Решение № 11319 от 09.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11319 гр. София, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА Гражданско дело № 20261110100966 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на „*********“ ЕАД срещу Р. Е. Ш. и Д. П. Ш., с която са предявени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал.

1, т. 1 за следните задължения за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, **********, с абон. № ******, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК по ч. гр. д. № 1658/2025 г. по описа на РС – ***, 2 състав, а именно: срещу Р. Е. Ш. – за 3/4 от задълженията, както следва: за сумата от 687.42 евро – цена на доставена топлинна енергия през периода от м. 05.2023 г. до м. 04.2025 г., ведно със законната лихва за периода от 11.12.2025 г. до окончателното плащане; за сумата от 77.22 евро – мораторна лихва за периода от 15.09.2024 г. до 05.12.2025 г.; за сумата от 9 евро – цена на услугата дялово разпределение за периода от м. 11.2024 г. до м. 04.2025 г., ведно със законната лихва за периода от 11.12.2025 г. до окончателното плащане; за сумата от 0.79 евро – мораторна лихва за периода от 15.09.2024 г. до 05.12.2025 г.; срещу Д. П. Ш. – за 1/4 от задълженията, както следва: за сумата от 229.14 евро – цена на доставена топлинна енергия през периода от м. 05.2023 г. до м. 04.2025 г., ведно със законната лихва за периода от 11.12.2025 г. до окончателното плащане; за сумата от 25.74 евро – мораторна лихва за периода от 15.09.2024 г. до 05.12.2025 г.; за сумата от 3 евро – цена на услугата дялово разпределение за периода от м. 11.2024 г. до м. 04.2025 г., ведно със законната лихва за периода от 11.12.2025 г. до окончателното плащане; за сумата от 0.26 евро – мораторна лихва за периода от 15.09.2024 г. до 05.12.2025 г.

Ищецът твърди, че през процесния период е било налице договорно отношение за продажба на топлинна енергия за битови нужди с ответниците в качеството им на 1 собственици, към което са приложими общите условия на ищцовото дружество, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че е доставил за исковия период топлинна енергия за имота, като ответниците не са заплатили дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени от „*********“ ЕООД по реда за дялово разпределение. Излага, че ответниците са изпаднали в забава. Претенциите си срещу тях за цената на услугата дялово разпределение основава на клауза от общите условия. Претендира сумите от тях в условията на разделна отговорност, както следва: 3/4 от сумите – от Р. Е. Ш., и 1/4 от сумите – от Д. П. Ш.. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответниците Р. Е. Ш. и Д. П. Ш. са подали отговори на исковата молба с почти идентично съдържание. Оспорват наличието на договорно правоотношение между тях и ищеца, а оттам – и качеството си на битови абонати на дружеството по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, респ. считат, че не са обвързани от общите условия на ищеца. В тази връзка оспорват да са собственици или ползватели на процесния имот. Ответникът Д. П. Ш. изтъква, че липсват доказателства да е откривал партида при ищеца на свое име. Ответниците оспорват дължимостта изобщо на сума за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, защото за исковия период не е действала валидна и законосъобразна математическа формула за определянето на този разход предвид спирането на изпълнението на методиката в последната й редакция. Сочат, че математическата формула по т. 6.1.1. от методиката не дава възможност за прозрачност и точност на отчитането на индивидуалното потребление. Оспорват претенциите срещу тях за такса за извършено дялово разпределение при твърдения, че кредитор на това вземане е фирмата за дялово разпределение, а не ищецът, както и поради липсата на доказателства за договорно правоотношение между тях и „*********“ ЕООД, а така също и поради неправилно изчислявани суми от фирмата за дялово разпределение предвид липсата на действаща математическа формула за определяне на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. Оспорват претенциите за мораторни лихви поради липса на доказателства за изпадането им в забава. Изтъкват, че липсват доказателства за издаване и публикуване на фактурите на интернет страницата на ищеца, а разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от общите условия е неясна и вътрешно противоречива, поради което е неприложима, респ. за изпадането им в забава по отношение на цената на доставената топлинна енергия е необходима покана, каквато в случая не са получили. Сочат, че не е предвиден срок за изпълнение на задължението за заплащане на главницата за дялово разпределение.

Релевират възражение за изтекла погасителна давност за вземанията. Молят за отхвърляне на исковете. Претендират разноски.

Третото лице – помагач на ищеца „****“ ООД не изразява становище по делото.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК искове за 2 установяване дължимост на суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1658/2025 г. по описа на РС – ***, 2 състав.

Исковете са допустими като предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, при наличие на подадени в срок възражения срещу заповедта и в предметните и субективни предели на заявлението и издадената заповед по чл. 410 ГПК.

С оглед очертаното в исковата молба основание на предявените искове съдът намира, че те са с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 139, ал. 2, пр. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За основателността на исковите претенции за цената на доставената топлинна енергия е необходимо ищецът да докаже пълно и главно следните факти: наличието през исковия период на облигационно правоотношение между него и ответниците по договор за продажба на топлинна енергия за процесния имот; количеството на реално доставената по договора топлинна енергия за периода и нейната цена; изискуемост на вземанията.

По правило източник на облигационно договорно правоотношение е договорът. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия предвид разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ. Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на изричен писмен договор, а именно – когато се касае за топлоснабдена сграда – етажна собственост, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са клиенти на топлинна енергия, т.е. те са страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В коментираната хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие.

В случая ищецът основава претенциите си срещу ответниците при твърдения, че договорното отношение с тях за доставка на топлинна енергия в процесния имот е възникнало по силата на закона поради притежаване от Ш.и на правото на собственост върху него.

Съдът намира, че въпреки уважаването на всички своевременно направени доказателствени искания на ищеца, относими към въпроса за правото на собственост върху процесния имот, в крайна сметка убедителни доказателства в тази насока не са събрани по делото. Документ, пряко доказващ правото на собственост на ответниците именно върху процесния имот, липсва. Съдебната практика приема, че при липсата на преки доказателства е възможно спорният факт да бъде установен с верига от косвени доказателства, които в своята съвкупност да обосноват единствения възможен извод, че спорният факт е доказан. В случая успешно косвено доказване също не е проведено от ищеца. Съображенията за това са следните:

Съдът не кредитира представеното от ищеца писмо от Столична община – Район „*******“ от 30.04.2013 г. /л. 14/, доколкото отразеното в него, че именно процесният имот е придобит от П. ***** Ш. /наследодател на ищците според Удостоверение за наследници на 3 л. 18 – 19/ въз основа на Договор за покупко-продажба от 28.06.1990 г., не корелира на съдържанието на самия договор /л. 16 – 17/, от който е видно, че той се отнася за имот на различен адрес, за който адрес от писмо от „ГИС София“ /л. 88 – 89/ се установява, че не е идентичен с процесния.

Не следва различен извод от писмо от Столична община – Район „*******“ от 10.04.2026 г. /л. 112 – 113/ и приложените към него 2 бр. заповеди на Общински народен съвет „*******“, издадени на основание чл. 120 НДИ относно един и същ имот. Посоченото в това писмо, че в заповедта за продажба на имот на ответницата Ш. и съпруга й П. ***** Ш. /наследодател на двамата ответници/ е допусната фактическа грешка, като реално заповедта е за апартамент № 7, находящ се в гр. София, ****, представлява само и единствено предположение на автора на писмото. Съгласно чл. 121, ал. 1 НДИ /отм./ въз основа на заповедта за продажбата се сключва договор, подписан от председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет или от определен от него член на изпълнителния комитет и от купувача /купувачите/, т.е. предвидена е обикновена писмена форма на договора. Формалният характер на договора изключва наличието на каквато и да е доказателствена стойност на съждението на длъжностното лице, подписало обсъжданото писмо, за допусната фактическа грешка относно предмета на договора. Ето защо следва да се приеме, че П. ***** Ш. и Р. Е. Ш. са придобили вписания недвижим имот в Заповед № ДИ-03-398/14.06.1990 г. и в сключения въз основа на нея Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 28.06.1990 г., а не процесния имот, за който в писмото се излагат само предположения, че е вероятният предмет на сделката.

Не следва различен извод и от Данъчна декларация от 27.05.1998 г. /л. 117 – 122/, с която П. ***** Ш. /наследодател на двамата ответници/ е декларирал, че той и Р. Е. Ш. са съсобственици на процесния имот. Декларацията не обективира признание на самите ответници на неизгодния за тях факт, че са собственици на процесния имот, а се касае за признание на техния наследодател, което почива на документ за собственост № 03398/14.06.1990 г., т.е. на заповедта на л. 114, която обаче, от своя страна, касае различен от посочения в данъчната декларация имот, т.е. признанието на наследодателя на ответниците не корелира на кредитираните от съда писмени доказателства по делото.

Обезпечителна заповед от 28.10.2002 г. /л. 24/, с която е наложена забрана върху процесния имот за задължения на П. ***** Ш., по никакъв начин не доказва, че възбраненият имот е бил негова собственост /а още по-малко – до момента на смъртта му/, тъй като съгласно т. 5 от ТР № 6/14.03.2014 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, принадлежността на имуществото, предмет на обезпечението, към патримониума на ответника не е предпоставка за допускане на обезпечение чрез налагане на възбрана или запор. Ето защо фактът, че е била наложена възбрана върху процесния имот за задължения на П. ***** Ш., не доказва, че той е бил негов собственик към момента на налагане на възбраната.

Принадлежността на правото на собственост върху процесния имот към патримониума на наследодателя на ответниците не се установява и от инкорпорирания в 4

Протокол от общо събрание на 20.08.2002 г. на етажните собственици в гр. София, *******, списък, в който за апартамент № 7 фигурира П. ***** Ш., защото списъкът се отнася за абонатите /а не за собствениците/ в сградата, съставен е много преди исковия период и дори не съдържа подпис на посоченото лице.

С оглед липсата на доказателствена стойност на част от обсъдените писмени доказателства и опровергаването на другата част чрез кредитираните от съда Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 28.06.1990 г. и предшестващата го Заповед № ДИ-03-398/14.06.1990 г. съдът приема, че спорният факт относно правото на собственост върху процесния имот не беше доказан нито пряко, нито косвено. Следователно ответниците не са материалноправно легитимирани да отговарят за задълженията, произтичащи от доставката на топлинна енергия в процесния имот през исковия период.