Решение № 1014 от 29.12.2024, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 1014 гр. Благоевград, 29.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател:

Татяна Д. Богоева Маркова при участието на секретаря Миглена Ант. Каралийска като разгледа докладваното от Татяна Д. Богоева Маркова Гражданско дело № 20241210101895 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба, подадена от Б. Е. Ц., с ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Б..........чрез пълномощника си, против „ВИВА КРЕДИТ” АД, с ЕИК: 207343548, със седалище и адрес па управление: гр. С....представлявано от С.... П...П...

С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което:

-Да бъде прогласен за нищожен договор за потребителски кредит № 5958161, сключен между Б. Е. Ц., с ЕГН **********и „ВИВА КРЕДИТ” ООД, с ЕИК: 201995287, със седалище и адрес на управление: гр. С......., представлявано от С.....П.... П....... на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.

22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК.

-В условията на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли първоначалния иск, се иска от съда да признае за установено в отношенията между страните „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, с ЕИК: 201995287, със седалище и адрес на управление: гр. С......представлявано от Свилен Петков Петков и Б. Е. Ц., с ЕГН **********, че чл. 1, ал.3 - клаузата, с която се начислява такса експресно разглеждане от сключения между тях договор за потребителски кредит № 5958161 е нищожна и че чл.4, ал.2 - неустоечната клаузата от сключения между тях договор за потребителски кредит № 5958161 е нищожна.

- Да се осъди на основание чл. 23, вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответника „ВИВА КРЕДИТ” АД, с ЕИК: 207343548 да Б. Е. Ц., с ЕГН **********, сумата в размер на 5 лева /като частичен иск от 74,97 лева/, представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № 5958161, ведно със законната лихва върху нея от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.

Претендират се сторените разноски.

Твърди се, че на 06.09.2023 г. Б. Ц. сключил договор за паричен заем № 5958161 с „Вива кредит” АД, като страните са се договорили отпуснатия заем да бъде в размер на 200 лева, като видът на вноската е месечна, а броят на погасителните вноски е 3, с годишният 1 лихвен процент - 40,32% и ГПР -49,54%.

Сочи се, че в чл. 1, ал. 3 от Договора били уговорено, че кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем, съгласно която на кредитополучателя ще бъде начислена допълнителна такса в размер на 44,97 лв., която ще бъде разсрочена за изплащане заедно с погасителните вноски по заема, а в чл. 4, ал.

1 страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок до 3 три дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: Поръчител физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или банкова гаранция. В ал. 2 на чл. 4 било уговорено, че в случай на непредставяне на обезпечението, потребителят дължи неустойка в размер на 30 лв., като било уговорено тази неустойка да бъде заплащана разсрочено, като в този случай дължимата вноска ще бъде в размер на 96,19 лв., а общото задължение по кредита ще е в размер на 288,57 лв.

Твърди се, че Б. Ц. е погасил изцяло процесния кредит.

Смята се, че процесния договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.

Смята се, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят в еднакъв по вид формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Твърди се, че на ищеца не е предоставено копие от Общите условия и погасителен план, което според ищеца е пряко нарушение на императивните правила, установени със ЗПК, както и договорът не е подписан на всяка страница.

Смята се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал.

1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗП£, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.

Счита се, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.

Твърди се, че липсата на ясно разписана методика па формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР е в пряко противоречие с императивните изисквания па чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Твърди се, че кредиторът не е посочил как се изчислява ГПР, не е посочил включва ли се към нея такса за експресно разглеждане, неустойка за непредоставяне на поръчител, застраховка и т.н., като по този начин потребителят няма реалната възможност да изчисли реалният ГЛП, без същият да притежава специални знания и умения.

Навежда се, че в договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора, като описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва, такса експресно разглеждане и неустойка за поръчител) обаче водят до различен размер на ГПР от посочения, като в тази насока се цитира Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС.

Твърди се, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Сочи се, че настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.

Сочи се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, като в тази връзка се цитира съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на 2

Съвета относно договорите за потребителски кредити.

Сочи се, че съгласно ЗПК - чл. 2 целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит.

В този смисъл се твърди, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави поръчител, е нищожна, както и че същата противоречи на целта на закона, /чл. 2 3ПК/. Навежда се, че кредиторът, в случай, че е преценил, че длъжникът не е отговарял на определени изисквания - да откаже да сключи договора, въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури документ едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. По този начин се сочи, че вместо кредиторът да спазва целта на закона, а именно отговорно кредитиране, той създава предпоставки потребителят да изпадне в свръх задължнялост.

Твърди се, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционираща функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл с и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен съд/.

Счита се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, като претендираната неустойка се явява уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите.

Сочи се, че процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - непредставен поръчител, от което обаче не произтичат вреди, като подобна неустойка нищо не възмездява.

Навежда се, че в случая кредиторът начислява неустойка, чисто плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Смята се, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставен поръчител. Счита се, че ако кредиторът действително е имал желание и цел да му бъде предоставен поръчител или банкова гаранция е могъл да отпусне кредита след предоставянето на такъв или да откаже сключване на договор за паричен заем, каквато е обичайната практика при предоставяне на кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността потребителя да предостави поръчител или банкова гаранция и „неустойката” да не се дължи се смята, че това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Смята се, че това е така, тъй като дори и при непредоставяне на поръчител, договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка, а кредиторът не се е възползвал от правата си, дадени му е чл. 71 ЗЗД. Също така се смята, че тази „неустойка“ има белезите на възнаградителна лихва, като изначално уговорена между страните и разсрочена за заплащане е всяка погасителна вноска.

Счита се, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал.

2, т. 5 от Закона за защита на потребителите, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка, както и се счита, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

На следващо място се счита, че клаузата с която се уговаря заплащане на възнаграждение за експресно разглеждане за нищожна и противоречаща па закона, в пряко противоречие на ЗПК. Сочи се, че съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани е договора за 3 потребителски кредит, като тези такси не могат по арг. от чл.10а, ал.2 ЗПК да бъдат свързани с усвояване и управление на кредита. Сочи се, че такса „бързо разглеждане“ е свързана е усвояването на кредита и същата не представлява допълнителна услуга, като сумата, която е заплатена за тази „услуга“ е твърде висока.

Смята се, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Вива кредит” АД не е включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка“ и допълнителна услуга, като и двете по своята същност представляват печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което според ищеца трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Твърди се, че ако ГПР е било законосъобразно описано, действителният такъв щял да възлиза многократно над допустимия, а не както е посочен в договора, поради което се смята, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Сочи се, че според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена е постановление на Министерския съвет на Република България, което според ищеца означава, че лихвите и разходите но кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. С оглед на горното се изразява становище, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни.

Счита се, че с тези действия „Вива кредит” АД е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето па потребителски договори национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в