Определение № 1478 от 26.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1478 гр. София, 26.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20248002104103 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Р. Д. П., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. М. М. срещу решение № 193/12.07.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 199/2024 г. на Монтанския окръжен съд (МОС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено изцяло първоинстанционното решение № 86/23.02.2024 г. по гр. дело № 2974/2022 г. на Монтанския районен съд (МРС), е постановено следното: прекратен е с развод бракът между касатора и ответницата по делото Ю. Й. П. (с фамилно име след развода М.); обявено е, че вина за дълбокото и непоправимо разстройството на брака имат и двамата съпрузи; упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете Е. Р. Д. и малолетното дете Н. Р. Д. е предоставено на майката (ответницата), като при нея е определено и местоживеенето на двете деца; определен е режим на лични отношения на двете деца с бащата (касатора-ищец); последният е осъден да заплаща издръжка на всяко от децата.

При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта относно прекратяването на брака и вината за разстройството на същия. Тази част на въззивното решение е относно брачния иск за развода на страните и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2, предл. 2 от ГПК. Ето защо, в тази `и част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

Независимо от горното, съдът намира за нужно да изясни, че по отношение на прекратяването на брака и вината за разстройството на същия, не е налице произнасяне свръхпетитум с въззивното решение, както поддържа касаторът, а са налице данни за 1 допусната очевидна фактическа грешка в решението на МОС. В мотивите към него въззивният съд е приел, че с въззивната жалба на ищеца първоинстанционното решение е обжалвано в частта относно родителските права, режима на лични отношения, определеното местоживеене на децата, тяхната издръжка и държавната такса, а с насрещната въззивна жалба на ответницата то е обжалвано в частта относно присъдената издръжка, като в мотивите си окръжният съд е обсъждал именно и само тези въпроси по чл. 59, ал. 2 от СК.

Така формираната в мотивите воля на въззивния съд по тези въпроси, за които са подадени въззивните жалби на страните, не съотвества на изразяването й в диспозитива на въззивното решение, с който първоинстанционното решение е потвърдено изцяло. От компетентността на въззивния МОС е да се произнесе дали е налице такава очевидна фактическа грешка и евентуално – да я поправи, съгласно и по реда на чл. 247 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира за нужно да изясни още, че това е от значение за датата на влизането в сила на необжалваната част от първоинстанционното решение (чл. 296, т. 2, предл. 1 от ГПК), която сочи и дататата на прекратяването на брака между страните, а тя от своя страна е от съществено значение за материалноправните (включително имуществените) отношения между тях.

В останалата й част – относно упражняването на родителските права, местоживеенето на двете деца, режима на лични отношения и издръжката им, касационната жалба на ищеца П. е процесулно допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила при събирането на доказателствата, довело до необоснованост и до нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т.

3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, също чрез адв. М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) преклудиран ли е срокът за допускане на психологична експертиза на децата и родителите, при която вещото лице в своето заключение да извърши психологически оценки и даде отговор на въпросите, формулирани във въззивната жалба, в раздел доказателствени искания, т. 4, налице ли е манипулация по отношение на децата, насочена срещу техния баща, от кого е провокирана тя, налице ли е тревожност у детето Н. – от какво, налице ли е повишено неспокойствие; 2) преклудиран ли е срокът съдът да извърши допълнително изслушване на детето Н. в „синя стая“, отчитайки степента на неговото развитие и емоционално състояние, като му бъде осигурена подходяща обстановка за изслушването му, съобразена с неговата възраст, за установяване на обстоятелствата, констатирани от ЦОП/К. – [населено място] и АЗД при ДСП-М., и изложени във въззивната жалба; и 3) преклудиран ли е срокът да бъде изготвен актуален социален доклад от АЗД-М., който доклад да бъде изпратен по въззивното дело (въззивната жалба, доказателствено искане – т. 3). Също в изложението (както и в касационната жалба) горните въпроси са обобщени и преформулирани във следните принципни правни въпроси: 4) има ли преклузия за сочене и събиране на доказателства от въззивния съд в производство, в което следва да се 2 преценят интересите на ненавършили пълнолетие деца; и 5) в тези производства за съда съществува ли задължение служебно да събира доказателства относно обстоятелства, имащи отношение при решаването на спора в интерес на ненавършили пълнолетие деца. От страна на жалбоподателя се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 58/16.04.2019 г. по гр. д. № 2931/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 240/23.10.2019 г. по гр. д. № 414/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Касаторът сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, като поддържа, че в тази хипотеза касационното обжалване следвало да се допусне по следния въпрос: какви са изискванията към съдържанието на съдебния акт и в частност на въззивното решение по чл. 59, ал. 2 от СК, относно приложението на чл. 59, ал. 4 от СК, как съдът преценява най-добрия интерес на децата при вземане на решение на кого от родителите да предостави упражняването на родителските права спрямо ненавършили пълнолетие деца и какъв да бъде режима на лични отношения с другия родител.

Насрещната страна – ответницата Ю. М., чрез процесуалния си пълномощник адв. К. Б., в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

В мотивите към обжалваното решение въззивният МОС е приел, че при вземане на решението на кого от родителите да предостави упражняването на родителските права спрямо ненавършилите пълнолетие деца и относно режима на лични отношения с другия родител, преценява най-добрия интерес на децата, съпоставяйки условията при двамата родители според критериите по чл. 59, ал. 4 от СК, § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД и съгласно разясненията в ППВС № 1/12.11.1974 г., които обстоятелства са: желанията и чувствата на детето, преценени в контекста на неговата възраст и конкретно развитие; неговите физическите, психически и емоционалните потребности; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите, способността на родителите да се грижат за детето, поведението на родителите по време на съвместното им съжителство и след раздялата помежду им, във връзка с децата, както и спрямо децата; готовността да водят диалог в името на децата, да не ги въвличат в конфликти, да зачитат и съхраняват авторитета на другия родител; умението на родителите да поддържат непрекъсната връзка с децата, познаване на техните интереси и амбиции; личния пример и умение на родителите да го подкрепят и помагат; доколко всеки от родителите е в състояние да удовлетвори разнообразните нужди на детето; социалното обкръжение и материалните възможности на родителите; привързаността на детето към родителите, пола и възрастта му; възможността за помощ от трети лица – близки на родителите; опасността или вредата, която евентуално е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата, при които е живяло. Въззивният съд е 3 изтъкнал, че няма приоритетно значение на едни обстоятелства, спрямо други, те се преценяват в съвкупност по всеки конкретен случай, с оглед неговите специфики. Приел е още, че желанието на родителите и това на децата относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда – техните становища и искания се обсъждат на общо основание и се вземат предвид при оценката на събраните доказателства, като висшият критерии за решението на съда е интересът на децата. Съдът е изтъкнал и че чувствата на децата трябва да се отчитат, както и ефекта от принудата в тяхната възраст, като се изхожда, както от конкретното им състояние и зрелост, но и от специфичните обстоятелства, които са ги мотивирали.

Въззивният съд е приел, че в случая е безспорно, че и двамата родители обичат децата си, имат и необходимия родителски капацитет и материални възможности за тяхното отглеждане. Приел е за установено от доказателствата по делото, също така, че отношенията между страните са силно влошени, което рефлектира и върху самите деца, както в отношенията помежду им, така и в отношенията им към родителите. Относно твърденията на ищеца, че майката (ответницата) се държи твърде обсебващо и иска да контролира всичко, настройва децата против него и се опитва да препятства контактите помежду им, въззивният съд е установил от представеното писмено доказателство – актуализация на индивидуална оценка на потребностите на детето Н. Д., издадена от Комплекс за социални услуги – М., че действително майката все още е фокусирана върху раздялата със съпруга си и неговата вина, като тя не се въздържа и от обидни коментари за бившия си съпруг в присъствието на децата, което особено остро се възприема от Н.. От друга страна, от показанията на свидетелите съдът е установил, че бащата контактува повече със сина си, докато Е. се чувства пренебрегната, което споделя и самата Е. при изслушването й пред съда.

Предвид тези обстоятелства, окръжният съд е приел, че и двамата родители следва да положат много усилия за преодоляване на конфликтите помежду си и най-вече да не демонстрират негативното си отношение към бившия си партньор пред децата си.

Въззивният съд е намерил, че в интерес на децата е родителските права да бъдат предоставени на майката, по съображения, че тя се е грижила за тях от самото им раждане, не е констатирано укоримо поведение от нейна страна, образованието й (педагог) предполага познаване на детската психика. Съдът е взел предвид и обстоятелствата, че бащата отстъства по цял ден и се прибира късно вечер, което поставя въпроса кой ще полага грижи за децата, когато той отсъства. Основание да предостави родителските права на майката съдът е намерил и предвид обясненията на двете деца по делото, че се чувстват добре при майка си и вече са преодолени първоначалните конфликти, свързани с раздялата на родителите им; тримата са си изградили стереотип на поведение, което устройва и майката, и децата. С оглед това, въззивният съд е приел, че изводите на първата инстанция в тази насока са правилни, като в съответствие със закона и доказателствата е определено и местоживеенето на децата при майката.