Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 584 от 01.11.2022, Окръжен съд - Благоевград

Съд
Окръжен съд - Благоевград
Дело
Въззивно гражданско дело 779/2022
Вид
Решение № 584
Подписан
01.11.2022
В сила
01.11.2022
Състав
Надя Узунова, Габриела Тричкова, Миглена Йовкова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 584 гр. Благоевград, 01.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надя Узунова

Членове:

Миглена Йовкова

Габриела Тричкова при участието на секретаря Анастасия Фотева като разгледа докладваното от Надя Узунова Въззивно гражданско дело № 20221200500779 по описа за 2022 година

Производството е образувано по подадена въззивна жалба от М.

И. И., чрез пълномощника му против решение № 447/28.07.2022 г., постановено по гр.д. № 993 по описа за 2022 г. на РС-Благоевград.

Сочи се в жалбата, че РС незаконосъобразно и неправилно не е уважил предявените искове. Неправилно съдът е приел, че е възможно заповедта за уволнение да се връчи, когато служителят е в болнични.

Съдът не е отчел и че заповедта е немотивирана. В нея не е посочено защо уволнения да не може да изпълнява трудовите си задължения след като му е отнето свидетелството за правоуправление, предвид, че той ги е изпълнявал една година и след отнемането му. Не става ясно какво не е могъл да изпълнява от трудовите си задължения. Наказанието за отнетото свидетелство е изтичало на 28.2.2022 г., а заповедта за уволнението му е връчена на 22.2.2022 г., по време, когато е бил в отпуск по болест т.е. 6 дни преди да изтече адм. наказание.

Съдът не е уважил и възражението му, че е осъден два пъти за едно и също нещо, като е посочил, че няма да коментира възражението, тъй като е преклудирано – не е заявено с ИМ. РС обаче не е отчел, че с ИМ е 1 направено искане за представяне на цялото трудово досие, където се намира заповедта, с която той е бил вече осъден за това нарушение. Представено е само част от досието като умишлено е укрита тази заповед. Неправилен е и извода на съда, че принципа не е нарушен, тъй като уволнението не било дисциплинарно наказание.

Съдът не е съобразил, че в длъжностната характеристика изискване за притежаване на свидетелство за правоуправление – няма.

Съдът неправилно е приел, че заповедта за уволнение му е връчена преди да изтече срока, предвиден в чл. 194, ал. 1 от КТ. Видно е, че заповедта е издадена много след като работодателят му е поискал обяснения и му е наложил дисциплинарно наказание.

РС е приел, че работодателят може да заплати на служителя времето за неспазеното предизвестие, но не е съобразил, че това е изключение от правилото и се прилага в изключителни случай като напр. при закриване на щата или предприятието, а не когато работодателят по собствено желание не спазва срока. Моли решението да се отмени и се постанови уважаване на предявените искове.

Въззиваемата страна – АПИ депозира отговор, с който оспорва доводите в жалбата. Според становището в отговора направените изводи от РС са в съответствие със закона. Затова моли решението да се потвърди.

БлОС счита подадената жалба за допустима. Подадена е от лице с правен интерес, срещу подлежащ на атакуване съдебен акт, в предвидения в закона за обжалване срок.

С атакуваното решение, постановено на основание чл. 344, ал.

1, т. 1-3 от КТ, РС е отхвърлил предявените от М. И. искове против Агенция „Пътна инфраструктура“ за признаване на уволнението за незаконно и отмяна на заповед № ЧР-НТУ-6/18.2.2022 г. на председателя на АПИ, с която е прекратено трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ; за възстановяването му на длъжността заемана от него преди уволнението – специалист в сектор „Контрол и правоприлагане“ Благоевград, отдел „Контрол и правоприлагане Национално ТОЛ управление при АПИ, Благоевград и за заплащане на обезщетение за времето, през което е останала без работа, считано от датата на уволнението 22.2.2022 г. в размер на 8 820 лв.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

2

За да се произнесе по доводите в жалбата относно правилността на решението, според изискването на чл. 269, изр. 2 от ГПК, БлОС въз основа на събраните по делото доказателства, закона и тезите на страните намира за установено следното от фактическа и правна страна:

М. И. е бил в трудово правно отношение с АПИ, въз основа на трудов договор № ЧР-ТП-489/26.6.2019 г. като е заемал длъжността специалист в сектор „Контрол и правоприлагане“ Благоевград, отдел „Контрол и правоприлагане Национално ТОЛ Управление при АПИ, Благоевград. Трудовото му правоотношение е прекратено със заповед № ЧРНТУ-6/18.2.2022 г. на председателя на АПИ. Според съдържанието на заповедта за причина за прекратяване на трудовия договор е посочено „ обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор – на лицето е отнето СУМПС, което е задължително условие за заемане на длъжността по длъжностна характеристика“. Очевидно е, според БлОС, че заповедта е мотивирана, при съобразяване, че обстоятелствата изложени в нея са яснии недвусмислени, което позволява на ищеца да разбере обстоятелствата въз основа, на които е прекратено правоотношението му и съотв. ефективно да се защити, какъвто е и смисъла на изискването за нейната мотивираност.

За правно основание в заповедта се сочи чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ. Разпоредбата предвижда прекратяване на трудовото правоотношение при обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. В случая тази невъзможност за М. И. произтича от отнетото му свидетелството за правоуправление

Необосновано се сочи в жалбата, че в длъжностната характеристика няма изискване за притежаване на свидетелство за правоуправление, тъй като както е приел и РС, изискването за притежаването му се съдържа в т. 10 от длъжностната характеристика, визираща изискванията за заемане на длъжността.

М. И. не оспорва, че свидетелството му е било отнето. Доводът му, че не се сочи кои точно трудови задължения не е изпълнявал е несъстоятелен, тъй като логична последица от факта на отнетото свидетелство за правоуправление е да не може да управлява автомобил, каквото е едно измежду преките му задължения, видно от т. 5.3 от длъжностната характеристика – да управлява автомобил, оборудван с 3 технически средства или системи за контрол и правоприлагане по спазването на задължението за заплащане на дължимите такси, предвидени в Закона за пътищата. Ирелевантен е факта, че винаги другия му колега, с който са на смяна - е управлявал автомобила, защото изискването е и за двамата да притежават свидетелство за управление т.е. има се предвид че прякото задължение по управление на автомобила ще се изпълнява при равнопоставеност и от двамата.

Затова не може да се сподели довода, че не ставало ясно какво не е могъл да изпълнява от вменените му за изпълнение трудови задължения.

Обстоятелството, че административното наказание за отнетото свидетелство е изтичало на 28.2.2022 г., а заповедта за уволнението му е връчена на 22.2.2022 г. - по време, когато е бил в отпуск по болест т.е. 6 дни преди да изтече адм. наказание - е факт без правно значение, защото периода на отнемане е по време на съществуването на трудовото правоотношение.

Обстоятелствата, които изпълват хипотезата на т. 12 от чл. 328, ал. 1 от КТ са съществували към 22.2.2022 г. - датата на връчване на заповедта, който е и момента на прекратяване на трудовото правоотношение, към който момент се преценява законосъобразността на прекратяването. Няма забрана прекратяването на трудовото правоотношение да се осъществява и по време, когато лицето е в болнични.

Не намира опора в закона довода, че работодателят може да заплати на служителя времето за неспазено предизвестие, само в изключителни случай като напр. при закриване на щата или предприятието.

Видно от чл. 220 от КТ прекратяване на трудовото правоотношение без спазване на срока за предизвестие и с изплащане на обезщетение за този срок, е разписана като възможност за всички основания, на които съответната страна може да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие.

Разпоредбата не съдържа ограничение по отношение на основанията, нито може да се изведе извод за прилагането й, както сочи жалбоподателя „само в изключителни случаи“. БлОС споделя аргументите на РС, че от неизпращането на предизвестие не следва незаконосъобразност на заповедта, а има за последица отговорност на работодателя за обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ, в каквато насока е практиката на ВКС. В нея се приема, отбелязано и в атакувания акт, че невръчването на писмено предизвестие е процедурно условие и липсата му не може да бъде самостоятелно основание 4 за незаконосъобразност на уволнението по отношение на всички състави на чл. 328, ал. 1 от КТ.

В жалбата се съдържа и довод срещу неуваженото от РС възражение, че М.И. е осъден два пъти за едно и също нещо. Според жалбоподателя РС незаконосъобразно е счел възражението му за преклудирано – незаявено с ИМ без да съобрази, че с ИМ е направил искане за представяне на цялото трудово досие, като в представената част от досието заповедта не се съдържа т.е. умишлено е укрита. Счита за неправилен и извода на първоинстанционния съд, че принципът не е нарушен, с мотива, че уволнението не е дисциплинарно наказание.

БлОС споделя извода на РС, че възражението е преклудирано.

Видно е, че в проведеното първо с.з. пред РС пълномощникът на ищеца е заявил, че „предполага“, че на М. И. е наложено дисциплинарно наказание, защото са му снети писмени обяснения по повод отнетото свидетелство за правоуправление. Пълномощникът на АПИ в същото с.з. е заявил, че не оспорва, че му е наложено дисциплинарно наказание забележка със заповед № РД 11-777/9.7.21 г. за отнетото свидетелство за правоуправление заради употреба на алкохол. РС е обявил факта за наложеното дисциплинарно наказание за ненуждаещ се от доказване.

От обявения за ненуждаещ се от доказване факт за наложено наказание, следва, че на ищеца заповедта е връчена, тъй като съгл. чл. 195, ал.

3 от КТ, наказанието се смята за наложено от деня на връчване на заповедта или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка. С връчването й се реализира налагането на наказанието и от този момент тя произвежда правно действие, след който момент работодателят не може да преразглежда въпроса да наложи или не, наказание респ. да измени наказанието /Така е постановено в Р. 67/16.5.2019 г. на ВКС по г.д № 2635/2018 г., 3 г.о./ като при второ наложено наказание за едно и също нещо, обикновено се отменя второто.

След като наказанието е прието за наложено, а то се счита за такова с връчване на заповедта за дисциплинарно наказание, то правилно е прието от РС, че възражението е несвоевременно заявено, защото не е заявено с исковата молба. Т.е. факта към момента на подаването й би трябвало да е известен на ищеца.

5

В случай, че той не му е бил известен, доколкото в изявлението на пълномощника му се сочи, че „предполага“, че заповед за дисциплинарно наказание е издадена, то предвид, че не е връчена на ищеца, означава, че дисциплинарно наказание не му е налагано.

Дори да се счете, че възражението е направено своевременно, РС се е произнесъл по съществото му, намирайки го за неоснователно, което също се споделя от БлОС. Принципа, сочен за нарушен, действа само в рамките на един и същ вид репресивна юридическа отговорност и той не засяга възможността за кумулация на отговорностите. В случая няма нарушаване на чл. 189, ал.1 КТ, тъй като няма наложени две дисциплинарни наказания.

Поради несъстоятелност на доводите в жалбата решението на РС в частта с която е отхвърлен иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ следва да се потвърди.

Решението следва да се потвърди и по отношение на отхвърлянето от РС и на останалите два иска - за възстановяване на заеманата от ищеца длъжност и за заплащане на обезщетение, тъй като те са обусловени от основателността на иска за отмяна на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение като незаконно и при съобразяване от БлОС, че няма доводи в жалбата по отношение на тези два иска.

С оглед изхода на делото жалбоподателят ще следва да се осъди да плати на въззиваемия юрисконсултско възнаграждение за изготвения отговор, в размер на 100 лв., определен в съответствие с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 23, ал. 1, т. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

Водим от изложеното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, БлОС