Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 260235 от 09.02.2021, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Търговско дело 1349/2020
Вид
Решение № 260235
Подписан
09.02.2021
Състав
ВАЛЕРИЯ ИВАНОВА БРАТОЕВА ДАМГОВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 - чл. 133 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 - чл. 133 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 - чл. 133 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 622, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 622, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 623 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 625 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 116 б. "а" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 116, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 37 · Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (преработен текст)
  • чл. 45 · Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (преработен текст)
  • чл. 327, ал. 1 · Търговски закон
  • чл. 625 и сл. · Търговски закон
  • чл. 628а · Търговски закон

Р

Е Ш Е Н И Е № гр. София, 09.02.2021 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав в открито съдебно заседание, при закрити врата, на двадесет и шести януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА при участието на секретар Анелия Груева, като разгледа търговско дело № 1349 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 625 и сл. от Търговския закон.

Производството е образувано по реда на чл. 625 и сл. ТЗ по молба на „Б.Г.“ ООД, регистрирано съгласно законите на Република Италия, със седалище П.В., номер IT 03490770264, за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на „Н.“ ЕООД, ЕИК ******.

Молителят твърди, че с ответното дружество се намирал в търговски отношения по доставка на стоки, като в нарочна декларация от 04.02.2013 г. представляващият „Н.“ ЕООД признал да съществуват задължения към продавача (тогава с фирмено наименование „Б.“ ООД) и се задължил да ги погаси на равни месечни вноски в размер на 20000 евро всяка, но към предявяването на молбата по чл. 625 ГПК това задължение било само частично изпълнено, като непогасените признати задължения възлизали на сума в размер на 717067,81 евро, която не включвала изтеклите лихви за забава. За това вземане, въз основа на подписаното признание, молителят се снабдил със заповед с разпореждане за незабавно изпълнение № 489/11.02.2015 г., издадена от съда на Т., Република Италия. В търговския регистър ответникът обявил финансови отчети, в които фигурирали съществени задължения, поради което дружеството било неплатежоспособно, считано от 01.01.2013 г..

На ответника „Н.“ ЕООД, ЕИК ******, не е предоставен срок за отговор на подадената молба, в приложение на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ОСТК на ВКС, в която се разяснено, че общите норми на чл. 131 – чл. 133 ГПК са неприложими. Същото оспорва активната процесуална легитимация на молителя „Б.Г.“ ООД, като обективира искане съдът да откаже да признае и допусне изпълнението на издадената от съда на Т., Република Италия заповед за изпълнение поради това, че този съд не е бил компетентен да се произнася по искове срещу ответник, който няма седалище в държавата членка на сезирания съд.

Ответникът не е имал в никой момент от съществуването си седалище, адрес на управление или място на стопанска дейност на територията на други държави-членки на ЕС, включително и Република Италия. Затова съдът на Т., Република Италия, е следвало служебно да прогласи своята некомпетентност, след като не са били налице условията за пророгация на компетентност. Признаване и изпълнение на заповедта за изпълнение не следвало да се допуска и защото „Н.“ ЕООД било лишено от участие в производството. Прави възражение за прихващане на претендираното от „Б.Г.“ ООД вземане с насрещни вземания на „Н.“ ЕООД, представляващи вреди, произтичащи от едностранно прекратен договор за франчайзинг на две търговски марки и възражение за изтекла погасителна давност.

С оглед твърдения на „Б.Г.“ ООД и представени в хода на производството доказателства за осъществено връчване на заповедта за изпълнение, издадена от съда на Т., Република Италия, ответникът възразява, че с пощенска пратка, доставена на 27.05.2015 г. е депозирал възражение срещу заповедта, което е препятствало влизането й в сила и е било основание да се развие исково производство, каквото не е проведено.

Съдът, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира следното.

Съгласно чл. 625 ТЗ активно процесуално легитимиран да подава молба за откриване на производство по несъстоятелност е кредитор на длъжник по търговска сделка, ето защо следва да се прецени дали молителят „Б.Г.“ ООД разполага с активна процесуална легитимация.

Качеството кредитор „Б.Г.“ ООД основава на заповед с разпореждане за незабавно изпълнение № 489/11.02.2015 г., издадена от съда на Т., Република Италия, по отношение на която от „Н.“ ЕООД е предявено искане с правна квалификация чл. 622, ал. 2 ГПК за постановяване на отказ от признаването й въз основа на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ, L 351/1 от 20 декември 2012 г.), по което искане настоящият съдебен състав е компетентен да се произнесе в приложение на чл. 622, ал. 5 ГПК, тъй като изходът на спора по чл. 625 ТЗ зависи от признаването на чуждестранно съдебно решение (включително заповед за изпълнение), постановено в държава - членка на Европейския съюз.

Съгласно решение № 152 от 28.12.2012 г. по т. д. №

970/2011 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, разпоредбите на КМЧП не засягат уредбата, установена в международен договор, като към тази група правни източници се включват и актовете на вторичното (производното) право на Европейския съюз - регламенти, директиви, препоръки и мнения, които на основание чл. 288, ал. 2 ДФЕС, (предишен чл. 249), имат непосредствено действие в страните-членки. След присъединяването на Република България към Европейския съюз на 01.01.2007 г. те разпростират своето задължително нормативно действие и се инкорпорират в националната ни правна система, заемайки йерархическо място над източниците, свързани с националното законодателство, част от които е и КМЧП. Това означава, че щом в тези източници се съдържа уредба на частноправно отношение с международен елемент, на производството по признаване и допускане изпълнение на чуждестранни съдебни решения по граждански и търговски дела, тази международна правна уредба има предимство пред уредбата, съдържаща се в КМЧП. Кодексът ще намери приложение само ако чуждестранното решение е извън обсега на правото на ЕС и не е в обхвата на друг международен източник, какъвто не е настоящият случай. Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. е акт на вторичното право на ЕС в областта на трансграничното принудително изпълнение, създаден за преодоляване на някои различия в националните правни системи, съществуващи в областта на признаването и изпълнението на съдебните решения на територията на ЕС, поради което и има пряко действие на територията на общността, част от която е и Република България.

Поради това в производството по чл. 623 вр. чл. 622, ал. 2 ГПК приложими са разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012, като съгласно чл. 36, т. 3 от същия ако изходът на дело пред съд на държава членка зависи от произнасянето по инцидентно възникнал въпрос за отказ на признаване, този съд е компетентен по отношение на този въпрос (в който смисъл е и националната уредба).

Принципно съгласно чл. 36, т. 1 и чл. 37, т. 1

Регламент (ЕС) № 1215/2012 решение, постановено в една държава членка, се признава в друга държава членка без изискване за специално производство, като когато страна по дело иска да се позове в държава членка на решение, постановено в друга държава членка, е достатъчно да представи препис от съдебното решение, което отговаря на необходимите условия за установяване на автентичността му и удостоверението, издадено съгласно член 53.

В настоящото производство „Б.Г.“ ООД е представило заповед с разпореждане за незабавно изпълнение № 492/2015 от общия регистър на съда на Т., Република Италия, издадена по заявление № 489/2015 от 11.02.2015 г., видно от съдържанието на която с оглед представено писмено доказателство – представена от длъжника документация, доказваща претендираното право (признание на задължението), съгласно чл. 642, ал. 2 ГПК на Република Италия, е разпоредено на „Н.“ ЕООД да извърши незабавно плащане в полза на „Б.Г.“ ООД на сумата 717067,81 евро, плюс лихвите от 04.02.2013 г. до ефективното й погасяване, както и на разходите за заповедното производство, възлизащи на 4800 евро за хонорари и 870 евро за разноски. В заповедта изрично е указана възможността страната длъжник да подаде възражение, съгласно чл. 645 ГПК на Република Италия, в 40-дневен срок от връчването й. Съдията, издал заповедта е означена като М. Т.К..

В издаденото удостоверение по чл. 53 от Регламент

(ЕС) № 1215/2012 е отразено, че съдебното решение - заповед за изпълнение е постановена (издадена) в отсъствие на страна, но документ за образуване на производството на отсъстващата страна е връчен на 26.05.2015 г.. В удостоверението е отразено, че заповедта за изпълнение е обявена за подлежаща на изпълнение, считано от 16.02.2015 г. без необходимост от изпълнение на други условия.

Съгласно представения превод на разпоредбите на чл.

645 и чл. 647 ГПК на Република Италия, възражението (срещу заповедта) се подава пред съдебната служба, към която принадлежи съдията, издал заповедта, като след депозиране на възражение съдебното производство продължава в съответствие с правилата на обикновената процедура пред главния съд. При липса на възражение или активност от страна на ответника, заповедта за изпълнение се обявява за изпълняема – чл. 647 ГПК на Република Италия.

Представените извлечения от съдържанието на италианското право сочат, че уредбата на заповедното производство в Република Италия е сходна с уредбата по българското национално право. Заповед за изпълнение се издава въз основа на заявление на кредитора, като съдът се произнася по заявлението без уведомяване на претендирания длъжник, който има възможност да подаде възражение в рамките на 40-дневен срок от връчването на заповедта. В случаите, в които кредиторът разполага с документ – подписано от длъжника признание, доказващо претендираното право (съществуването му и настъпилата негова изискуемост), е възможно едновременно с издаването на заповедта да се постанови предварителното й (незабавно) изпълнение, аналогично на чл. 417 ГПК, поради което издадената заповед от момента на удостоверяване на електронния подпис на съдията, постановил издаването й, което е станало на 16.02.2015 г., е изпълняема, т. е. поражда изпълнителна сила, без обаче това да изключва възможността за депозиране на възражение, което е основание за трансформиране на производството в исково, което се развива по общите правила - с участие на двете страни и при условията на състезателност и равенство на процесуалните възможности.

В този смисъл следва да се приеме, че издадената в рамките на едностранно производство (без участие на длъжника „Н.“ ЕООД) заповед за изпълнение до изтичане на срока за депозиране на възражение не е стабилен съдебен акт, пораждащ последици, съответни на силата на пресъдено нещо.

Подаването на възражение представлява форма на оспорване на вземането, за което е допуснато предварително изпълнение и налага продължаване, трансформиране на спора в обикновен исков процес, аналогично на производството по чл. 422 ГПК, в който процес кредиторът с оспорено вземане би носил тежестта да докаже вземането си, съответно длъжникът би разполагал с правото да направи правоизключващи и/или правопогасяващи възражения и да представи доказателства в подкрепа на тяхната основателност.

Основният спорен в настоящото производство въпрос е именно депозирано ли е от страна на длъжника „Н.“ ЕООД възражение срещу издадената заповед с разпореждане за незабавно изпълнение в рамките на указания 40-дневен срок от връчването й, съответно би ли могъл този факт да се субсимира под някоя от хипотезите на чл. 45

Регламент (ЕС) № 1215/2012 или следва да бъде ценен като изначална пречка за признаване на съдебния акт по смисъла на чл. 2 вр. чл. 37 Регламент (ЕС) № 1215/2012.

Не е спорно, че заповедта за изпълнение е връчена на претендирания длъжник „Н.“ ЕООД чрез съдебна поръчка на 26.05.2015 г., което се установява от съдържащите се в частно гр. дело № 21738/2015 г. на СРС, 57 състав, документи. До длъжника съобщения са изпратени на два адреса, като и двете съобщения са получени на 26.05.2015 г. от едно и също лице – Ц.Х.Ц.– технически сътрудник. Връчването (без значение, че по отношение на една от разписките възникват съмнения да е невярно удостоверяване, тъй като няма как един и същ служител на търговеца да се е намирал на два различни адреса на една и съща дата), е поставило началото на срока за депозиране на възражение срещу заповедта.

Такова възражение ответникът „Н.“ ЕООД твърди да е изпратено до съда на Т., Република Италия, чрез пощенска пратка. Видно от товарителница № ********** на „Д.Е.Е.Е.Б.“ ЕООД, „Н.“