причина за настъпване на ПТП, както и неговото местонахождение. Излага доводи за липсата на снимков материал от произшествието. Оспорва от приетата по делото САТЕ категорично да се установява механизма и причинно-следствената връзка. Посочва, че ищцовото дружество не е доказало да е извършена проверка водачът бил ли е под въздействието на алкохол или други, упойващи вещества, действал ли е умишлено, попада ли вредата в общите изключения от общите условия, когато застрахователят не изплаща обезщетение. Изразява се становище, че в описа на претенцията от задължителните реквизити не са попълнени и не е извършено удостоверяване. Твърди се, че не са представени актуалните общи условия на застрахователя. Аргументира се, че щетата, за която е изплатено застрахователното обезщетение не е покрит застрахователен риск, тъй като процесното МПС не е застраховано за допълнителен риск – „гуми“. Посочва, че не се установява дали ответникът е имал задължение да поддържа пътя и дали процесните вреди са в причинно-следствена връзка с това изпълнение.

В законоустановения срок ответникът по жалбата ЗАД „Б.В.И.Г.” АД е депозирал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна.

В необжалваната отхвърлителна част решението е влязло в сила.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевиранитевъззивни основания в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.

1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

СРС е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.

410, ал. 1, вр. чл. 411 КЗ, вр. 49 ЗЗД.

В чл. 410 КЗ е уредено едно специално суброгационно право в отклонение от правилото на чл. 74 ЗЗД, тъй като при настъпване на застрахователното събитие застрахователят не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на което по силата на чл. 410, ал. 1 КЗ встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата. Но когато причинител на вредата е лице, комуто е възложено някаква работа, по силата на чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД отговорност носи и възложителят за вредите, причинени от изпълнителя на възложената работа при или по повод нейното изпълнението. Макар че в правната норма, регламентирана в чл. 410, ал. 1 КЗ, не е предвидена правната възможност заплатилият по имуществено застраховане обезщетение застраховател да встъпи в правата на увредения срещу носещия гаранционна, обезпечителна отговорност възложител на виновното лице за причиняване на вредоносния резултат, в т. 15 от Постановление № 7/1977 г. на Пленума на ВС се приема, че суброгацията на застрахователя включва и правната възможност той да предявява искове за реализиране на отговорността по чл. 47 - 49 ЗЗД, когато са налице основания за нея. Макар и тези тълкувателни разяснения да са дадени при действието на правни разпоредби, които са отменени, те са приложими и при тълкуването на чл. 410, ал. 1 КЗ.

Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност.

От фактическите твърдения на ищеца в исковата молба се установява, че той е предявил спорното регресно право, основавайки го на виновното поведение на определени физически лица, на които А. „П.И.” (АПИ) е възложила да поддържат в изправност пътища – част от републиканската пътна мрежа, и носи отговорност за бездействията на тези лица. АПИ като признато от правото за юридическо лице не е деликтоспособна, тъй като тя формира и изразява правновалидна воля чрез своите органи - физически лица и носи само обезпечително-гаранционна отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител за вредите, причинени виновно от съответни физически лица при или по повод на изпълнение на възложената им от А.та работа. В този смисъл ищецът иска да бъде ангажирана гаранционната отговорност на А.та по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД като собственик на процесния път за виновното поведение на съответни физически лица, на които им е възложено да поддържат в изправност пътищата от републиканската пътна мрежа.

Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.

За да възникне регресното притезателно право на застрахователя по имуществено застраховане срещу възложителя за имуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца; 2) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл.

45, ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа и 4) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.

От приетата като писмено доказателство по делото застраховатена полица се установява, че към датата на процесното ПТП между ищеца и собственика на лек автомобил „Дачия Логан“, с рег. № *********е съществувало валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Каско Стандарт“.

По делото е представен протокол за ПТП

№1301493/15.11.2016 г., съставен в 09:50 часа от длъжностно лице при ОД на МВР-София, за настъпило ПТП на същата дата в 08:20 часа, в който е описано, че водачът на процесното МПС, при преминаване през дупка върху виадукта, спуква лява дясна гума и се деформира джантата, като водачът няма вина за възникналото ПТП.

Видно от приетите по делото писмени доказателства - възлагателно писмо до автосервиз за извършване на ремонт на процесния автомобил, опис-претенция от 16.11.2016 г. с щети – джанта задна лява и гума” с остатъчна стойност 50% и фактура №20000078830/19.10.2017 г., калкулация на претенция №50-01-01600-13637/2016 г.; заявление за изплащане на застрахователно обезщетение от 16.11.2016 г. на собственика на застрахования автомобил на щета по процесното ПТП; преписка по щета; фактура за доставка на джанта задна – лява алуминиева на стойност 163,35 лева, до автосервиза, извършил ремонта; приемо-предавателен протокол за възстановено МПС от 22.12.2016 г. за извършен ремонт на процесния автомобил от автосервиза. Опис на щетите по образуваната щета; фактура №20000016308/30.11.2016 г. за доставка на гума „Б. поларис” на собственика на застрахования автомобил на стойност 68,02 лева, без ДДС се установява, че застрахователната претенция е заведена от собственика на лек автомобил „Дачия Логан“, с рег. № *********до застрахователя ищец, като имуществените щети по автомобила са поправени за сметка на ищцовото дружество въз основа на валидния към момента на настъпване на процесното ПТП застрахователен договор, сключен между ищеца и собственика на увредения автомобил.

Въззивният съд споделя доводите на въззивника, че приетият по делото протокол за ПТП е частен документ относно механизма на произшествието. Неоснователно обаче е възражението в жалбата, че механизмът на ПТП и причинно-следствената връзка не са установени по делото. От приетия по делото протокол за ПТП се установява наличието на щети по процесния автомобил, неговото местоположение и наличието на необезопасена дупка на плътното платно на виадукта. В тази си част протокола за ПТП е официален свидетелстващ документ, тъй като видно от същия длъжностните лица са посетили мястото на настъпване на ПТП и са установили горните обстоятелства лично в рамките на служебните си задължения като длъжностни лица. Следователно в тази си част за горните обстоятелства протоколът има материална доказателствена сила.

Механизмът на ПТП и причинно-следствената връзка, за които протоколът за ПТП няма материална доказателствена сила, се установяват от приетата по делото експертиза. Видно от приетата и неоспорена от страните съдебна автотехническа експертиза, която съдът кредитира като компетентна и обективно дадена, вещото лице дава заключение, че описаните щети на процесния автомобил могат да бъдат получени при ПТП, отразено в заявлението за изплащане на застрахователно обезщетение и се намират в причинно-следствена връзка с него. От експертизата се установява, че общият размер на причинените щети към датата на настъпване на ПТП по средни пазарни цени възлиза на 236,41 лв.

Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че от приетата по делото САТЕ не се установява категорично механизма и причинно-следствената връзка. Вещото лице подробно и обосновано е изложило какви материали е използвало и как е направило експертните си изводи. Съдът намира заключението за обосновано и компетентно дадено. Същото не е оспорено от страните по делото и въззивният съд му дава вяра и основава правните си изводи въз основа на установените в експертизата факти.

Неотносимо към предмета на делото е липсата на снимков материал от произшествието. Въззивният съд не споделя довода на въззивника, че поради липса на снимков материал, фактите по делото са недоказани. Фактическият състав на чл. 410, ал. 1, КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД е установен и доказан по делото с други доказателства. В закона няма ограничение на доказатествените средства, които могат да се използват за установяване на пртоивоправно поведение, вреди и причинно-следствена връзка.