Решение № 6 от 08.01.2024, Окръжен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№6 гр. Монтана, 05.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Аделина Тушева

Членове:

Елизабета Кралева

Александра Нанова при участието на секретаря Мадлена Н. Митова като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело № 20231600500374 по описа за 2023 година

Производството е въззивно и е по реда на чл. 258-273 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).

Образувано е по повод на въззивна жалба, подадена от „хххх“ ЕООД, ЕИК 175405921, действащо чрез процесуалния си представител адвокат Т. Г. , срещу Решение № 374 от 11.08.2023 г ., постановено по гр. д. № 2909/2022 г., по описа на Районен съд-гр. Монтана, 4- ти състав, с което е уважен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 3, с правно основание чл. 439 от ГПК, за признаване за установено, че ищцата Т. Б. С., ЕГН **********, не дължи на ответниковото дружество „хххххООД, ЕИК 175405921, сума в общ размер от 8932,88 лв., представляваща част от задължение, за която е образувано изп. д. № 1-337/2022 г., по описа на държавен съдебен изпълнител при Съдебно-изпълнителна служба към Районен съд-гр. Монтана, което вземане е обективирано в изпълнителен лист от 07.07.2005 г., издаден по ч. гр. д. № 339/2005 г. на Районен съд-гр.

Монтана, поради погасяване по давност на вземането. Със същото решение ответниковото дружество е осъдено да заплати сумата от 357,32 лв., 1 представляваща държавна такса, сумата от 5,00 лв., представляваща такса за служебно издаване на изпълнителен лист, в случай на принудително изпълнение и сумата от 1193,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че първоинстанционният съд не е възприел вярно фактическата обстановка, поради което е достигнал до неправилни изводи, че вземането е погасено по давност. Позовава се на общото правило, че докато е налице висящ съдебен процес, какъвто бил и изпълнителният процес, давност не тече. Счита, че по изпълнителните дела образувани преди постановяване на ТР № 3/2013 г., ОСГТК на ВКС на 26.06.2015 г., давност не е текла, което разбиране се потвърждавало и с ТР № 3/2020 г. постановено на 28.03.2023 г. Посочва, че с предприемане на действия по принудително изпълнение давността се прекъсва и започва да тече нова такава. Предвид последното счита, че дори да се приемело, че по време на изпълнителното производство е текла погасителна давност, то нова такава петгодишна е започнала да тече от последното валидно изпълнително действие, а именно 07.03.2019 г., поради което вземането не можело да се приеме за погасено по давност. За неправилно сочи възприетото от районния съд, че давност по изпълнителни дела образувани преди постановяване на ТР № 2/2013 не е текла само до 26.06.2015 г., което противоречало на постановеното в ТР № 3/2020 г.

Възприема, че по такива изпълнителни дела давност не тече без ограничения във времето. Допълва още, че дори да се приеме тезата, че давността по вземането е започнала да тече от 26.06.2015 г., то неправилен бил изводът на съда за нейното изтичване. Счита още, че неправилно и не в съответствие с фактите по делото районният съд е приел, че от 26.06.2015 г. срещу Т. С. не са предприемани изпълнителни действия и взискателят се е дезинтересирал от делото, поради което е изтекъл петгодишният давностен срок. Чрез изброяване посочва действията по изпълнение, които взискателят е поискал да бъдат извършени. От това следвало, че делото не е било перемирано преди 2021 г. Дори да се приемело обаче, че има перемиране на делото в един поранен момент, сочи, че на 20.12.2018 г. е направено валидно искане за предприемане на действие по принудително изпълнение, с което давността е била прекъсната.

2

Въз основа на така изложеното, въззивниковото дружество моли за отмяна на първоинстанционното съдебно решение и за постановяване на друго решение, с което искът да бъде отхвърлен.

Претендира се за присъждане на направените първоинстанционния, така и пред въззивния съд разноски. както пред

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата Т. Б. С. , действаща чрез своя процесуален представител адвокат З. Асенова-Миронова, е подала отговор на въззивната жалба. Сочи, че решението на първоинстанционния съд е правилно, а също така и изчерпателно, и обосновано. Счита, че в него са изложени достатъчно доводи защо вземането е погасено по давност. Посочва, че от момента на прекратяването на изпълнителното производство (26.06.2017 г.) спрямо длъжника Т. С., по изп. д. № 2-199/2005 г., е започвала да тече нова петгодишна погасителна давност, която била изтекла на 26.06.2022 г. Допълва, че след тази дата от страна на кредитора не било заведено изпълнително дело и от него не са били предприети действия, които да прекъснат петгодишната давност. Посочва, че от датата на постановяване на ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, поради което счита, че на 26.06.2017 г. изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Прави позоваване на ТР от 28.03.2023 г., по т. д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС, с което се приело, че погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до 26.05.2015 г., от когато било и ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, като за тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г.

Излага още, че спрямо нея не са предприемани действия по изпълнение изразяващи се в извършване на опис на движими вещи и налагане на запор на банкови сметки и за такива действия тя не е била уведомявана.

Въззиваемата м о л и въззивният съд да постанови решение, с което първоинстанционното съдебно решение да бъде потвърдено.

Претендира се за присъждане на направените разноски както пред първоинстанционния съд, така и пред въззивния съд, включително за адвокатско възнаграждение, което да бъде определено по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

3

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, при наличие на правен интерес, с изискуемото съгласно чл. 260 и чл.

261 от ГПК съдържание, поради което е допустима за разглеждане.

Окръжен съд-гр. Монтана, като взе предвид разпоредбите на закона, относимите доказателства по делото в двете съдебни инстанции, становищата на страните, при така определения от въззивната жалба предмет на делото, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Производството пред Районен съд-гр. Монтана е образувано по повод на искова молба и последващи две уточнение към нея, подадена от Т. Б. С., действаща чрез своя процесуален представител адвокат З. Асенова-Миронова, в качеството й на ищец, срещу ххххЕИК 175405921, в качеството му на ответник. С нея е предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 3 от ГПК, с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответниковото дружество общият размер на сумата по издаден Изпълнителен лист от 07.07.2005 г., по гр. д. № 339/2005 г., по описа на Районен съд-гр. Монтана, като погасена по давност.

С първоинстанционното съдебно решение № 374 от 11.08.2023 г., постановено по гр. д. № 2909/2022 г., Районен съд-гр. Монтана , е признал за установено, че ищцата Т. Б. С. не дължи на ответниковото дружество ххххЕООД, сума в общ размер от 8932,88 лв., представляваща погасено по давност вземане, обективирано в изпълнителен лист от 07.07.2005 г., издаден по ч. гр. д. № 339/2005 г. на Районен съд-гр. Монтана, за която сума е образувано изп. д. № 1-337/2022 г. по описа на държавен съдебен изпълнител при Районен съд-гр. Монтана. Със същото решение „хххххх” ЕООД е осъдено да заплати сумата от 357,32 лв., представляваща дължимата държавна такса и 5,00 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист, в случай на принудително събиране на сумите. „ххххх” ЕООД е осъдено да заплати на процесуалния представител на ищцата сумата от 1193,00 лв. представляваща адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на основание чл. 38 от ЗА.

Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за правомощията, които има, при извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК намира, че 4 решението на първоинстанционния съд е валидно и допустимо.

Изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение въззивният съд намира за основателни.

Настоящият съдебен състав, като взе предвид изложеното в жалбата и формулирания петитум намира, че единственият спорен въпрос пред Окръжен съд-гр. Монтана е този свързан с обстоятелството дали петгодишният давностен срок по отношение на правото на принудително изпълнение е изтекъл, според твърденията на въззиваемата или е бил прекъсван, както излага въззивниковото дружество.

При въззивното доказателства. разглеждане на делото не са събрани нови

От фактическа страна по делото се установява, че на 07.07.2005 г. в полза на „Българска пощенска банка“ АД е бил издаден изпълнителен лист (л. 3 от изпълнително дело № 2-199/2005 г. по описа на държавен съдебен изпълнител при Районен съд-гр. Монтана) по ч. гр. д. № 339/2005 г., по описа на Районен съд-гр. Монтана, срещу П А П ЕГН **********, Т М В ЕГН ********** и Т. Б. С., ЕГН **********, за осъждането им да заплатят солидарно на дружеството суми, дължими по договор за банков кредит.

На 02.09.2005 г. кредиторът по издадения изпълнителен лист е подал молба (л. 2 от изпълнително дело № 2-199/2005 г. по описа на държавен съдебен изпълнител при Районен съд-гр. Монтана) до държавен съдебен изпълнител при Съдебно-изпълнителна служба към Районен съд-гр. Монтана и е образувано изп. д. № 2-199/2005 г.

На 05.09.2008 г., видно от договор за цесия (л. 38-40 от изпълнително дело № 2-199/2005 г. по описа на държавен съдебен изпълнител при Районен съд-гр. Монтана) вземането, предмет на изпълнителното дело, е било прехвърлено на „МТ Проджект” ЕООД, който е конституиран като взискател по делото и продължава да има това качество и към момента на разглеждане на делото във въззивна инстанция.

В настоящия случай съгласно Постановление № 3 от 18.11.1980 г., на Пленума на ВС, от момента на образуването на изп. д. № 2-199/2005 г. давността за погасяване на вземането е спряла. Според тълкуването, дадено с това постановление, при висящо изпълнително производство давност не тече.

Междувременно на 26.06.2015 г. е било прието Тълкувателно решение № 2 5 от 26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, което в т. 10 обявява за изгубило сила Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС и налага ново тълкуване, че давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, а нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Следователно новото разбиране, възприето от ВКС е, че давността не се спира с образуване на изпълнително производство, а с предприемане на всяко отделно изпълнително действие тя се прекъсва и започва да тече нова давност.

В конкретния случай Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС е било прието при висящо изпълнително производство за събиране вземането срещу солидарните длъжници, в това число и срещу въззиваемата, поради което то следва да намери приложение при разрешаване на спора. Обявяването на ТР № 2/2015 г. е станало на 26.06.2015 г., като към този момент изп. д. № 2-199/2005 г. е било висящо, затова от момента на неговото обявяване настъпилото спиране на давността поради действието на Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС, следва да се счита за преустановено (в този смисъл е Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ІV г. о. на ВКС). Междувременно е постановено Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г., по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС, с което се възприема становището, че за вземания по изпълнителни дела, образувани до приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, давността започва да тече от датата, на която е обявено за загубило сила Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС, т. е. от 26.06.2015 г.