Решение № 12217 от 11.07.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12217 гр. С., 11.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 61 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЕМИЛИЯ АТ. КОЛЕВА при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА като разгледа докладваното от ЕМИЛИЯ АТ. КОЛЕВА Гражданско дело № 20221110108432 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба от „.+” ЕООД, с която е предявен установителен иск срещу И. С. И. с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 220, ал. 1 КТ за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 650 лева, представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК - 17.05.2021г. до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

Ищецът твърди, че между страните по делото съществувало трудово правоотношение по силата на сключен трудов договор № 355 от 21.12.2020г. Ответникът заемал длъжността „шофьор товарен автомобил/международни превози” с основно трудово възнаграждение в размер на 650 лева, считано от 01.01.2021г.

На 29.03.2021г. ответникът депозирал молба за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. На 09.04.2021г. при отказ на работника било връчено писмо, в което му се отказва прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. На същата дата ответникът депозирал молба до работодателя, в която заявява, че считано от 09.04.2021г. няма да работи повече при работодателя. С оглед на така направеното волеизявление, със заповед от същата дата трудовото правоотношение на ответника било прекратено на основание чл. 326, ал. 1 КТ. Поради неспазване на предизвестието ответникът дължал обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за неспазения срок на предизвестието.

Във връзка с претенцията било депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и такава била издадена. Поради постъпило възражение се предявява настоящия установителен иск.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който оспорва иска. Твърди, че с депозираната на 09.04.2021г. молба за прекратяване на трудовото правоотношение е упражнил правото си да иска такова прекратяване без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, поради неизплащане на дължими трудови възнаграждения.

Поради това и ответникът възразява, че заповедта, с която му е било прекратено трудовото 1 правоотношение била нищожна, тъй като съдържанието й противоречало на неговите изявления. Поради това и не дължал претендираната сума от 650 лева. Твърди, че заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение не му е връчвана и същата не била подписвана от него. Моли искът да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 220, ал. 1 КТ:

За основателността на предявените искове ищецът следва да установи в условията на пълно и главно доказване прекратяване на трудовото правоотношение при условията на дължимо предизвестие от страната и неспазен срок на същото; размер на БТВ за последния пълен отработен месец.

В тежест на ответника е да докаже възраженията си.

По делото като доказателство са представени заверени копия на трудов договор №355 от 21.12.2020г., сключен между ответника И. С. И., като работник/служител и „.+“ ЕООД, като работодател, от което се установява, че между страните е имало валидно трудово правоотношение.

Представена като доказателство е молба с вх.№ 2103001/29.03.2021 г., с която И. С. И. моли да бъде освободен от „.+“ ООД от изпълняваната длъжност „международен шофьор“.

От входящия номер, се установява, че молбата на ответника е получена от работодателя на 29.03.2021г.

Видно от представеното като доказателство писмо от „.+“ ООД до И. С., работодателят „.+“ ООД уведомява служителя И. С. И., че не е съгласен да прекрати трудовия договор от 21.12.2020г. по взаимно съгласие, считано от визираната от работника дата - 29.03.2021г., съгласно подадена от последния молба от същата дата. Писмото е връчено на служителя при отказ за получаване на 09.04.2021 г., което обстоятелство е удостоверено с подписа на двама свидетели.

Представено като доказателство е и второ заявление, подадено от И. С. И., с което последният заявява на работодателя „.+“ ООД, че считано от 09.04.2021 г. няма да работи повече при този работодател.

Видно от представената като доказателство Заповед от 09.04.2021г. на „.+“ ЕООД трудовото правоотношение между „.+“ ЕООД и И. С. е прекратено на основание чл. 326, ал.

1 КТ. Видно от съдържанието на Заповедта, последната е връчена на ответника на 09.04.2021г., което е удостоверено с неговия подпис и собственоръчно написана дата и изписване на двете имена на служителя. След направено оспорване от страна на ответника, посочената Заповед за прекратяване на трудовото правоотношение е представена и в оригинал от ищеца (л. 93 по делото).

Представена като доказателство е и покана от „.+“ ЕООД до И. С. И., с която работодателят кани И. И. да заплати в 30-дневен срок от получаване на поканата дължимото обезщетение за неспазено предизвестие, начислено на основание чл.220, ал.1 КТ в размер на 650 лв. Видно от разписка, съдържаща се в представената като доказателство покана, последната е връчена на И. И. при отказ на 09.04.2021г. в присъствието на двама свидетели.

Въз основа на представените доказателства се установява наличието на валидно трудово правоотношение между страните, което е прекратено на 09.04.2021г. със Заповед на работодателя на основание чл. 326, ал.1 КТ.

Ответникът оспорва основанието за прекратяване на трудовия договор и посочва, че издадената от работодателя Заповед от 09.04.2021г. за прекратяване на трудовото правоотношение е нищожна по отношение на основанието, на което е издадена поради 2 липса на съгласие, тъй като съдържанието й противоречи на направени от ответника извънсъдебни заявления пред работодателя на 29.03.2021г. относно причината за прекратяване на трудовия договор – поради неизплащане на дължими по КТ възнаграждения в срок.

В тази връзка и по молба на ищеца съдът е назначил ССЕ, която да се установи дали към датата на подаване на двете заявления за прекратяване на трудовото правоотношение – 29.03.2021г. и 09.04.2021г. и издаване на заповедта на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение – 09.04.2021 г., ответникът е имал неплатени трудови възнаграждения.

Видно от заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективна, компетентно дадена и пълна, се установява, че за периода 21.12.2020г. до 09.04.2021г. работодателят „.+“ ЕООД е дължал на И. И. нетни трудови възнаграждения в общ размер на 1700,25лв. и дължими дневни пари за командировка в чужбина, съгласно Заповед за командироване №1/03.01.2021г. и Заповед за командироване №20/21.03.2021г. в общ размер на 4224,59 лв. След извършена проверка в счетоводството на „.+“ ЕООД се установява, че за периода от 15.01.2021г. до 22.06.2021г. по банкова сметка на И. И. са направени 14 броя банкови преводи от сметка на „.+“ ЕООД, като общо преведената сума за работна заплата е 1722,25 лв., а общо заплатената сума за командировки е 6446,08 лв. От заключението на вещото лице се установява, че към 29.03.2021г. и към 09.04.2021г. на ответника не е било заплатено трудово възнаграждение, дължимо за месец декември 2020г., като последното е заплатено след датата на прекратяване на трудовия договор – на 22.06.2021г. В същото време от заключението на вещото лице по ССчЕ се установява, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение работодателят „.+“ ЕООД е заплатил на ответника суми за командировки в общ размер на 6446,08 лв. при дължими за целия период на трудовия договор общо 4224,59 лв. Поради това съдът кредитира показанията на св. Теодора Илиева, служител на ищцовото дружество, дадени в открито съдебно заседание на 07.02.2023г., в които посочва, че при превеждане на заплатата за месец декември 2020г. е допусната техническа грешка и при отбелязване на основание на плащането не е посочена заплата, а единствено командировка.

Съдът намира въз основа на представените доказателства, че в процесния случай ответникът не е доказал твърдяното от него основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, поради незаплащане на дължими трудови възнаграждения. Съгласно задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение № 93 от 8.04.2011 г. по гр. д. № 1141/2010 г., на ВКС, III г. о., основанието за прекратяване на трудовото правоотношение следва да се посочи в писменото волеизявление за прекратяване с характеризиращите го по закон признаци, които го отличават от другите прекратителни основания, за да има работникът яснота за уволнението и да може да се защити срещу незаконността му. Според посоченото решение, основанието за прекратяване следва да се посочи писмено, тъй като за разлика от възникването на трудовото правоотношение, което може да бъде създадено и без да е спазена писмената форма (чл. 62, ал. 2 КТ), изменението и прекратяването на трудовото правоотношение се извършва само с писмени волеизявления на страните по трудовото правоотношение (в този смисъл е и Решение № 1732 от 30.11.2001 г. по гр. д. № 2766/2000 г., на ВКС, III г. о.). Устното уведомяване за основанието, на което е прекратен договора, дори да е установено по делото, няма предвидената от закона форма, за да е част от волеизявлението за прекратяване. В хипотезите на прекратяване на трудовия договор едностранно от работника или служителя без предизвестие, в това число в случаите по чл.327, ал.1, т.2 КТ, основание за прекратяване на трудовия договор се явява писменото изявление на работника за прекратяване на трудовия договор, адресирано до работодателя (арг. чл.327, ал.2 и чл. 335, ал.2, т.3 КТ). От момента, в който работодателят получи писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото правоотношение, последното се счита прекратено (чл.335, ал.2, т.3 КТ).

3

Задължителната съдебна практика на ВКС, изразена в Решение № 289 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 1289/2014 г., ВКС, IV г.о., приема, че писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл. 327, ал. 1 от КТ води до автоматично прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника или служителя основание.

Следователно, именно писменото изявление на работника/служителя за прекратяване на трудовото правоотношение е конститутивният елемент, който се явява основание за прекратяване на трудовия договор. Издаването на последващата писмена заповед на работодателя за прекратяване на трудовия договор има само декларативно действие и констатира вече настъпилото прекратяване на трудовото правоотношение.

Въз основа на посоченото следва да се приеме, че независимо дали ответникът е посочил определено основание за прекратяване на трудовото правоотношение в устна форма пред работодателя, непосочване на основанието в писмено изявление, отправено и достигнало до знанието на работодателя, се явява без правно значение за основанието за прекратяване на трудовия договор. Релевантно за действителното основание, на което е прекратен трудовия договор, независимо от посоченото в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, е единствено съдържащото се в писменото изявление на работника основание за прекратяване на трудовото правоотношение, достигнало до знанието на работодателя. Следва да се приеме, че свидетелските показания на двамата допуснати по делото свидетели относно заявленията на И. И. при предаване на работодателя на заявление за прекратяване на трудовия договор са без правно значение относно основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което и не следва да се обсъждат по същество.