Решение № 546 от 30.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 546 гр. София, 30.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Цветина Костадинова при участието на секретаря Ива Ат. И.а като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100512611 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20060067 от 01.10.2022 г. по гр.д. № 39242/2019 г.

Софийски районен съд, 169 състав отхвърлил предявените от П. Ц. Ц., ЕГН **********, срещу К. В. Л., ЕГН **********, искове с правно основание чл.

45 и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумите: 20 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от прострелване с пистолет в ляво бедро на дата 29.12.2018 г.; 950.03 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 29.12.2018 г. до 17.06.2019 г., както и законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното плащане. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ищеца сумата 1 610 лв. - разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца П. Ц. Ц., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Районният съд основал правните си изводи само на показанията на св. Д. и обсъждайки само част от фактическата обстановка. Не били обсъдени противоречията нито между твърдяното и доказаното от 1 ответника, нито между отделните свидетелски показания, нито между тях и заключението на СМЕ. Съдът не изложил доводи защо приема за достоверни едни доказателства, а отхвърля други. Ненужно в мотивите били възпроизведени показанията на свидетелите вместо да се изложи оценка за достоверността им и се посочат изводите от тази оценка. Като се позовал само на показанията на св. Д. и не разгледал случая от началото му, съдът стигнал до неправилни правни изводи. По делото не били доказани твърденията на ответника за нанасян от ищеца побой на св. Х.И., нито ищецът да е бил гол и ръцете му да били омотани с друга дреха. Св. Х.И. установил, че видял ответника и ищеца един срещу друг, като се псували, след това чул прищракване и видял, че ответникът е насочил пистолет към ищеца му казал, че ще го простреля. Не се доказало ответникът да е предупредил ищеца, че е въоръжен. Действително, реакцията на ищеца била необичайна – вместо да побегне, той хукнал да гони нападателя си с цел да избие пистолета от ръцете му, но хората реагирали различно на непосредствена опасност. Не било доказано и ищецът да е докосвал св. Д., нито да е дърпал халата й. Св. И. заявил изрично, че П. не бил посягал на жената по никакъв начин; Ищецът и ответникът продължили да си крещят и да се обиждат и в следващия момент ответникът произвел изстрел. Твърденията на ответника, че стрелял в единствената безопасна посока, ниско долу вдясно, без да се цели в тялото на ищеца, че искал да произведе предупредителен, възпиращ изстрел, се опровергавали от заключението на СМЕ, съгласно което направлението на изстрела е отпред назад, не много отляво надясно и леко отдолу нагоре.

Поради това неправилно СРС приел процесния изстрел като предупредителен такъв с възпиращо действие, без намерение да бъдат причинени фатални последици, а само целящ да предотврати действията. Неправилен бил и изводът на съда, че от страна на ищеца е била създадена реална и непосредствена опасност за увреждане здравето и телесната неприкосновеност на ответника и неговата приятелка, при което последният е действал при условията на неизбежна отбрана. По делото било установено, че агресията е започнала от ответника, който излязъл с викове, след това насочил пистолет към ищеца с вик „Ще те застрелям“. Обидите и заплахите от страна на ищеца, както и това, че подгонил ответника били израз, макар и необичаен, на уплахата му от това, че срещу него е въоръжен човек, който заплашва да го застреля. В съдебната практика се приемало, че нападнатият има право на 2 активна защита, като може, но е длъжен по закон, да се отклони от защита чрез бягство, укриване, търсене на помощ от трети лица, държавни и обществени органи. А когато „отбраняващият се“ съзнателно провокира с активни действия нападение с цел да лиши от живот или да причини телесна повреда на определено лице, не можело да се позовава на неизбежна отбрана и следвало да отговаря на общо основание за причинените от действията му вреди. Като основал изводите си само на показанията на св. Д., районният съд неправилно приел кой първи е посегнал или нападнал, като обърнал „ролите“ – нападнатият от въоръжения ответник ищец бил наречен в мотивите нападател. Безспорно по делото се установило, че действията на ищеца се ограничавали само до обиди спрямо ответника и св. Д.. Така поведението на ответника било непропорционално на действията на ищеца, дори и да се приеме, че те са били нападателни. Ответникът не действал при условията на неизбежна отбрана съгласно чл. 12, ал. 1 НК, той не стрелял в ищеца с цел да се защити от негово непосредствено противоправно поведение, тъй като такова не било осъществено. Съгласно Постановление № 12 от 29.11.1973 г. по н. д. № 11/1973 г., Пленум на ВС, не можел да се позовава на неизбежна отбрана този, който провокира нападение с цел да лиши от живот или да нанесе телесна повреда другиму; Неизбежна отбрана не е допустима при предполагаемо, бъдещо или завършено нападение. А до момента, в който ответникът заплашил ищеца, че ще го застреля, насочвайки към него пистолет, ищецът не го бил нападал, нито бил пребивал някого.

Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна К. В. Л. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно.

Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски 3 съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, битови неудобства, негативни психически изживявания, причинени от противоправно поведение на ответника – прострелване на ищеца в ляво бедро на 29.12.2018 г., като е претендирана и компенсаторна лихва от датата на увреждането до 16.06.2019 г. вкл. (с посочен размер от 950.03 лв.), както и законната лихва от завеждане на исковата молба в съда на 17.06.2019 г. до окончателното плащане.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск по основание и размер с редица възражения, вкл. изключващо противоправността възражение по чл. 46, ал. 1 ЗЗД, евентуално – за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, както и евентуално възражение за прихващане със сумата 25 000 лв. – претърпени от ответника неимуществени вреди в резултат процесния инцидент, изразяващи се в трайни негативни изживявания от преживения стрес и изпитан основателен страх за здравето и живота му, последвалите отношения с полицията, негативно отношение от колеги и познати след разпространяване на информация с невярно съдържание за инцидента в електронни издания.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата го намира за правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Предпоставките на деликтната отговорност са:

4 противоправно деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, вина. В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване твърдяното противоправно деяние, настъпилата вреда и причинната връзка между деянието и вредата. Вината се предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е да обори установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция. Предпоставките следва да са налице кумулативно.

Съгласно чл. 46, ал. 1 ЗЗД, при неизбежна отбрана няма отговорност за вреди. Гражданското право не дава определение на неизбежната отбрана, поради което се ползва определението, дадено в чл. 12, ал. 1 НК, съгласно което не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана - за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. Според ал. 2 на чл. 12, превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението.

Съгласно разясненията, дадени с Постановление № 12 от 29.11.1973 г. по н. д. № 11/1973 г., Пленум на ВС, деянието, извършено в състояние на неизбежна отбрана, е правомерно, обществено полезно и необходимо, затова при пряко и непосредствено нападение върху държавни и обществени интереси и върху личността или правата й всеки гражданин има право да се противопостави и отблъсне или да помогне да бъде отблъснато нападението (т. 1); Противоправно е всяко общественоопасно деяние независимо дали е наказуемо, или не; Не може да се позовава на неизбежна отбрана този, който провокира нападение с цел да лиши от живот или да нанесе телесна повреда другиму (т. 3); Нападението е непосредствено не само когато е започнало самото увреждане, но и когато е създадена реална и непосредствена опасност за увреждане на държавните и обществените интереси, личността или законните права на гражданите (т. 4); Нападнатият има право на активна защита. Той може, но не е длъжен по закон да се отклони от защита чрез бягство, укриване, търсене помощ от трети лица, държавни и обществени органи и др. Съответствието между защитата и нападението се определя от съвкупността на всички елементи, отнасящи се до силата и интензивността на нападението и защитата, значимостта на защищавания и увреден обект, 5 степента на опасността, застрашаваща нападнатия, неговите сили и възможности за отбрана, средствата за нападение и защита, мястото и времето на нападението и др. (т. 6);

Превишаване пределите на неизбежната отбрана има само когато защитата явно надхвърля необходимото за отблъскване на нападението. Несъответствието е явно, ако е ясно изразено и не буди никакво съмнение. При отблъскване на нападението нападнатият може да използва и по-интензивни средства и начини за отбрана от тези, използвани от нападателя, стига да не превишава пределите на неизбежната отбрана.

Отбраняващият се при неизбежна отбрана не е задължен да избира и засяга само неуязвими (неопасни) части от тялото на нападателя (т. 7).

В случая двете страни описват по различен начин процесния инцидент, като от събраните по делото доказателства не се установява по несъмнен начин ищецът или ответникът е започнал конфликта. Ценени по реда на чл.

172 ГПК, показанията на св. Х.И., според които чул разярен глас (на ответника) да крещи, в тази част не следва да бъдат кредитирани, тъй като не се подкрепят от други доказателства по делото, а същевременно друга част от показанията му не кореспондират и противоречат на други събрани доказателства – според свидетеля Х.И. св. Д. „се правела, че говори по телефона с полицията“ (а видно от приетия диск и изслушаните първоначална и повторна СТЕ, такъв разговор е проведен от Д. в 21.03 ч. на тел. 112); пак според този свидетел ищецът бил облечен при инцидента с палто, връхна дреха (което противоречи на показанията на незаинтересования св. Цветомир И., съгласно които ищецът бил облечен с поло или пуловер, по-скоро поло).