Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 577 от 14.06.2022, Окръжен съд - Бургас

Съд
Окръжен съд - Бургас
Дело
Въззивно гражданско дело 705/2022
Вид
Решение № 577
Подписан
14.06.2022
Състав
Росен Димитров Парашкевов, Йорданка Георгиева Майска, РАДОСТИНА ПЕТКОВА ПЕТКОВА

Цитирани разпоредби

  • чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.14 · Закон за защита от дискриминация
  • чл.14, ал.1 · Закон за защита от дискриминация
  • чл.14, ал.3 · Закон за защита от дискриминация
  • чл.4 · Закон за защита от дискриминация
  • чл. 4, ал. 1 · Закон за защита от дискриминация
  • чл. 71, ал. 1, т. 1 · Закон за защита от дискриминация
  • чл.71, ал.1, т.3 · Закон за защита от дискриминация
  • чл. 9 · Закон за защита от дискриминация
  • § 1, т. 7 · Закон за защита от дискриминация
  • чл.128, т.2 · Кодекс на труда
  • чл.325, ал.1, т.1 · Кодекс на труда

РЕШЕНИЕ

№ 577 гр. Бургас, 14.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Йорданка Г. Майска

РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова като разгледа докладваното от Йорданка Г. Майска Въззивно гражданско дело № 20222100500705 по описа за 2022 година

Производството по делото е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивна жалба вх.№ 2768/30.03.2022г. на НРС от К. Й. Д. с ЕГН-********** от гр. П., ул.П. Б. № **, с посочен съдебен адрес в гр.Бургас, ул.Княз Борис I № 2, ет.1, офис № 6, чрез пълномощника адв. Лина Георгиева от АК-Бургас против Решение № 67/14.03.2022г., постановено по гр.д. № 1342/2021г. по описа на РС-Несебър, в частта, с която е отхвърлена искова претенция на въззивницата за осъждане на Детска градина „Делфинче, гр.Св.Влас, Булстат-000048842, представлявана от Директора Сузана Говедарска да й заплати сумата от 174,19лв., съставляваща неначислена и неизплатена в следствие допусната от работодателя дискриминация по смисъла на чл.14 от ЗЗДискр. по признак „лично положение“ и „стаж“, разлика в размера на основното трудово възнаграждение за периода от 01.10.2018г. до 06.01.2019, ведно със законната лихва, считано от 15.10.2021г. до окончателното изплащане.

Въззивникът посочва, че обжалваното решение в отхвърлителната му част е постановено при правилно установена фактическа обстановка, но неправилно приложение на материалния закон и е необосновано. По-конкретно навежда, че е налице неправилно тълкуване и приложение на релевиращите материално-правни норми и по-конкретно на разпоредбата на чл.4, чл.14, ал.1 от ЗЗДискр. и чл.15 и следващите от Наредба № 4/20.04.2017г.. Извършен е анализ на законодателството и е изведен и се поддържа извод, че не е налице законова възможност да се определят различни прагове на основната заплата за съответната длъжност, която да се основава на критерий „учителски стаж“, като такъв се намира за дискриминационен.

Моли, атакуваното решение да бъде отменено в обжалваната част, като се постанови ново такова по същество, с което претенцията да бъде уважена. Не са 1 сторени доказателствени искания. Не се сочат доказателства за събиране. Претендират се разноски.

В срока по чл.263 от ГПК не е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна Детска градина „Делфинче, гр.Св.Влас, уведомена за постъпилата въззивна жалба чрез директора Сузана Говедарска. Не ангажира нови доказателства, няма доказателствени искания. Не претендира разноски.

Районният съд е разгледал искове с правни основания чл.14, вр.чл.4, вр.чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр., вр. чл.128, т.2 КТ.

Съдът, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира, че жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, съдържа необходимите реквизити, не страда от пороци, поради което съдът я намира за допустима.

Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Обжалваното решение подлежи на проверка за правилност по наведените в жалбата оплаквания, поради което и за да се произнесе съдът взе предвид следното:

Производството е образувано по предявени от К. Й. Д., ЕГН ********** искове за осъждане на Детска градина „Делфинче, гр.Св.Влас да заплати на ищцата сумата от 174,19лв.-представляващи претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разликата между размера на определеното и заплащано възнаграждение и посоченото във вътрешните правила за работната заплата на У. с професионален стаж от 6 до 10 години за периода от 01.10.2018г. до 06.01.2019г. на осн.чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация; сумата от 150,69лв.-представляващи разликата между заплатеното и дължимото се на ищцата за периода от 01.10.2018г. до 06.01.2019г. съгл.чл.25 от КТД допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, ведно със законната лихва върху сумите, начиная от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.

Твърденията на ищцата са били, че между страните е съществувало трудово правоотношение за периода от 06.09.2018 г. до 06.01.2019г., по което възоснова на сключен трудов договор ищцата е заемала длъжността у. с основна заплата 785 лв. и допълнително трудовото възнаграждение за придобит стаж и опит в размер на 3%.

Счита се, че по смисъла на чл.4 и чл.14 от Закона за защита от дискриминацията за посочения период ищцата е била обект на дискриминация по признак „лично положение“ по отношение определяне размера на основното трудово възнаграждение, тъй като за У.те със стаж от 6 до 10 г. във вътрешните правила за работната заплата на ответника е заложена по- висока основна заплата, като на това основание в исковата молба се заявява дискриминация.

С депозирания писмен отговор ответната страна е оспорила предявените претенции като неоснователни.

С обжалваното решение е уважена претенцията по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. за сумата от 150,69лв.-представляващи разликата между заплатеното и дължимото се на ищцата за периода от 01.10.2018г. до 06.01.2019г. съгл.чл.25 от КТД допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, ведно със законната лихва върху сумите, начиная от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите и е отхвърлил претенцията за сумата от 174,19лв.2 представляващи претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разликата между размера на определеното и заплащано възнаграждение и посоченото във вътрешните правила за работната заплата на У. с професионален стаж от 6 до 10 години за периода от 01.10.2018г. до 06.01.2019г. на осн.чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация.

В уважителната част против решението не е депозирана жалба в законния срок, поради което то е влязло в законна сила.

С тук сложената за разглеждане въззивна жалба решението се обжалва в отхвърлителната част.

Видно от решаващите мотиви, съдът е приел тази претенция за неоснователна т.к.не се установява твърдяното дискриминационно отношение. По-конкретно съдът е посочил, че разпоредбата на чл.14, ал.3 от ЗЗДискр. повелява критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение да са еднакви за всички работници и служители и да се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормативно установените условия и ред за оценяване на служителите в държавната администрация без оглед на признаците по чл.4, ал.1. Прието е, че Законът за защита на дискриминация позволява определяне на критериите за оценка на труда да се извършват с вътрешни правила, без оглед на дискриминационните признаци по чл.4, ал.1, което в случая е сторено от работодателя. След като съдът е установил, че въззивницата попада в графата у. с професионален стаж до 5 години, е приел, че работодателят не е допуснал, нито извършил твърдяното нарушение нито у допуснал дискриминационно отношение спрямо нея при определяне на основното й трудово възнаграждение, тъй като тя е била третирана наравно с останалите У. с професионален стаж до 5 години.

Решението е правилно.

Не е спорно по делото, че въззивницата е била назначена и е заемала длъжност у. в Детска градина „Делфинче“-гр.Свети Влас, считано от 06.09.2018г. до 06.01.2019г. като трудовото й правоотношение е било прекратено със Заповед № 2136080/07.01.2019 г. на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ, считано от 07.01.2019г..

Не е спорно и че във Вътрешните правила за работна заплата на ответника било заложено различно основно възнаграждение според професоналния стаж на учителя- от 0 до 5 г. и от 6 до 10 години, като разликата в заплатите на двете категории е 55лв. месечно. Страните не спорят, че въззивницата е попадала в първата категория, т.к. към датата на постъпване на работа е имала педагогически стаж от 3г.11мес и 26дни, но същата счита, че е дискриминационно да се определя въз основа на стажа основното й възнаграждение, поради което претендира, че й се дължи по- високото основно възнаграждение.

Страните спорят по въпроса налице ли е през този четиримесечен период проявено от въззиваемия работодател спрямо въззивницата дискриминационно отношение спрямо нея на признак „лично положение“ и „стаж“.

Законът за защита от дискриминация съдържа абсолютна забрана за дискриминация, като чл. 4, ал. 1 очертава кръга от защитени признаци / Р. № 690 от 20.01.2021 г. по адм. д. № 10531 / 2020 на ВАС//, като посочва, че е забранена всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в 3 международен договор, по който Република България е страна.

Според постоянната практика на ВКС фактическият състав на дискриминацията включва белези на конкретното лице, които съответстват на някой от изчерпателно изброените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр признаци, неблагоприятно третиране или нежелано поведение и причинна връзка между тях. В съдебната практика обаче не всяко неравно третиране представлява дискриминация, а само това, което се основава на поне един от посочените признаци. Когато по делото не е установено жалбоподателят да отговаря на такъв признак, който да го отличава от останалите лица, третирани по -благоприятно, не би могла да бъде установена причинна връзка между сочените в жалбата действия спрямо жалбоподателя и признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Съдът приема, че дори да са съществували, тези действия не представляват дискриминация по смисъла на закона.

Законът за защита от дискриминация цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение въз основа на признаците, изброени в чл.

4, ал. 1 от закона. При всички случаи, санкционираният от закона вредоносен резултат се изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези, като неравното третиране според нормата на § 1, т. 7 от ДР от ЗЗДискр . е всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или законни интереси.

Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Пряката дискриминация представлява обективно състояние, независещо от намеренията на субекта, тоест не се обуславя от наличието на вина.

Непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал.

1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

Поставянето в неблагоприятно положение се изразява в еднакво третиране, но при несъобразяване с различия, произтичащи от естеството на забранения признак.

Забраната при този вид неравностойно третиране е относителна и допуска злепоставянето да бъде оправдано при наличието на определени предпоставки.

Различното по-неблагоприятно третиране или положение към дадено лице или група лица трябва да е обусловено от признак по чл. 4 от закона. Ето защо, не е достатъчно да се установи неблагоприятно третиране на определено лице в конкретен случай, а е необходимо да се докаже, че то е извършено заради някой от обсъжданите признаци, като следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него. Тоест, за да е налице нарушение по Закона за защита от дискриминация, следва да се установи не какво да е по-неблагоприятно третиране на лице или група от лица, а по-неблагоприятно третиране въз основа на критерий, изрично формулиран в закона, в друг закон или международен договор, по който държавата е страна.