Решение № 311 от 15.12.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 311 гр. София, 14.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Иван Коев

Членове:

Стефан Милев

Любомир Игнатов като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно наказателно дело от общ характер № 20211100604121 по описа за 2021 година

Предмет на въззивна проверка по гл. ХХI от НПК е оспорената с протест на Софийската районна прокуратура (СРП) присъда от 10.06.2019 г. по н.о.х.д. № 7100/16 г. на СРС (НО, 110 с.), с която подс. М. Г. Ц. (ЕГН: **********) е бил оправдан по обвинението на 23.12.2014 г. при опасен рецидив да е извършил кражба на вещи от владението на пострадалата Ц.И. (чл. 196, ал.1, т.1, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б.

„а“ и „б“ НК).

Протестът, поддържан от представителя на СГП в откритото заседание пред втората инстанция, е с искане по чл. 336, ал.1, т.2 НПК, основано на несъгласие с направения от СРС анализ на доказателствата и базираните на него правни изводи.

Извън заявените абстрактни доводи за „несъмнена доказаност“ на обвинението, прокурорът е акцентирал върху съдържанието на досъдебните показания на св. С.Д.

(дадени по реда на чл. 223 НПК и прочетени при условията на чл. 281, ал.1, т.4 НПК), които – според него – съдържат достатъчно уличаващи подсъдимия факти, свързани с отнемането на инкриминираните вещи и последващия им пласмент.

По собствена воля подс. Ц. е отказал участие във въззивното разглеждане на делото, но неговият служебен защитник (адв. Ч.) пледира оправдаването му да бъде потвърдено. Противно на тезата в протеста, защитникът изтъква, че въпросните досъдебни показания, на които СРП се позовава, са дадени под натиск, при това – в период, в който св. Д. е имала поведенчески проблеми, предизвикани от системната употреба на наркотични вещества.

СГС намери, че следва да потвърди оспорената с протеста присъда.

Авторството на деянието по делото е останало недоказано.

1

Районният съд не е отрекъл извършването на инкриминираната в обвинението кражба, при която - за времето между 8.30 ч. и 16.20 ч. на 23.12.2014 г. неустановено лице проникнало през прозореца на първия етаж в къщата (жилището) на св. Ц.И. (гр.

София, кв. „*******) и в нейно отсъствие изнесло (отнело) оттам движимо имущество на стойност 828, 40 лв. (преносим компютър „Сони“, фотоапарат и SD-карта), част от което (преносимия компютър) малко по-късно същия ден св. С.Д. (приятелка на подс.

Ц.) предала в заложна къща „К.“ ЕООД. Оплакването във въззивния протест всъщност касае първоинстанционния извод, че няма еднозначни доказателства, които „по несъмнен начин“ (чл. 303, ал.2 НПК) да обосновават, че именно Ц. е лицето, извършило процесното деяние. То, обаче, е неоснователно, защото в действителност наличната доказателствена съвкупност не позволява признаването на подсъдимия за виновен.

Преки доказателства, разкриващи подс. Ц. като автор на кражбата, се съдържат единствено в дадените пред съдия досъдебни показания на св. С.Д. (л. 20-21 от д.п.), които първата инстанция е прочела на осн. чл. 281, ал.1, т.4 НПК - поради невъзможност лицето да бъде открито за редовно призоваване. Макар и СРС да е бил пестелив в мотивите си защо отказва ползването им с доверие, проявеният процесуален подход (като краен резултат) е правилен. Касае се за изявления на свидетел, направени в предварителната (закрита по своя характер) фаза на производството, без участие на обвиняемия и без възможност той (или негов защитник) да постави своите насрещни въпроси. Нещо повече - дори при прочитането им в откритото съдебно следствие, на подс.Ц. не е било осигурено правото на „лична конфронтация“ със свидетелстващото срещу него лице, защото това процесуално действие е било проведено без присъствие на свидетеля (логично, с оглед ползваното правно основание – чл. 281, ал.1, т.4 НПК).

Близо две години по-късно, когато след успешни издирвателни действия св. Д., все пак, е била установена и призована за разпит, Районният съд отново е прочел казаното от нея пред разследващия орган, като тя по никакъв начин не е потвърдила достоверността на вменените й изявления. Напротив – дала е непосредствени показания (макар и фактологично объркани, поради изтеклия период от време), в които е описала друго (различно) развитие на събитията и в които само фрагментарно е цитирала името на подс. Ц. без никаква конкретика. Именно поради факта, че пред съдебния състав въпросната свидетелка на практика не е потвърдила верността на досъдебните й показания, както и поради обстоятелството, че те са били дадени (респ.

– прочетени) без възможност подсъдимият и неговата защита да поставят своите въпроси, няма как същите да бъдат поставени в основата на осъдителна присъда, защото подобен подход би нарушил справедливостта на процеса в контекста на чл. 6, пар. 3 ,б. „d“ ЕКПЧ.

По принцип е вярно, че прочетените показания на св. С.Д. биха могли да бъдат оценявани „на общо основание“ като приобщени по друг ред (например – при условията на чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.2 НПК), но и в този случай ползването им в подкрепа на обвинението би било допустимо, само ако се подкрепят от допълнителни уличаващи подс. Ц. факти, установени в доказателствената верига. Такива, обаче, по делото липсват. Свидетелският разказ на пострадалата Ц.И. (л. 123, гръб – л. 124 от н.о.х.д.) пресъздава единствено какви са били установените от нея липси в жилището й, без да съдържа данни за авторството на деянието. Свидетелят К.К. (служител в ЗК „К.“ ЕООД) е потвърдил единствено, че на инкриминираната дата св. С.Д. се е явила, за да заложи преносимия компютър, с уточнението, че е виждал само един път и подс.

Ц. - като „придружаващо лице“, без изобщо да конкретизира дали става въпрос за същия случай, или за друг подобен. Разпитите на свидетелите Г.Г. и Х.И. също с нищо не допринасят за установяването на извършителя на кражбата, защото казаното от Г. не съдържа никакви детайли, а изявленията на И. (л. 125 от н.о.х.д.) по повод 2 конкретно изследваното деяние са сведени единствено до мъгляв спомен за поведението на св. Д.: „Когато я видях, ходеше с един бял лаптоп. Беше с едно момче, но не го познавам него … М. тогава си беше вътре в къщата…“ Именно относно въпросния „бял лаптоп“ от своя страна св. Л. Г.а е разяснила, че при нея се е явила св. Д. с предложение да й продаде въпросната вещ, но подсъдимият Ц. не е присъствал на проведената среща.

Така, ако реално установената фактология по делото следва да бъде обобщена, тя се свежда до обстоятелствата, че на 23.12.2014 г. от дома на св. Цв. И.а е била извършена кражба на вещи, една от които по-късно е заложена в търговски обект от св.

С.Д.. Нито един от тези факти не разкрива подс. М.Ц. като извършител на изпълнителното деяние на вменената му с обвинението кражба, защото доказателствата не позволяват еднозначния извод, че той е участвал в отнемането на вещите. Защо, обаче, срещу св. С.Д. не е било повдигнато отделно обвинение по чл.

215 НК, е въпрос, чието разрешаване е зависило изцяло от преценката на прокуратурата, върху която съдебният контрол е недопустим.

Неоснователността на въззивния протест и изводът на втората инстанция, че СРС правилно е приел авторството за недоказано, не дават друга възможност, освен атакуваната присъда да бъда потвърдена, поради което - на основание чл. 338 НПК, Софийският градски съд, Наказателно отделение, ІІ въззивен състав:

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА присъда от 10.06.2019 г. по н.о.х.д. № 7100/16 г. на СРС (НО, 110 състав).

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3