Решение № 228 от 08.03.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 228 гр. Варна, 06.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Константин Д. Иванов

Членове:

Мая Недкова мл.с. Станислав М. Ангелов при участието на секретаря Марияна Ив. Иванова като разгледа докладваното от мл.с. Станислав М. Ангелов Въззивно гражданско дело № 20243100500119 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава Двадесета от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба входящ № 39352/26.05.2023г. по описа на РС-Варна, подадена от Е. Н. П., чрез процесуалния му представител адв. А. Х. от АК-Варна, срещу Решение № 1401/27.04.2023 г., поправено с Решение на 05.12.2023 г. /неправилно посочено от РС-Варна, като Определение № 14400/05.12.2023 г./, постановено по гр. д. № 11296/2022 г. по описа на РС-Варна, 43-ти с-в, с което Районен съд – Варна е: отхвърлил предявения от Е. Н. П., против „С.В.Е.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в гр.

София, район „П. - Г“, бул. „В.В.“ №39, ет.8, иск с правно основание чл. 344. ал. 1, т. 1 от КТ, за признаване на уволнението му, извършено със заповед № 260/29.06.2022 г. на управителя на „С.В.Е.“ ООД, ЕИК ********, за незаконно и неговата отмяна, както и е отхвърлил предявения от Е. Н. П., против „С.В.Е.“ ООД, иск с правно основание чл. 220, ал.

1 от КТ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1559,39 лева, представляваща обезщетение за неспазен срок на 30-дневно предизвестие, за прекратяване на сключения между страните трудов договор №172/17.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 19.08.2022 г. до окончателното плащане.

Въззивникът–Е. Н. П. счита обжалваното първоинстанционно решение за необосновано и неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и при несъобразяване с всички приети по делото доказателства. Твърди, че на основание чл. 335, ал. 2, т.3 от КТ-трудовият договор се прекратява писмено. При прекратяване без предизвестие, от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора. Изготвянето на заповед за уволнение представлява техническа дейност.

Подписването на заповедта от представляващия работодателя обективира намерението му за прекратяване на трудовото правоотношение, но волеизявлението за прекратяване поражда 1 правен ефект с надлежното връчване на заповедта за уволнение на работника.

Въззивникът моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло и съдът да постанови друго решение, с което да признае уволнението на ищеца за незаконно и да го отмени, както и да осъди на основание чл. 220, ал. 1 от КТ „С.В.Е.“ ООД, да му заплати обезщетение за неспазен срок на 30-дневно предизвестие за прекратяване на сключения между страните трудов договор № 172/17.12.2021 г., за периода от 30.06.2022 г. до 30.07.2022 г., в размер на сумата от 1559,39 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда-19.08.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.

В срока по чл. 263 от ГПК, от „С.В.Е.“ ООД, ЕИК ********, не е постъпил отговор на въззивната жалба.

В открито съдебно заседание, Е. Н. П., чрез процесуалния си представител - адв. А.

Х., поддържа въззивната жалба. Претендират се разноски.

В открито съдебно заседание, „С.В.Е.“ ООД, ЕИК ********, редовно призован, не се представлява. Постъпила е молба вх. № 4635/21.02.2024г. по описа на ОС-Варна, подадена от А.Н. – управител на „С.В.Е.“ ООД, ЕИК ********, с която се моли насроченото съдебно заседание да се гледа в тяхно отсъствие. По същество оспорват подадената въззивна жалба.

Съдът, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред РС-Варна е образувано по предявени от Е. Н. П., ЕГН **********, срещу „С.В.Е.“ ООД, ЕИК ********, обективно, кумулативно съединени искове, с правно основание: чл.344, ал.1 т.1 от КТ, за признаване на уволнението на ищеца, извършено със заповед № 260/29.06.2022 г. на управителя на „С.В.Е.“ ООД, за незаконно и неговата отмяна и иск с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ, за осъждане на „С.В.Е.“ ООД, да заплати на Е. Н. П. сумата от 1559,39 лева /след допуснато с протоколно определение увеличение на размера на иска/, представляваща обезщетение, в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя, за неспазен срок на 30-дневно предизвестие, за периода от 30.06.2022 до 30.07.2022 г., за прекратяване на сключения между страните трудов договор №172/17.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 19.08.2022 г. до окончателното плащане.

Е. Н. П. твърди, че на 17.12.2021 г., между него и „С.В.Е.“ ООД е бил сключен трудов договор № 172/17.12.2021г. и допълнително споразумение №1 към същия, по силата на които е бил назначен на длъжността „шофьор-куриер“ при „С.В.Е.“ ООД. Договорът е бил сключен на основание чл. 67, ал.1, т.1 вр. чл.70 от КТ, със срок на изпитване от 6 месеца, считано от датата на постъпване на работа, уговорен в полза на работодателя. В исковата молба се сочи, че Е. Н. П. е постъпил на работа на 20.12.2021 г. като от тази дата е започнал да тече изпитателният срок от 6 месеца. Трудовото му правоотношение е било прекратено от работодателя със заповед №260/29.06.2022 г., на основание чл.71, ал.1 КТ, считано от 30.06.2022 г., като твърди, че заповедта е издадена след изтичане на изпитателния срок, който е изтекъл на 20.06.2022 г. Е. Н. П. твърди, че в рамките на срока по чл.70, ал.1 КТ, е ползвал платен годишен отпуск в размер на един работен ден – на 04.03.2022 г. и е ползвал отпуск, поради временна неработоспособност за периода от 17.06.2022 г. до 22.06.2022 г. и за периода от 23.06.2022 г. до 24.06.2022 г. – всичко общо 9 календарни дни. Сочи, че срокът за изпитване, следва да се удължава с толкова работни дни, с колкото не се е явявал на работа и не е изпълнявал трудовите си функции или общо със седем работни дни. Намира издадената от „С.В.С.“ ООД заповед №260/29.06.2022 г. за незаконосъобразна, тъй като трудовото му правоотношение е прекратено след изтичане срока за изпитване по чл.70, ал.1 КТ. Счита, че доколкото страната, в чиято полза е уговорен този срок не е направила изявление за прекратяване на договора, то същият следва да се счита за сключен за неопределено време, а това изисква прекратяването на трудовото правоотношение да се извърши с 30-дневно предизвестие, уговорено в полза на двете страни, съгласно чл. 3 от трудов договор №172/17.12.2021 г.

Твърди, че прекратяването на трудовия му договор, без отправяне на предизвестие, е 2 незаконосъобразно. Счита, че „С.В.С.“ ООД му дължи обезщетение за неспазения срок на предизвестие, за периода от 30.06.2022 г. до 30.07.2022 г., в размер на 1559,39 лева.

В срока по чл.131 от ГПК, от А.Н.- управител на „С.В.С.“ ООД, е подаден писмен отговор, с който се оспорва основателността на предявените искове. Оспорва се изложеното от ищеца твърдение, че заповедта за прекратяване на трудовия му договор му е била връчена след изтичане на изпитателния срок. Намира, че в последния не се включва срокът, през който работникът се е намирал в законоустановен отпуск или по други уважителни причини не е изпълнявал работата, за която е сключен договорът. Сочи, че дори да се приеме, че уволнението е незаконно, то работодателят не дължи обезщетение по чл. 220 от КТ, тъй като не са налице предпоставки за изплащането му, а именно – договорът да е бил прекратен с предизвестие, което да не било спазено от работодателя. При горните доводи настоява за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно между страните, а и от трудов договор номер 172/17.12.2021 г. се установява, че на 17.12.2021 г. в град София, на основание чл. 67, ал.1, т. 1, във връзка с чл.

70 от Кодекса на труда е сключен трудов договор между „С.В.С.“ ООД, представлявано от Н.Д.Б., в качеството му на управител – като работодател и Е. Н. П. – в качеството му на работник. Договорът е сключен със срок на изпитване – 6 месеца, считано от датата на постъпване на работа на работника, в полза на работодателя. Е. П. е назначен на длъжност шофьор – куриер, с място на работа в град Варна, с основно месечно възнаграждение в размер на 1417,56 лева, платимо ежемесечно в срок до 25-то число на следващия месец и допълнително възнаграждение към основната заплата в размер на два бонуса по 200 лева. Е.

П. се задължава да постъпи на работа на 20.12.2021 г. или в едноседмичен срок от получаване на екземпляра от трудовия договор, подписан от двете страни. Съгласно т. 3 от трудовия договор, срокът на предизвестието при прекратяването му е еднакъв и за двете страни - 30 дни. Подписан екземпляр от трудовия договор е връчен на Е. П. на 17.12.2021 г., за което същият се е подписал. Е. П. е постъпил на работа на 20.12.2021 г., което не е спорно между страните и е видно от отразеното в трудовия договор.

Трудовият договор на Е. П. е прекратен от работодателя, със заповед №********/****** г., считано от 30.06.2022 г., на основание чл. 71, ал. 1 от КТ. Като причина за прекратяване на трудовия договор в заповедта е посочено: „По инициатива на работодателя“. В заповедта е посочено, че на Е. П. следва да се изплати обезщетение по чл.

224 от КТ в размер на 671,48 лева за 9 дни отпуск. Отразено е, че копие от заповедта следва да се връчи на лицето и на главния счетоводител. Като дата на връчване на заповедта е отбелязана датата: 30.06.2022 г. В полето за подпис на лицето, същото е празно. Не е налице подпис на Е. П. на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение.

В уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ до НАП е отразено, че датата на сключване на трудовия договор на Е. П. е на 17.12.2021 г., а датата на прекратяване на договора е на 30.06.2022 г. Във въззивната жалба е посочено, че следва да се приеме, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е връчена най-рано на 30.06.2022 г.

Въз основа на горните обстоятелства, съдът приема, че трудовото правоотношение на Е. П. е прекратено на 30.06.2022 г.

От молба и заповед за ползване на платен годишен отпуск, става видно, че Е. П. е използвал платен годишен отпуск за 2022 г. в размер на един работен ден на 04.03.2022 г.

От болничен лист за временна неработоспособност № *************, издаден от доктор А.И.Б. на Е. П., става видно, че за времето от 17.06.2022 г. до 22.06.2022 г., включително – общо 6 календарни дни, Е. П. е бил в отпуск, поради временна неработоспособност, поради увреждане на междупрешленните дискове в поясния и другите отдели на гърба.

3

От болничен лист за временна неработоспособност № *************, издаден от доктор А.И.Б. на Е. П., става видно, че за времето от 23.06.2022 г. до 24.06.2022 г., включително – общо 2 календарни дни, Е. П. е бил в отпуск, поради временна неработоспособност, поради увреждане на междупрешленните дискове в поясния и другите отдели на гърба.

От удостоверение, издадено от „С.В.С.“ ООД, става видно, че за месец май 2022 г. на Е. П. е било изплатено брутно трудово възнаграждение в размер на 1559,32 лева.

При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:

Въззивната жалба, инициирала настоящото въззивно производство е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни норми.

В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като постановено от надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в изискуемата форма и при наличието на всички положителни, респ. липса на отрицателни процесуални предпоставки, обуславящи правото на иск и неговото надлежно упражняване.