Решение № 4856 от 24.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4856 гр. София, 24.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Иванина Ив. Пъстракова

Членове:

Димитър К. Демирев

Мила Г. Димова при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско дело № 20241100502387 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 19810/30.11.2023 г., постановено по гр.д. № 50361/2022 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 173 състав, съдът е отхвърлил предявения от „РЕБЕЛ УАЙН ЕНД СПИРИТС“ ИНК. /REBEL WINE AND SPIRITS”INC./ дружествен № С20010-2004, регистрирано съобразно законите на Щата Невада – Съедини Американски Щати, със седалище Лас Вегас, представлявано от С.А.М., срещу С. Б. К. иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата от 11000,00 долара на САЩ , предоставена ù според твърденията на ищеца на 23.02.2018г. на неосъществено основание и с която тя неоснователно се обогатила, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /10.03.2022г./ до окончателното изплащане на сумата.

Производството е образувано по въззивна жалба с вх. № 373584/28.12.2023г. (и допълнителна от 29.12.2023г.) от ищеца, с която се обжалва решението изцяло като неправилно и се иска да бъде отменено и вместо него да се постави акт, с който да се уважи изцяло предявения иск.

1

Изложени са доводи, че неправилно било прието, че искът по чл.55, ал.1 ЗЗД може да се предяви само от лицето, което е извършило плащането, вкл. ответницата не е възразявала, че не изхожда от ищеца и между страните нямало спор, че плащането е в полза, от името и за сметка на ищеца. В отговора на исковата молба било въведено възражение единствено, че не се дължи сумата, защото възложената работа била изпълнена, както и че сумата била предадена на А. Г. за консултантски услуги, което се потвърждавало и от отговора на нотариалната покана. Неправилно съдът приел за спорно плащането на сумата, като възражението за липса на материалноправна легитимация на ищеца принадлежала на ответника, не на съда, поради което решаващият му, че ищецът не бил материално легитимиран да иска връщането, бил незаконосъобразен. В решението липсвал анализ на взаимоизключващите се възражения на ответницата, в която твърдяла, че отношенията започнали по повод издаване разрешение за дейности по чл.73, ал.1 ЗКНВП, а се позовавала на изпълнена работа с издадено разрешение в полза на друго дружество. Така и се позовавала на абонаментен договор за консултантска услуга от 18.01.2018г., по който страна били другото дружество, но от решението по гр.д. № 8426/2020г. не била извършвала дейност по договора. От представена по делото фактура от 14.04.2018г. се установявало, че ответницата получила 14500$ във вид на луксозна чанта, от които 7500$ били приспаднати за адвокатски услуги, без да са представени доказателства за извършени такива, а единствено били налице твърдения, че заплатила процесната сума на третото лице – помагач за консултантски услуги, за да се ограмотява правно от служителя на министерството. Изрично в уведомлението от 23.02.2018г. било указано, че преведената сума се предоставяла за отговорно пазене и била предназначение за нуждите за плащане на такси в държавни и общински институции, вкл. след съгласуване и потвърждение от С.М., но по делото не били ангажирани доказателства в тази насока.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство – С. Б. К., с който изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Сочи, че изводът за неоснователност на иска е свързан с липса на осъществена престация от ищеца, която да го легитимира да иска връщане на процесната сума, което е изведено от факта, че въпреки безспорното между 2 страните заверяване на сметката на ответницата, приложените доказателства удостоверявали, че банковият превод е нареден не от сметка на ищеца, а от трето лице. Оспорва се твърдението за наличие на активна легитимация на „Ребел Уайн енд Спиритс“ Инк. по съображения, че първо, било недоказано наличието на правоотношение между страните, а в цитираното платежно третото лице е наредило плащане за „Rebel Wine + Spirts”, като в отговора на исковата молба е подчертано наличието на Ребел Уайн Енд Спиритс – БГ ЕООД, представлявано от С.М., което е имало сключен абонаментен договор за консултантска услуга от 18.01.2018г. с ответницата, както и е упълномощило същата да представлява дружеството с нот.заверено адв.пълномощно от 19.01.2018г. Твърди се, че към момента на превода ответницата е в договорни правоотношения с Ребел Уайн Енд Спиритс – БГ ЕООД, но липсвали доказателства относно американското дружество, поради което и основанието „предоставяне на адвокатски услуги за Rebel Wine + Spirts не можело да се тълкува еднозначно, че сумата представлявала акт от името на американското дружество в контекста на облигационно правоотношение с ответницата. С по-голяма вероятност можело да се твърди, че сумата била преведена от името на българското дружество, като неяснотата се засилвала и от изпратената нот.покана от 07.11.2018г. без посочване дали се касае за българското или американското дружество. Представеното към исковата молба Уведомление от 23.02.2018г., с което се твърди, че С.М. уведомявал адв. К., че преведените средства били предназначение за американското дружество, е надлежно оспорен с отговора на исковата молба като антидатиран и съставен за целите на процеса, вкл. изрично било подчертано, че никога не е стигал до знанието на ответницата. В този смисъл се твърди, че не е доказано дружеството ищец да е правният субект, от името на който е преведена сумата, което се потвърждавало от установеното, че платеж не е американското дружество, както и липсата на доказателства, че парите са преведени от негово име и са отразени в неговата правна сфера.

Допълва се, че дори условно да бъде прието, че паричният превод действително е бил нареден от „Т. INC.“ от името на американското дружество, същото не може да се окачестви като възникване на двустранно правоотношение, защото с оглед естеството на иска се предполага, че е била налице хипотеза, при която в момента на получаване на сумата е съществувало валидно правно отношение, което да оправдае даването и 3 получаването, като с исковата молба се твърдяло, че сумата била преведена във връзка с бъдещи събития, вкл. сключване на договор за правно обслужване, но такива събития не възникнали и американското дружество не започнало да развива дейност на територията на Република България. Налице било вътрешно противоречие в твърденията в исковата молба и във въззивната жалба, като тезата за възникнало правоотношение била въведена с цел да бъдат оборени аргументите на съда за липса на осъществена престация от страна на ищеца. Така и правилни били мотивите на СРС, че правото на иск принадлежи на лицето, което реално е престирало, като твърдението, че плащането било от името и за сметка на ищеца било въведено във въззивната жалба, като до постановяване на решението пред първата инстанция не били представяни доказателства за плащане за сметка на ищеца. Оспорва се твърдението за необоснованост, доколкото по делото било установено, че от първоначалната кореспонденция (05.12.2017г.) било отправено искане до ответницата за адвокатска помощ и съдействие, както и описание на условията и възнаграждението, което се дължи за издаване на разрешение за дейности по ЗКВНП. След анализ и коментар от ответницата били пояснени условията и протичане на производството, като нито едно от дружествата на С.М. не отговаряло на изискванията. В този смисъл били нелогични и неоснователни доводите на въззивника, че ответницата не е имала правоотношения с дружествата на М., или че преведените суми били с цел обезпечаване на бъдещи разходи свързани с дейността, които не са се осъществили. Вкл. в показанията на св. П., се потвърждавало за дискусии между М. и ответницата на тази тема, но резултатът бил виден и доказан с множество писмени доказателства. Твърди се превратно цитирано на в.гр.д.

№ 8426/2020г., като се иска от съда да приеме, че е било налице осъществяване на дейност по представения абонаментен договор, като било неоснователно да се разисква предходен правен спор, защото не били релевирани доводи, че претендираните суми представлявало възнаграждение по абонаментен договор. Моли се за отхвърляне на въззивната жалба, потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на разноски, под евентуалност, да бъде разгледан предявения обратен иск срещу третото лице – помагач – А. С. Г..

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от А. С. Г., който намира въззивната жалба за неоснователна. Намира, че съдът 4 правилно е стигнал до извод, че е налице липса на осъществена престация от ищеца, които да го легитимират да иска връщането им от ответника.

Поддържа се становището, че Уведомление от 23.02.2018г. е антидатиран документ, съставен за целите на делото. Сочи, че въззивникът постоянно сменял твърденията си с цел да заблуди съда.

Съдът като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което е допустима.

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 по тълк.д. № 1/2013 ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

При извършена служебна проверка на основание чл.269 ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

Със заявление за издаване на заповед по чл.410 ГПК от 10.03.2022г. е поискано от ищеца издаване на заповед за парично вземане, с която да се разпореди ответницата да плати сумата от 11 000$, с която неоснователно се е обогатила, като сумата била преведена по банкова сметка на 23.02.2018г. и била предназначена за разходи за нуждите на търговско дружество „РЕБЕЛ УАЙН ЕНД СПИРИТС“ ИНК, но длъжникът не извършил разходи от и за сметка на дружеството, с което неоснователно се бил обогатил със сумата. В предявения по реда на чл.422 ГПК положителен установителен иск се твърди, че ответницата е адвокат и това качество, на 23.02.2018г. ищецът е превел 5 сумата от 11 000$ предоставена за отговорно пазене, предназначена за разходи, свързани с бъдеща дейност на територията на Република България на ищеца, като ответницата била уведомена, че сумите можели да се разходват само след писмено съгласуване и потвърждение от представляващия дружеството С.М., така и била предупредена, че било необходимо да се сключи договор за правно обслужване. Доколкото ищецът не извършвал дейност на територията на България и не е давал писмено съгласие за разходване на средства, съответно ответницата не информирала дружеството за необходими разходи и не представила отчет или справка на ищеца за разходените суми, била уведомена с нот.покана от 08.11.2018г. да представи отчет, респ. да възстанови получената сума. Поради неизпълнение на задължението да върне сумата се твърди, че със същата се е обогатила неоснователно като дадена на неосъществено основание. Пояснено е (л.173) по чл.143 ГПК, че процесната сума била във връзка с бъдещи действия от ответницата като представител на ищеца пред МЗХ по повод издаване на разрешение по чл.73 ЗКНВП, което основание не се било осъществило, поради което сумата се претендира на неосъществено основание.